Филип дьо Ньовер.
— Как се казва? — попитаха отново наоколо.
— Кавалерът Анри дьо Лагардер.
— Той е тук! — възкликна Шаверни лекомислено. — Ами разбира се, та това е нашето черно домино!
— Какво? — живо попита Гонзаг. — Видяхте ли го?
— Просто една глупава история. Братовчеде, нито сме го виждали, нито сме го чували този Лагардер, но ако случайно е тук, на бала…
— Ако беше тук, на бала — довърши Гонзаг, — то аз на драго сърце бих поел задължението да посоча на Негово кралско височество убиеца на Филип дьо Ньовер!
— Аз съм тук! — произнесе зад гърба му плътен мъжки глас. Този глас накара Гонзаг да трепне толкова силно, че Hoce беше принуден да го подкрепи.
VII. Габъровата алея
Принц дьо Гонзаг се забави за миг, преди да се обърне. Неговото колебание едновременно смая и озадачи свитата му. Шаверни смръщи вежди.
— Тази особа ли се зове Лагардер? — попита той и сложи ръка върху дръжката на шпагата си.
Гонзаг най-сетне се обърна и хвърли поглед към човека, който беше произнесъл думите: Аз съм тук! Човекът стоеше неподвижно, скръстил ръце на гърдите си. Лицето му беше открито.
— Да, това е той! — потвърди Гонзаг тихо.
При произнасянето на името Лагардер, принцесата, която от началото на тази сцена не беше помръднала от мястото си, унесена в своите мисли, сякаш изведнъж се събуди. Тя цяла се превърна в слух, ала не смееше да се приближи.
Това бе човекът, в чийто ръце се намираше съдбата й.
Лагардер беше облечен в безупречен дворцов костюм от бял сатен, извезан със сребро. Това бе както и преди Хубавия Лагардер, да, това беше същият онзи Лагардер, но по-хубав откогато и да било. Без да изгуби нищо от гъвкавината си, снагата му бе наедряла и станала още по-внушителна. Лицето му издаваше жив ум и непреклонна воля, само в очите му някаква тиха и примирена печал смекчаваше яркия пламък на погледа. Страданието е отредено за възвишени души; той бе възвишена душа и беше страдал. Но тялото му бе от бронз. Както вятърът, дъждът, снегът и бурите се плъзгат по твърдия лоб на статуите, така времето, умората, мъката, радостта и любовта се бяха плъзгали по гордото му чело, без да оставят следа.
Той беше хубав, той беше млад, и оттенъкът на старо злато, с който испанското слънце беше белязало страните му, чудесно отиваше на русата му коса. И точно тук биеше на очи необичаен контраст: меката свилена коса обрамчваше гордо, обветрено лице на воин.
Тук имаше също толкова изискани, също толкова разкошни костюми като неговия, но те никому не прилягаха така, както на Лагардер. Той приличаше на крал.
Лагардер дори не обърна внимание на фанфаронския жест на малкия маркиз дьо Шаверни и като хвърли бърз поглед към принцесата, сякаш за да й каже:
— Господа, бъдете готови! — тихо предупреди Пейрол.
На мига звъннаха няколко оголени рапири. Госпожа дьо Гонзаг се приближи и застана между групата, образувана от нейния съпруг и Лагардер, и шайката обесници на принца.
Лагардер продължаваше да мълчи.
— Какво желаете, господине? — попита Гонзаг с неестествен глас.
Те стояха под един полилей и лицата и на двамата бяха ярко осветени. И двамата бяха пребледнели, впили яростен поглед един в друг. Скоро уморените очи на принц дьо Гонзаг премигаха, после се сведоха. Той ядно тропна с крак и като се опита да издърпа ръката си, отново попита:
— Какво желаете от мен, господине?
Но десницата, която го държеше, бе от стомана. Той не само че не успя да се освободи, но тук присъствуващите станаха свидетели на нещо много странно. Все тъй невъзмутим, Лагардер започна да стиска ръката му. Смазана в това менгеме, китката на Гонзаг се скова.
— Причинявате ми болка! — прошепна той и по челото му изби пот.
Анри продължи да мълчи и стисна още по-силно. Гонзаг нададе сподавен вик. Свитите пръсти на дясната му ръка се отпуснаха против волята му и тогава Лагардер, все тъй безстрастен и ням, смъкна ръкавицата от нея.
— Нима ще допуснем това, господа?! — извика Шаверни и пристъпи напред с вдигната шпага.
— Кажете на хората си да мируват! — заповяда Лагардер.
— Господа — обърна се Гонзаг към хранениците си, — моля ви да не се намесвате!
Ръката му беше оголена. Пръстът на Лагардер се спря върху един дълъг белег, започващ от китката.
— Това е мое дело! — промълви той дълбоко развълнуван.
— Да, ваше е, не съм забравил! — изсъска Гонзаг и зъбите му неволно изтракаха. — Защо е нужно да ми го напомняте?
— Господин дьо Гонзаг — отговори бавно Анри, — заставаме лице срещу лице за първи, но не и за последен път. Досега хранех само съмнения, беше ми нужна увереност. Вие сте убиецът на Ньовер!
Гонзаг нервно се засмя.
— Аз съм принц дьо Гонзаг! — произнесе той тихо, но с високо вдигната глава. — Имам достатъчно милиони, за да купя цялото правосъдие, останало на тази земя. Освен това регентът гледа и вижда само чрез моите очи, докато вие разполагате с едно-единствено оръжие срещу мен — шпагата ви. Хайде де, извадете я! Обзалагам се, че няма да го сторите!
И той крадешком се озърна към телохранителите си. Лагардер поклати глава:
— Не, господин дьо Гонзаг, вашият час още не е настъпил. Мястото и времето ще избера аз! Веднъж вече ви казах: „Ако не потърсите Лагардер, Лагардер сам ще ви намери“. Вие не ме потърсихте и ето ме! Бог е справедлив, Филип дьо Ньовер ще бъде отмъстен!
Той пусна ръката на Гонзаг, който тутакси отстъпи няколко крачки назад. Но Лагардер вече не се интересуваше от него. Той се обърна към принцесата и почтително и се поклони с думите:
— Госпожо, аз съм на вашите заповеди.
Принцесата се втурна към мъжа си и му прошепна на ухото:
— Господине, ако предприемете каквото и да било срещу този човек, ще ме намерите на пътя си!
После се върна при Лагардер и му подаде ръка. Гонзаг беше достатъчно силен, за да прикрие яростта, от която кръвта му кипеше. Той се присъедини към свитата си и каза:
— Господа, ей този тук иска да ви лиши отведнъж и от богатство, и от бъдеще, но той е луд и съдбата сама го предава в ръцете ни! Последвайте ме!
Принцът се насочи право към каменното стълбище и накара да му отворят вратата, водеща към покоите на регента.
Току-що бяха обявили началото на среднощната вечеря в двореца и разкошните шатри, опънати насред дворовете. Градината бързо обезлюдяваше. Под гъстите дървесни масиви нямаше жива душа, само тук-там по широките алеи се мяркаха закъснели. Сред тях несъмнено бихме познали барон, дьо Барбаншоа и барон дьо ла Юнодай, които, куцукайки припряно, току повтаряха:
— Накъде отиваме, господин барон! Накъде?!
— Да вечеряме — отговори госпожица Сидализ, която минаваше под ръка с един мускетар.
Много скоро Лагардер и принцеса дьо Гонзаг останаха съвсем сами под гъстия свод на красивата габърова алея, която се виеше успоредно на улица „Ришельо“.
— Господине — подхвана принцесата с треперещ от вълнение глас, — току-що чух името ви. След цели двайсет години вашият глас събуди в мен един мъчителен спомен. Вие, да, сигурна съм в това, точно вие поехте в ръцете си моята дъщеря в замъка Кайлюс-Тарид!
— Да, аз бях — потвърди Лагардер.
— Защо ме измамихте тогава, господине? Отговорете ми искрено, умолявам ви!
