— Защото божието милосърдие ме осени, госпожо. Но това е дълга история, чиито подробности ще научите по-късно. Аз защитавах вашия съпруг, аз приех сетните му слова, аз спасих детето ви. Нужно ли е повече, за да ми имате доверие, госпожо?
Принцесата го погледна.
— На челото ви бог е изписал честност — промълви тя. — Не знам, нищо не знам, тъй често са ме мамили!
Лагардер беше хладен, а гласът му прозвуча почти враждебно:
— Разполагам с доказателства за раждането на дъщеря ви.
— Думите, които преди малко произнесохте, Аз съм тук…
— Научих ги, но не от вашия съпруг, госпожо, а от устата на убийците.
— Някога там, в крепостния ров на Кайлюс, вие също ги произнесохте, нали?
— Да, и така дадох втори живот на детето ви, госпожо.
— Но тогава кой ги изрече днес в парадната зала на двореца Гонзаг, съвсем близо до мен?
— Моето второ аз.
Принцесата сякаш търсеше думи.
Обикновено срещите между спасителя и майката би трябвало да представляват само дълго и пламенно словоизлияние, но между тези двамата постепенно се разгаряше една от онези дипломатични битки, чиято развръзка води неминуемо до гибелна раздяла. Защо ли? Защото помежду им стоеше едно съкровище, което и двамата си оспорваха с еднакво буйна ревност; защото спасителят несъмнено имаше права над него, но майката също; защото майката, нещастно и сломено от мъка създание, но жена горда и калена в самотата, не се доверяваше; защото самият спасител, изправил се лице срещу лице с тази жена, която дори за миг не му разкриваше душата си, бе обзет също от страх и подозрения.
— Госпожо — подхвана Лагардер все тъй студено, — съмнявате ли се в самоличността на дъщеря ви?
— Не — отвърна госпожа дьо Гонзаг, — нещо ми подсказва, че дъщеря ми, че моята клета дъщеря е наистина в ръцете ви. Каква отплата искате за това изключително, благодеяние? И не се опасявайте, че претенциите ви могат да се окажат прекомерни, господине. Аз на драго сърце бих ви дала половината си живот.
Сега в нея говореше не само майката, но и отшелничката. Тя несъзнателно го нараняваше, тя отдавна вече не познаваше света около себе си. Лагардер преглътна една горчива реплика и мълчаливо се поклони.
— Къде е дъщеря ми? — попита принцесата.
— Склонете по-напред да ме изслушате — отвърна Анри.
— Мисля, че ви разбирам, господине. Но нали вече ви казах, че…
— Не, госпожо — сурово я прекъсна Анри, — не ме разбирате и започвам да се опасявам, че не притежавате необходимото, за да ме разберете!
— Какво искате да кажете?
— Дъщеря ви не е тук, госпожо.
— Значи е в дома ви! — извика принцесата надменно, но тутакси се овладя: — Колко е просто всъщност, та вие сте се грижил за дъщеря ми от самото й раждане. Никога ли не сте се разделяли?
— Никога, госпожо.
— В такъв случай какво по-естествено от това, да живее в дома ви. Без съмнение имате прислуга?
— Когато дъщеря ви навърши дванайсет години, аз доведох в дома си една стара и вярна прислужница на първия ви съпруг, госпожа Франсоаз.
— Франсоаз Беришон! — възкликна живо принцесата и като хвана Лагардер за ръката, добави: — Това подобава на истински благородник, господине! Благодаря ви!
Думите й накараха сърцето на Анри да се свие от обида, но госпожа дьо Гонзаг беше прекалено заета със собствените си преживявания, за да го забележи.
— Заведете ме при дъщеря ми — каза тя, — готова съм да ви последвам!
— Аз обаче не съм готов — отвърна Лагардер.
Принцесата рязко отдръпна ръката си от неговата.
— Ах! — възкликна тя, обзета отново от всички свои подозрения. — Не сте готов?!
Тя го гледаше почти с ужас. Лагардер добави:
— Госпожо, отвсякъде ни дебнат големи опасности!
— Дъщеря ми също? Аз съм тук и ще я защитя!
— Вие?! — Лагардер не можа да сдържи възклицанието си и в очите му блеснаха искри. — Вие ли, госпожо? — Той с усилие сведе поглед и продължи: — Нима никога досега не сте си задавали толкова естествения за една майка въпрос: Защо този човек толкова дълго време не доведе дъщеря ми?
— Да, господине, задавала съм си го.
— Но досега все още не сте ме попитали, госпожо!
— Щастието ми е във ваши ръце, господине!
— И въпреки това се страхувате от мен?
Принцесата не отговори. Анри се усмихна, но усмивката му беше изпълнена с тъга.
— Ако ми бяхте задали този въпрос — продължи той с острота, смекчавана от състраданието, — щях да ви отговоря толкова искрено, колкото ме задължават възпитанието и уважението ми към вас.
— Добре, задавам ви го! Отговорете ми и бъдете така добър да оставите възпитанието и уважението настрана!
— Госпожо — каза Лагардер, — ако се забавих толкова дълго време да ви доведа вашето дете, то е само защото вдън пустоша на моето изгнаничество долетя една странна вест, в която отначало не исках да повярвам. Тя беше наистина невероятна: вдовицата на Ньовер беше сменила името си! Вдовицата на Ньовер се казваше вече принцеса дьо Гонзаг.
Принцесата надеве глава и лицето й пламна.
— Вдовицата на Ньовер! — повтори Анри. — Когато се осведомих по-подробно, когато научих толкова, че вече и дума не можеше да става за съмнение, аз си казах: Нима дъщерята на Ньовер ще намери подслон в двореца на Гонзаг?
— Господине…! — понечи да го прекъсне принцесата.
— Вие не знаете много неща, госпожо! — прекъсна я Анри на свой ред. — Вие не знаете защо вестта за сватбата ви разбунтува съвестта ми дотолкова, сякаш ставаше дума за светотатство. Вие не знаете защо присъствието в двореца на Гонзаг на дъщерята на онзи, който беше мой приятел в продължение само на час, но преди да издъхне ме нарече свой брат, ми се струваше гавра с паметта му, долно и безбожно кощунство.
— А не бихте ли ми казали защо, господине? — попита принцесата и в очите й припламнаха загадъчни искрици.
— Не, госпожо. Тази първа и последна наша среща ще бъде кратка и ще говорим само по същество. Предварително се убедих с голяма болка, но и с примирение, че изобщо не сме създадени, за да се разберем. Когато научих новината за сватбата ви, аз си зададох и още един въпрос. Познавайки по-добре от вас могъществото на враговете на дъщеря ви, се попитах: Как ще защитава дъщеря си, след като сама себе си не съумя да защити?
Принцесата скри лицето си в ръце.
— Господине, господине! — извика тя с прекъсван от ридания глас. — Вие ми късате сърцето!
— Бог ми е свидетел, че нямам такива намерения, госпожо!
— Вие не знаете що за човек беше баща ми, не познавате мъките на самотата ми, изнудването, заплахите…
Лагардер дълбоко се поклони.
— Госпожо — рече той с тон на искрено уважение, — знам с каква свята любов обичахте херцог дьо Ньовер. Случайността, предала в ръцете ми люлката на дъщеря ви, ме накара неволно да проникна в най- съкровените тайни на една прекрасна душа. Знам, обичахте го всеотдайно и страстно. Да, госпожо, прав съм, тъй като вие сте жена доблестна и бяхте смела и предана съпруга. И въпреки това вие отстъпихте пред насилието!
