Но Кати разбираше, че тя търсеше спасение в смъртта си. Виждаше, че майка й е загубила всякакво желание за живот. Мъжът, когото обичаше всеотдайно, бе загинал, не можеше да помогне и на децата си. Нямаше да й е трудно да се раздели с живота.
Дванадесета глава
„Мили Боже, какво ще стане с нас сега?“ — питаше се Кати и очите й се пълнеха с горчиви сълзи.
До войната Хедър успяваше да подсигури на дъщерите си добър живот, доколкото й бе възможно. Тя нежно ги обичаше и винаги се опитваше да им дава много от себе си, за да запълни липсата на баща. Беше си поставила за цел да ги направи дами и макар да не им бе оставила нищо, тя ги бе възпитала на добри обноски, гордост и достойнство, и бе насадила в душите им дълбоко религиозно чувство.
Майка й нямаше да види плодовете от своите усилия, но Кати бе решена да продължи да живее като нея. Само на шестнадесет години тя се изправи пред отговорност, която би смутила и възрастен човек. Майка й се бе опитала, но не бе успяла. Кати си даваше сметка за трудностите, но никога не бе усетила доколко голямо е отчаянието на Хедър. Отговорността да се грижи за себе си и за сестрите си изведнъж падна върху нея. Дали можеше да си позволи да бъде горда като майка си? След като размисли, Кати реши, че на този етап от живота си не бива да си разрешава лукса на удовлетворението, че не е молила никого за помощ. Напротив, тя съзнаваше, че сега ще й бъде трудно даже да си потърси работа, защото нямаше на кого да остави сестрите си.
В деня, когато майка й бе погребана, през януари 1863, Кати събра всички вещи, от които момиченцата щяха да имат нужда, продаде останалото на собственика на магазина и отведе сестрите си в Седърууд, единственото убежище, което й бе останало. Бяха го напуснали едва преди осем месеца, а й се струваха години.
— Миличките ми — изплака госпожа Даниълс, като ги видя на вратата. — Влизайте, влизайте! — тя разтвори широко и двете крила. — Къде е майка ви? — попита Каролин и надникна зад тях. Кати заплака, хвърли се в прегръдките на единствения човек, който можеше да я утеши и отговори едва доловимо:
— Мъртва е. Умря преди няколко дни.
— Господи! Как така? — извика възрастната жена.
Кати не отговори. Джийн и Джоан заплакаха и тя се обърна да ги прегърне. Когато малките се успокоиха, тя обясни на Каролин Даниълс за болестта, отнела живота на майка им.
Госпожата се опита да сдържи риданията си, но най-накрая чувствата й се отприщиха. След отпътуването на семейство Маршъл тя беше много самотна. Жизнеността й беше намаляла, защото нямаше никой, за когото да се грижи, а също и близка приятелка. Много искаше да ги види отново. Сега те отново бяха при нея. Приюти ги в дома си и смяташе да се грижи за тях, докато не свърши и последното си пени.
Беше страдала жестоко за съпруга и синовете си, но сега и Хедър ги бе напуснала. Просто не можеше да не се запита защо всички, които бе обичала, й бяха отнети. Каролин наблюдаваше момичетата, докато закусваха. От сега нататък те щяха да бъдат смисъла на живота й. Вече нямаше синове, но на тяхно място сега имаше три дъщери.
— Толкова ми липсваше! — каза Кати, след като разчисти масата и седна до госпожа Даниълс. — Просто не зная как да ти благодаря, че ни прие. Нямах представа какво да правя след смъртта на мама. Нямаше къде другаде да отидем, освен тук.
Каролин взе ръката й и я отведе в дневната.
— Седни, мила моя — каза тя на Кати. — И вие също — посочи към Джийн и Джоан. — Искам да говоря с вас. На колко години си, Джийн? — попита Каролин, като направи усилие да говори спокойно.
— На шест, госпожо — отговори Джийн.
— А ти, скъпа? — тя погледна Джоан в големите сини очи.
— На девет, госпожо — каза Джоан много сериозно.
— Добре, дечица. Всички вие сте красиви момичета. Сигурна съм, че ще ни е добре заедно. Майка ви беше моята най-близка приятелка. Толкова съжалявам, че не е сред нас. На всички страшно ще ни липсва. Голям удар е да загубите майка си, но трябва да знаете, че аз ви обичам и винаги ще ви помагам.
Кати огледа стаята. Всичко беше както преди заминаването им. Тук бе винаги приятно. Кати си спомни колко обичаше да ги канят на какао и вкусен ябълков сладкиш. Хедър им позволяваше да посещават само тези съседи. Сега Кати беше благодарна, че се бяха сближили с тази мила жена.
Диванчето, на което седяха сега с госпожа Даниълс, бе от бащата на Кати, както и голяма част от останалите мебели в малката къща. Повечето вещи бяха принадлежели не само на бащата, но и на неговите родители. Беше странно, но много приятно за Кати да усеща чрез тях връзка, макар и бегла, с дедите си.
Денят отлетя бързо. Товарът на отговорността на Кати олекна. Беше прекрасно, че госпожа Даниълс ги прие. Щеше да й бъде навеки благодарна. Малко след залез слънце Каролин отведе трите госпожички, капнали от умора, в спалните на починалите си синове. Стаите бяха безупречно почистени, макар и да не се използваха. Каролин не вярваше, че някой отново ще спи в тях.
— Запомнете, деца, ако желаете нещо, непременно да ми кажете — нареди мило тя. — Сега това е вашият дом и аз искам да бъдете щастливи в него.
Тя се наведе и целуна всяко от момичетата за „лека нощ“. Гледаше с любов сънливите личица на дъщерите на Хедър. Благодареше на съдбата, че са потърсили помощ при нея. Не се съмняваше, че няма да й е лесно да отгледа три девойки, но все някак щеше да се справи.
— Благодаря, че бяхте така мила да ни приемете — започна Кати. — Знаем, че ще бъдем щастливи при вас. Оставих всичките наши пари на масата в дневната. Надявам се да успея да си намеря работа и да се отплатя за грижите.
Госпожа Даниълс се усмихна на най-голямата сестра.
— Да бъдем заедно е най-голямата отплата, която желая. Бях много самотна след заминаването ви от Седърууд и благодаря на Бога, че ви върна обратно.
Кати заспа със сълзи на очите.
По някаква зла съдба на Джийн и Джоан не бе писано да живеят без проблеми. Всъщност, не им бе писано изобщо да живеят. Когато бедата ги застигна, нямаше и седмица, откакто е бяха установили на новото място и бяха много доволни. Късно една нощ ги повали треска. Кати и госпожа Даниълс опитаха всички възможни лекарства в къщата да ги облекчат, но на сутринта положението им се влоши.
— Иди да доведеш лекар — каза госпожата на Кати с тревога в гласа. — Сестрите ти имат треска, а забелязах и обрив по гърба и гърдите им.
Кати тича през целия път. Разстоянието не беше малко и тя пристигна почти без дъх. Беше благодарна, че не седи безпомощно до постелите на сестрите си и гледа как болестта отнема силите им, както се бе случило с майка й. Върна се с доктора възможно най-бързо.
Лекарят прегледа децата много внимателно. На излизане от стаята им лицето му беше посърнало. Кати забеляза тревогата в погледа му, но не каза нищо.
— Слезте долу с мен и двете — каза им той. — Ще разговарям с вас, докато пиша рецептата, която трябва да изпълните.
Кати и госпожа Даниълс го последваха по стълбите. В кухнята той седна на един стол до масата. Когато вдигна поглед от кочана с рецептите няколко минути по-късно, Кати разбра, че няма да им каже нищо добро.
— Сестрите ви са болни от скарлатина — обърна се той към Кати. — Вече е засегнала сливиците, ушите и синусите им. В остра форма е и не изключвам възможността да ги удари в сърцето и черния дроб.
Той погледна госпожа Даниълс, после Кати, за да види, дали го разбират. След като се убеди, че е така, продължи:
— Госпожа Даниълс ми каза, че неотдавна си загубила майка си, детето ми. Знаеш ли от какво почина?
Кати си спомни колко бързо болестта бе отнесла Хедър.
— Почувства слабост и имаше треска, която не премина — със запъване отговори тя.
— Разбирам — каза лекарят и прибра рецептите. — Може да е било скарлатина и сестрите ти са се
