се харесвам на дамите, ми е неприятно дори да си помисля, че една или повече особи от този пол, на който посветих целия си живот, биха могли да ме видят след смъртта ми с обезобразено лице.
— Ама че работа! — избъбра Кокардас. — Горкото ми гълъбче! — Но просто нямаше сили да се засмее.
Двамата започнаха да обикалят около басейна. Приличаха на сомнамбули, които вървят и нито виждат, нито чуват.
Балетът, наречен „Дъщерята на Мисисипи“, се оказа нещо наистина презабавно. От сътворението на балета изобщо до днес никой не беше виждал подобно нещо.
След като попърха сред тръстиките, водните лилии и дивия овес, дъщерята на Мисисипи, под прелестния облик на Нивел, с изящен жест призова дружките си, вероятно племеннички на Мисисипи, които тутакси доприпкаха, носейки в ръце венци от цветя. После за всеобща радост дивите дами, сред които бяха Сидализ, госпожиците Дебоа, Дюплан, ла Фльори и други подскачащи знаменитости на епохата, изпълниха няколко стъпки заедно. Това искаше да рече, че са щастливи и свободни на китните речни брегове. Изведнъж от тръстиката наизскачаха ужасяващи индианци, при това чисто голи и с рога. Не знаем каква степен на родство ги свързваше с Мисисипи, но изглеждаха доста зловещо.
С подскоци и хаотични жестове диваците се завъртяха в някакъв страховит танц и като се нахвърлиха върху девойките, се заеха да ги колят с томахавките си, за да ги сготвят. Но за да бъда по-достоверен, ще добавя, че палачи и жертви изпълниха заедно един менует, който беше извикана на бис. В момента, когато нещастните девойки a-ха да бъдат изядени, цигулките замлъкнаха, разнесе се далечен звук на фанфари и в буйния ритъм на невиждана досега жига118 на плажа се втурна група френски моряци. Продължавайки танца си, диваците заплашително размахаха юмруци, а госпожиците се разскачаха още по-усърдно, умолително протягайки ръце към небето. Между предводителя на французите и вожда на диваците се разрази двубой, който всъщност беше едно па де дьо. Последва победа на французите, представена с буре, и бягство на диваците, изобразено чрез курант119, а също и с помощта на венците, които недвусмислено символизираха установяването на цивилизацията в тези диви краища.
Но най-красив беше финалът. Всичко, което го предхождаше, не можеше изобщо да се сравнява с него. Той чисто и просто доказваше, че авторът на либретото е гений. Ето какво представляваше финалът:
Продължавайки с неугасващ плам своя танц, дъщерята на Мисисипи захвърли венеца си и взе една картонена купа. След това с танцова стъпка се изкачи по стръмната пътека, която водеше до статуята на божествения й баща. Там тя застана на върха на пръстите на единия си крак и напълни купата с речна вода. Последва пирует и дъщерята на Мисисипи поръси с вълшебната вода французите, които танцуваха под нея. О, чудо! От купата се изля не вода, а дъжд от златни монети. Презрени да са всички, които не схванаха деликатния и трогателен намек! Последва възторжен танц на речния бряг, съпроводен със събиране на златните монети. Той завърши с всеобщо веселие с участието на племенничките на Мисисипи, моряците и дори диваците, които, обзети от най-добри чувства, хвърлиха рогата си в реката.
Финалът имаше невероятен успех. Веднага щом балетната трупа се скри в тръстиката, три-четири хиляди трогнати гласа извикаха: — Да живее господин Ло!
Но това още не беше краят! Дойде ред на кантатата. И знаете ли кой я изпя? Отгатнете! Речното божество! Статуята беше сеньор Анджелини, първият тенор на операта.
Вярно, много хора са на мнение, че кантатите са отегчителни поеми, и че има предостатъчно сладкари, за да вдъхновяват смахнатите бардове120, които творят подобни безвкусици. Но не всички мислим така! Сама по себе си една безупречна кантата струва колкото цяла драма. Такова е нашето мнение и нека смело го защитим! Кантатата беше още по-находчива от балета, ако това, разбира се, изобщо бе възможно. В нея френският гений бе възвеличил господин Ло със следните слова:
Имаше също и строфичка за младия крал, както и един куплет, посветен на регента. Всички трябваше да бъдат удовлетворени.
Когато божеството завърши кантатата си, веднага беше свалено от сцената и балът продължи.
По време на представлението господин дьо Гонзаг беше длъжен да седи на подиума. Угризенията го караха да се опасява от промяна в отношението на регента към него, но Негово кралско височество го посрещна най-радушно. Очевидно още никой не го беше уведомил. Преди да се качи на подиума, Гонзаг нареди на Пейрол в никакъв случай да не изпуска от очи госпожа принцесата и да го предупреди веднага, щом някой непознат се приближи към нея. До този момент той не беше получил никаква вест от него. Значи всичко вървеше от добре по-добре.
Веднага след представлението Гонзаг се присъедини към довереника си под индианската шатра в кръга на Диана. Госпожа принцесата бе също тук, седнала по-встрани. Тя чакаше.
Гонзаг тъкмо се канеше да се отдалечи, за да не подплаши с присъствието си дивеча, който искаше да пипне в капана, когато в индианската — шатра с гръмък смях нахълта буйната дружина на нашите обесници. Те вече бяха забравили злополуките си и сега невъздържано злословеха по адрес на балета и кантатата. Шаверни имитираше ръмженето на диваците, докато Hoce с немислими рулади пееше:
— Какъв успех, какъв успех имаше тя! — задъхваше се Ориол. — Бис! Бис! Но заслугата е най-вече на костюма!
— Значи и твоя! — заключиха мъдро останалите. — Да сплетем венци на Ориол!
— На безсмъртния син на площад „Мобер“.
При вида на Гонзаг врявата тутакси стихна: Всички, с изключение на Шаверни, приеха угоднически вид и побързаха да му изкажат почитанията си.
— Най-сетне ви открихме, господин братовчеде — рече Навай. — Вече се безпокояхме.
— Без нашия любезен принц няма празник! — извика Ориол.
— Между впрочем, братовчеде — намеси се Шаверни сериозно, — известно ли ти е какво става?
— Стават доста неща — отвърна Гонзаг.
— Да не искаш да кажеш, че вече са те уведомили какво се случи тук преди малко? — попита Шаверни.
— Доложих за това на негово височество — обади се Пейрол.
— А каза ли му за човека с моряшката сабя? — поинтересува се Hoce.
— Шегите после! — прекъсна го Шаверни. — Благоволението на регента е последното ми богатство, при все че го получавам от втора ръка. Държа обаче моят славен братовчед да запази положението си в кралския двор. Ако можеше да помогне на регента в издирванията му…
— Всички ние сме на разположение на принца — обадиха се в един глас нехранимайковците.
— От друга страна — продължи Шаверни, — тази история с Ньовер, която излиза наяве след толкова години, ме привлича като най-необичаен роман. Имаш ли някакви подозрения, братовчеде?
— Не — отвърна Гонзаг, после, сякаш внезапно някаква мисъл го бе поразила, добави: — Всъщност, има един човек…
— Какъв човек!
— Не го познавате, прекалено сте млади.
— Как се казва?
— Този човек — помисли Гонзаг на глас, — навярно би могъл да каже от чия ръка загина моят беден
