Паспоал сви рамене, а Кокардас му обърна гръб.
— Ваше височество — обърна се гасконецът към принца, — мога да ви уверя, че колкото по-голяма чест и щастие е за нас да служим на такъв славен господар като вас, толкоз по-мъчително е да си имаме вземане-даване с господина. Не е ли тъй, гълъбчето ми?
— Моят приятел чете в душата ми — отзова се тутакси Паспоал.
— Чухте ме — каза Гонзаг, който изглеждаше крайно изтощен, — още тази сутрин трябва да ми представите неоспорими веществени доказателства. Искам да знам дали е жив, или мъртъв.
Кокардас и Паспоал се поклониха по онзи величествен и изискан начин, който правеше от тях най- представителните разбойници в цяла Европа, после със скована стъпка минаха край Пейрол и излязоха.
— Ще ми разреши ли ваше височество да попитам за кого говорехте така: жив или мъртъв? — избъбра Пейрол, пребледнял като платно.
— Говорех за кавалера дьо Лагардер — отвърна Гонзаг и отпусна уморената си глава на възглавницата.
— Но защо са тези съмнения? — слиса се Пейрол. — Та аз току-що платих на Жандри.
— Жандри е долен негодник, пък и ти вече поостаряваш, драги ми Пейрол. Зле ни служат, зле! Тази сутрин, докато ти още спеше, аз свърших доста работа. Видях се с Ориол, с Монтобер също. Защо нашите хора не са ги придружили до Сена?
— Просто си бяха свършили работата, пък и на ваше височество сам му хрумна мисълта да застави двама от приятелите си…
— Приятели! — прекъсна го Гонзаг и в гласа му прозвуча толкова дълбоко презрение, че Пейрол млъкна. — Да, и добре сторих — продължи принцът. — но ти имаш право, те наистина са мои приятели. По дяволите! Те трябва да вярват, че са ми приятели. Та с кого друг можеш да злоупотребяваш безнаказано, ако не с приятелите си? Искам да им сложа юздите, досещаш ли се? Искам да ги вържа с троен възел, да ги окова. Ако господин Хорн имаше зад себе си поне стотина бъбривци, регентът щеше да си запуши ушите. Регентът поставя спокойствието си над всичко останало. Не че се страхувам да не ме постигне злочестата участ на граф Хорн… — За миг той млъкна, виждайки жадно вперения в него поглед на Пейрол, после малко пресилено се засмя: — Дявол го взел! Ето че един вече настръхна от ужас!
— Нима имате основание да се опасявате от господин регента? — попита Пейрол.
— Слушай — каза Гонзаг, приповдигайки се на лакът, — кълна ти се в бога, че ако хлътна, ти ще увиснеш на бесилото!
Пейрол отстъпи назад с изцъклени от ужас очи. Този път Гонзаг се разсмя от сърце.
— Царят на страхливците! — извика той. — Никога през живота си не съм се ползувал с по-голям авторитет в кралския двор, но човек не знае какво може да го сполети, тъй че нападнат ли ме, искам да бъда пазен! Искам около мен да има не приятели, защото приятелството вече не съществува, а роби, и при това не наемници, а оковани роби, създания, живеещи от дъха ми, така да се каже, и които много добре знаят, че умра ли, чака ги неминуема гибел.
— Що се отнася до мен — смутолеви Пейрол, — то ваше височество няма защо да…
— Това е вярно, ти отдавна си в ръцете ми, но останалите? А известно ли ти е, че в тази банда има немалко славни имена? Знаеш ли какъв щит представлява подобно обкръжение? Навай е от херцогско потекло, Монтобер е в родство с Мол дьо Шанплатрьо, висши магистрати, чийто глас ехти като голямата камбана на Нотр Дам! Шоази е братовчед на Мортьомар, Hoce е в родствени връзки с Лозюн, Жирон е приближен на Селамаре, Шаверни — на принцовете дьо Субиз…
— О, този…! — понечи да го прекъсне Пейрол.
— И този ще бъде окован като другите — каза Гонзаг, — достатъчно е да му намерим верига по негов вкус. А не намерим ли — промълви той с мрачен вид, — толкоз по-зле за него! Но да продължим нашия преглед: Таран е лично протеже на господин Ло, Ориол, този шут, е собственият племенник на държавния секретар Льоблан; Албре нарича господин дьо Фльори „братовчеде“, а да не говорим за тантурестия барон Батц, който влиза при принцеса Палатин по всяко време. Не съм подбирал хората си наслуки, можеш да бъдеш сигурен в това. Воксменил ми предоставя херцогиня дьо Бери, а малкият Савьоз — абатеса дьо Шел! По дяволите, отлично знам, че всеки един от тях на драго сърце би ме продал за трийсет сребърника, но ето че от снощи те са в ръцете ми, а от утре сутринта ги искам под краката си. — Принцът отхвърли завивката си и като скочи от леглото заповяда: — Пантофите ми!
Пейрол веднага коленичи и най-старателно ги нахлузи на краката на Гонзаг, след което му помогна да облече домашния си халат. Той беше момче за всичко.
— Доверявам ти това, друже Пейрол — продължи принцът, — тъй като ти също си мой приятел.
— О, ваше височество, нима ще ме сравните с тези хора?
— И дума да не става! Нито един от тях не го заслужава — прекъсна го Гонзаг с горчива усмивка, — но аз така здраво те държа в ръцете си, друже мой, че мога да ти говоря открито като пред мой изповедник. Понякога човек има нужда да се изповяда, това подсеща. И тъй, казахме, че са ни нужни напълно безпомощни. Но засега въжето, което съм метнал на шията им, се е увило само веднъж. Нищо, ние ще го пристегнем. Веднага можеш да прецениш колко належащо е това: тази нощ ние бяхме предадени.
— Предадени? — извика Пейрол. — Но от кого?
— От Жандри, от Ориол и Монтобер също.
— Но възможно ли е?
— До момента, в който въжето не започне да ги души, всичко е възможно.
— И как ваше височество е разбрал…? — попита Пейрол.
— Не знам нищо освен това, че нашите обесници не са си свършили работата.
— Но Жандри току-що ме уверяваше, че е отнесъл тялото до моста Марион.
— Излъгал те е. Не знам нищо и дори признавам, че ми е много трудно да се разделя с надеждата, че завинаги съм се отървал от онзи демон Лагардер…
— Но кое ви кара да се съмнявате?
Гонзаг измъкна изпод възглавницата си някакъв хартиен свитък и бавно го разгъна.
— Не познавам човек, който би се осмелил да се подиграва с мен — промърмори той. — Подобни шегички с принц дьо Гонзаг биха му стрували много скъпо!
Пейрол чакаше по-ясни обяснения.
— Но от друга страна — продължи Гонзаг, — този Жандри несъмнено пипа здраво. Всички чухме предсмъртния вик…
— Какво пише тук, ваше височество? — прекъсна го довереникът му, излизайки извън кожата си от безпокойство.
Гонзаг му подаде разгънатия свитък и Пейрол жадно впи очи в него. Листът съдържаше следния списък:
Капитан Лорен — Неапол.
Щаупиц — Нюрнберг.
Пинто — Турен.
Ел Матадор — Глазгоу.
Жоел дьо Жюган — Морлекс.
Фаенца — Париж.
Салдан — също.
Пейрол — …
Филип дьо Манту, принц дьо Гонзаг — …
Последните две имена бяха изписани с червено мастило или кръв. Срещу тях не беше вписано името на град, защото отмъстителят още не знаеше къде ще ги настигне възмездието.
Всяко едно от първите седем имена, написани с черно мастило, беше отбелязано с червен кръст. Гонзаг и Пейрол не можеха да не знаят какво означаваше този кръст. Пейрол, който продължаваше да държи свитъка в ръка, трепереше като лист.
— Кога го получихте? — измънка той.
— Рано сутринта, но не и преди да отворят вратите, тъй като вече чувах адския шум, който онези
