силна и не ме е страх от смъртта. Тъй че нападнат ли те, Орор, ще има кой да те защити.
Орор й върна прегръдката. До тях все по-ясно долитаха гръмките гласове на онези, които викаха доня Крус.
— Трябва да вървя! — каза тя, но почувствувала как Орор изведнъж се разтрепера в обятията й, възкликна: — Колко си бледа, клето дете!
— Страх ме е, когато съм съвсем сама тук — прошепна Орор. — Слугите, камериерките, всичко ме плаши!
— Няма от какво да се страхуваш — успокои я доня Крус. — Слугите и камериерките знаят, че те обичам. Те смятат, че имам голямо влияние върху Гонзаг. — За миг тя замълча и се замисли, после продължи: — Нерядко и аз си мисля същото. Понякога ми се струва, че Гонзаг има нужда от мен.
Врявата на горния етаж се усилваше.
Доня Крус стана и взе чашата с шампанско, която беше оставила върху масата.
— Посъветвай ме, научи ме какво да сторя! — примоли се Орор.
— Ако той наистина има нужда от мен, значи нищо не е загубено! — извика доня Крус. — Трябва да печелим време…
— Но този годеж!… Бих предпочела хиляди пъти да умра!
— За умиране винаги има време, скъпа сестрице.
Тя понечи да излезе, но Орор се вкопчи за роклята й.
— Нима веднага ще ме изоставиш? — възкликна тя.
— Не чуваш ли? Викат ме. Но чакай! — сепна се внезапно доня Крус. — Не ти ли казах за Гърбавия?
— Не — отвърна Орор. — Какъв гърбав?
— Същият, който снощи ме преведе по пътища, които самата аз не знаех, и ме придружи чак до прага на дома ти. Той е тук!
— На вечерята?
— Да, на вечерята. Спомних си онова, което ми разказа за тази странна особа, която единствена имала достъп до стаята на твоя прекрасен Лагардер.
— Навярно е същият! — възкликна Орор.
— Същият е, кълна се! Приближих се до него, за да му кажа, че в случай на нужда може да разчита на мен…
— А той…?
— Бога ми, това е най-странният гърбушко, който някога си е позволявал да злоупотреби с правото си на прищевки! Престори се, че изобщо не ме познава. Думица не можах да изкопча от него! Беше се посветил изцяло на дамите, които се забавляваха, заставяйки го да се налива така, че накрая падна под масата.
— Но горе и жени ли има? — възкликна Орор.
— А ти как мислиш? — отвърна доня Крус.
— И що за жени са това?
— Знатни дами — простодушно поясни циганката. — Ами да, същите парижанки, за които някога си мечтаех в нашия Мадрид! Тук придворните дами пеят, смеят се, пият и ругаят като истински мускетари! Просто е чудесно!
— Сигурна ли си, че са придворни дами?
Доня Крус почти се обиди.
— Много бих искала да ги зърна — продължи Орор и като се изчерви, добави: — Без да ме видят, разбира се.
— А не ти ли се ще да зърнеш и прелестния малък маркиз дьо Шаверни? — подкачи я доня Крус.
— Разбира се — призна си чистосърдечно Орор, — много ми се ще да го видя.
Циганката със смях я хвана за ръка и без да й даде време да се опомни я повлече към тайната стълба. Скоро от пиршеството ги делеше само една врата, зад която, сред звън на чаши и весел смях, двайсетина души крещяха колкото им глас държи:
— Да обсадим будоара! В атака! В атака!
VII. Празното място
Господин Пейрол, почти незачитан като представител на домакина, виждаше авторитета си напълно пренебрегнат. Шаверни и още двама-трима вече нееднократно бяха проявявали подчертан интерес към ушите му. Той бе абсолютно безпомощен да укроти врявата. От другата страна на вратата, примрялата от страх Орор горчиво се каеше, че е напуснала убежището си. Дяволитата и безстрашна доня Крус се смееше от сърце. — Нужно бе къде-къде повече, за да я уплашат! Тя духна свещите, осветяващи будоара, но не заради себе си, а за да не може никой от салона да види приятелката й.
— Погледни! — подкани я тя, посочвайки дупката на ключалката. Но от любопитството на Орор не беше останала и следа.
— Още дълго ли смятате да ни пренебрегвате заради онази госпожичка? — поинтересува се Сидализ.
— То поне да имаше защо! — добави Дебоа.
— Виж ти, маркизите ревнуват — помисли доня Крус на глас.
Орор гледаше през ключалката.
— Тези ли са маркизите? — усъмни се тя.
Доня Крус сви рамене със самонадеян вид и заяви:
— Ти не познаваш кралския двор.
— Доня Крус! Доня Крус! Искаме доня Крус! — скандираха в салона.
Циганката лекомислено и гордо се засмя.
— Искат ме! — прошепна тя.
В този миг разтърсиха вратата. Орор живо отскочи назад. Доня Крус също се отдръпна, после на свой ред надзърна през ключалката и прихна:
— Олеле, ама че мутра е направил клетият Пейрол!
— Вратата упорствува — отбеляза Навай.
— Чух някой да говори зад нея — добави Hoce.
— Лост, дайте лост!
— А защо не и топ? — полюбопитствува Нивел, събуждайки се наполовина.
Ориол едва не се задави от смях.
— Предлагам нещо по-добро! — извика Шаверни. — Една серенада!
— С чаши, ножове, бутилки и чинии — додаде Ориол, любувайки се на Нивел, която отново се бе унесла в дрямка.
— Малкият маркиз е просто очарователен! — прошепна доня Крус.
— Но кой от всичките е той? — попита Орор като се приближи до вратата.
— Не виждам вече Гърбавия — промърмори циганката вместо отговор.
— Готови ли сте? — извика в този момент Шаверни.
Орор, която отново бе долепила око до ключалката, се мъчеше да разпознае своя обожател от calle „Реал“, но в салона цареше такава суматоха, че усилията и оставаха напразни.
— Кой е маркизът? — попита тя отново.
— Най-пияният от всички — отвърна й този път доня Крус.
— Готови сме! Готови сме! — гръмна хорът на изпълнителите. Почти всички бяха станали на крака, дамите също, като всеки бе хванал някакъв импровизиран инструмент. Сидализ държеше един мангал, по който Дебоа думкаше колкото й сили държат. Врявата, бе невъобразима още преди да е започнала самата песен.
Опиталият се да им отправи плах укор Пейрол, беше сграбчен от Навай и Жирон и окачен временно на една висока закачалка.
— Кой ще пее?
— Шаверни! Шаверни ще пее!
