заразили. Болестта е силно заразна и лесно се предава. Затова трябва да покривате носа и устата си с парче плат, когато влизате в стаята на болните. И обезателно я проветрявайте добре.
Той стана от стола и се отправи към вратата.
— И още нещо, трябва да изварявате всички предмети, които момичетата ползват. Опитайте се да не се тревожите. Няма да им помогнете, ако и вие се разболеете.
На път за аптеката Кати плака горчиво. Сестричките й бяха сериозно болни. Тя не можеше да им помогне. Освен грижите на госпожа Даниълс, тя самата искаше да направи нещо. Винаги ли щеше да гледа обичните й хора да се измъчват от тежки болести? Чувстваше се достатъчно силна, за да се справи с живота? А смъртта? Нима Джийн и Джоан щяха скоро да умрат? Виждаше колко се тревожи госпожа Даниълс и съжали, че я бе натоварила с това нещастие. Самата тя вече бе страдала достатъчно.
Когато наближи аптеката, Кати изправи глава и се стегна. „Ако такава е волята ти, Господи — тихо промълви тя, — аз ще я приема.“
Тя влезе и подаде рецептата. Беше благодарна, че са й останали още малко пари и не се наложи да иска от госпожа Даниълс за лекарствата.
Седем денонощия Кати и Каролин Даниълс се бориха неуморно за живота на момиченцата, но те отслабваха с всеки изминал ден. Треската не престана и косичките на Джийн и Джоан започнаха да окапват. Страдаха от непоносимо главоболие и повръщаха сиропите и лекарствата. Отслабналите им стомахчета не приемаха никаква храна. Лекарят намина няколко пъти, но повече с нищо не можеше да помогне. Можеха само да чакат.
Джийн и Джоан умряха една след друга в разстояние на час. Болката и внезапната пустота, които заляха Кати, бяха повече, отколкото би могла да понесе. Беше направила всичко, тя и госпожа Даниълс се бяха грижили за болните деца с цялата си енергия.
— Защо, защо? — като в унес питаше госпожа Даниълс. Тя страдаше от загубата не по-малко от Кати. — Защо аз съм още жива, а две прекрасни малки деца умряха?
Кати с питаше дали някога тази непоносима мъка ще намалее.
Седмиците минаваха, тъгата оставаше. За Кати бе мъчително дори да разговаря с госпожа Даниълс. Нямаше желание за нищо. Искаше само да лежи в леглото и да гледа в тавана. Нямаше сили да гледа нищо, което да й напомня за сестрите й. Не беше успяла да им помогне. Също и на майка си.
Госпожа Даниълс разбираше колко самотна се чувства Кати. Самата тя страдаше от самотата. Такава загуба за толкова кратко време бе непоносима. Изглежда, болестта, покосила майка й и сестрите й, бе пощадила Кати, но тя бе полумъртва от скръб. Добрата госпожа искаше да й помогне.
— Животът продължава — говореше й тя. Сърцето й се късаше, когато виждаше как унинието поглъща това младо същество, толкова изстрадало за крехката си възраст. — Майка ти би искала да живееш и да бъдеш щастлива, скъпа моя.
Кати оставяше да я успокояват, но знаеше, че няма да бъде никога щастлива, ако остане в тази къща, поне засега. Да можеше да отиде някъде и да започне друг живот без всичко около нея да й напомня за жестоката й участ. Не можеше да промени нещата, затова реши, че ще е най-добре да направи опит да спести на себе си и на госпожа Даниълс мъката занапред. Може би майка й е била права да не потърси помощ от единствената си приятелка. Беше донесла със себе си само скръб и бе стоварила допълнителна мъка върху милата жена. Идването и престоят им тук бяха изтощили и отнели крехкия душевен мир на Каролин след продължителната скръб по собственото й семейство. Кати получи урок и се помоли в бъдеще да бъде по-разумна в решенията си.
На госпожа Даниълс й хрумна нещо. Преди известно време бе получила предложение от госпожа Камерън да прислужва в дома й. Тя седна и й написа писмо, в което препоръчваше Кати.
Каролин се бе запознала с Мелиса Камерън предната година на погребението на един от знатните жители на Седърууд. Бяха поканени всички граждани и макар двете жени да бяха от различни социални кръгове, те се харесаха от пръв поглед. Каролин можеше само да се надява, че мястото все още е свободно и че Мелиса ще приеме Кати на работа.
Сега тя стоеше пред момичето с писмото в ръка. Предлагаше й възможност за нов живот, далеч от спомените, които знаеше, че не й дават мира. Каролин спомена, че семейството има две малки момиченца. Това бе достатъчно да убеди Кати, че Сийл Харбър е подходящо място за нея.
— Наистина ли мислите, че бих могла? — попита тя, развълнувана от мисълта да пътува чак до Мейн.
Госпожа Даниълс я прегърна през раменете и я притисна към себе си с обич.
— Разбира се, че мисля. Не бих предложила да те изпратя, ако не бях сигурна, че тази работа е точно за теб.
Момичето се взря в милото й лице. За първи път от пристигането си в Седърууд се почувства щастлива. Виждаше й се странно, че заминаването й от тук поражда у нея подобни чувства.
Дрехите на Кати бяха опаковани, всички приготовления бяха привършени и госпожа Даниълс се овладя, за да изпроводи момичето, което бе обикнала като свое, до железопътната станция. Знаеше, че Кати ще й липсва, но не можеше да я гледа как пропилява живота си в града.
Стигнаха бързо до гарата. И двете бяха решили да избегнат мъчителното сбогуване. Но когато влакът навлезе в района на гарата, Кати забрави за решението си и се хвърли в протегнатите ръце на Каролин. Заплакаха, а Кати обеща, че един ден ще се върне тук и ще се отблагодари за топлите й грижи към трите сирачета.
— Сега довиждане — каза Кати, сдържайки с мъка сълзите си. — Един ден аз ще дойда да те видя отново.
Каролин Даниълс не продума.
Пътуването беше дълго и уморително. Когато слезе от влака в Сийл Харбър, на перона я чакаше покрит файтон. Беше навалял около фут сняг. Почувства се притеснена и изплашена, но твърдо реши да използва тази нова възможност по най-добрия начин.
Тринадесета глава
Кати се събуди от шум пред вратата й. Огледа се наоколо: не знаеше къде се намира. Трепереше, но въпреки студа тялото й беше изпотено.
Изведнъж си спомни какво се бе случило и й се доплака. Дръпна едно одеяло от леглото, наметна се и отиде да види какво става. Пред вратата беше оставена топла вода. Зачуди се дали госпожа Бейтс и Джесика коментират положението и дали й съчувстват. Всъщност, нямаше значение. Истината беше една — животът й отново бе взел драматичен обрат.
Реши да се възползва по най-добрия начин от създалата се ситуация. Смяташе да оцелее, дори ако трябва да стане любовница на Джон и да понася прикрития присмех и упреците на госпожа Бейтс и останалите от прислугата. Нямаше да е за дълго, със сигурност щеше да намери начин да избяга и да състави план за бъдещето си. А дотогава щеше да се подчинява.
Мисълта за гореща вана я оживи и тя бързичко я издърпа иззад паравана. Отключената врата я изненада. Взе кофите, напълни ваната и се отпусна в нея. Водата я освежи и поуспокои. Лежеше и се наслаждаваше на топлината. Така се бе замислила, че не чу кога вратата се е отворила. Още преди да осъзнае, че не е сама, тя се потопи колкото можеше по-надолу в изстиналата вода и погледна към натрапника.
Пред нея стоеше Джон. Беше напълно облечен и спокоен.
Кати долови свежата миризма на одеколона му за бръснене. Беше специфично мъжка миризма и някак си му подхождаше. Той пъхна ключовете си в джоба и й се усмихна.
— Надявам се, че нямаш намерение да останеш там по-дълго — и посочи ваната. — Имам други планове за вечерта.
Кати отбягваше погледа му. Тя се вторачи във водата и започна да се търка усилено. Джон продължи да я гледа.
Започна да мръзне и се надяваше Джон да си тръгне, за да може да се облече или поне да се загърне в пухеното одеяло. Но той не помръдваше. Кати затрака със зъби от студ.
Джон отиде до огъня и хвърли две цепеници. После го разръчка с ръжена, да се разгори. Обърна се и се
