чудесните им кожени подвързии изкушиха Кати да им се порадва. Джон седна в голямото кожено кресло с разтворена книга в ръка и наблюдаваше работата й. На няколко пъти той й даде напътствия, когато забелязваше, че се колебае къде да постави дадена книга, но не направи никакви опити да разговаря с нея.
Тя усещаше погледа му върху себе си и се чудеше защо изобщо той трябва да стои в библиотеката, още повече че всички книги бяха подредени за по-малко от час и тя съвсем нямаше нужда от помощта му. На земята останаха няколко тома с намачкани страници и разкъсани подвързии от бързината, с която бяха свалени от лавицата. Кати се чудеше какво да прави с тях, но не смееше да попита от страх да не би Джон да си помисли, че иска да ги задържи за себе си. Беше сигурна, че са ценни.
Слизайки от столчето, Кати залитна и падна настрани, удряйки рамото си в ръба на голямото бюро. Тя мигновено се изправи и се извини за несръчността си. Тогава забеляза, че по ръката й има кръв. Джон застана до нея точно в момента, когато щеше да падне отново, изплашена от кръвта. Той я притегли към себе си и я отведе до креслото, в което седеше до преди малко.
— Седни тук — нареди й той грубо. — Ще донеса бинт и веднага ще превържа раната — и той я остави сама.
Сърцето й биеше токова силно, че й се стори, че ще припадне. Не знаеше дали е от кръвта или от смущението заради несръчността си. Знаеше само, че е замаяна и иска да бъде колкото се може по-бързо далеч от тази стая и от Джон Камерън.
Джон се върна след няколко минути с всичко необходимо. Той приклекна до креслото и остави нещата до себе си.
— Съжалявам, сър — промърмори Кати. — Не исках да създавам такава суматоха. Просто застъпих роклята си. Обикновено стъпвам много уверено. Не разбирам как стана така.
Джон я погледна разсеяно, докато отваряше кутията и вадеше от нея малки ножички, бинт и шишенце зелен дезинфекционен разтвор. После хвана ръката на Кати и я придърпа към себе си.
— Свали това нещо, ако обичаш — разпореди Джон и посочи горната част на роклята й. — Иначе няма да мога да спра кръвта и да те превържа.
Кати се стресна от дрезгавия му глас. Нима наистина се бе ядосал за това, че беше паднала? Беше нарекъл роклята й „нещо“. А тя беше чиста и представителна, и не по-лоша от дрехите на останалата прислуга.
Изведнъж Кати реши, че изглежда ужасно глупаво и почервеня от смущение. Скочи на крака. Не можеше да преодолее желанието си да избяга.
— Госпожа Бейтс ще почисти раната, сър — започна тя. — Нищо ми няма. Съжалявам, че ви обезпокоих — тя заекна, като видя как очите му се присвиват, а устните се втвърдяват.
— Седни и свали роклята си — извика той и леко я бутна обратно в креслото. — Нямам време да слушам глупости. Вече съм готов да видя рамото ти. Защо, по дяволите, трябва да губиш време да търсиш госпожа Бейтс?
Кати не отговори, но вместо да свали роклята си, както й бе заповядал, откопча две от предните копчета и дръпна корсажа надолу, за да открие раната. Сърцето й биеше лудо. Лицето й гореше и топлината заля цялото й тяло. Тя потрепери от това, че тялото й е разголено, колкото й незначително да беше.
Никой в къщата не беше говорил толкова грубо с нея досега. За първи път откакто беше тук, тя изпита неприязън към господарите.
Джон седна на страничната облегалка на креслото и заля раната със зеления разтвор. Кати трепна, но не се отдръпна. Тя гледаше надолу и се питаше, защо той се суети около една нищо и никаква рана. Беше толкова близо до нея, че почувства топлината на тялото му. Когато се наведе да потопи второ памуче в разтвора, сърцето й подскочи. Устните му бяха докоснали голото й рамо.
Кати усети внезапно присвиване в стомаха. Не разбираше какво става с нея. Радваше се, че седи и Джон не може да забележи треперенето на краката й.
Въпреки че ръцете му бяха много големи, Джон Камерън беше изключително нежен. След като почисти раната, той притисна внимателно памучето, докато спре кървенето. По роклята й имаше доста кръв и тя лепнеше по тялото й, което предизвика у нея усещане за слабост. Знаеше, че очите му са приковани върху нея и не смееше да помръдне. След като завърза бинта, Джон хвана брадичката й и я повдигна нагоре.
— Защо не ме поглеждаш? — попита той, слабото му, загоряло лице беше развеселено.
— Не зная — отговори искрено Кати.
— Добре — каза той тихо. — Сигурно съм те изплашил. Не съм искал да бъда груб. Просто… казвали са ми, че съм много припрян. Предполагам, че е вярно.
Той се наведе напред и Кати зърна пламъчета в зелените му очи. За миг си помисли, че ще я целуне. Вместо това той допря лицето си до косите й. После прошепна:
— Мм… Какво имаш в косата си?
— Изплаквам я със сок от лимон — заекна Кати, объркана от твърде интимния му въпрос.
— Аха — възкликна той и стана от облегалката на креслото, много неудобна за едрото му тяло. — Мирише прекрасно. Защо я опъваш толкова упорито назад?
Той се протегна и свали шнолата й.
— Не мога да я поддържам сресана по друг начин — отвърна Кати. Бузите й отново поруменяха.
— Аха — отговори той. — Тогава защо я разпускаш свободна, когато си на брега?
Той й подаде ръка да стане.
— Ами няма как да я опазя от вятъра.
Кати се чудеше дали ще пусне ръката й преди да е забелязал, че цялата трепери от вълнение.
— Не знаех, че някой ме е видял на брега. Съжалявам, ако съм направила нещо нередно.
Беше объркана. Не знаеше какво да мисли за това, че той гали с другата си ръка златистите й коси, разпилени по раменете.
— Следващия път ще си сложа боне — добави тя и сведе поглед, — ако желаете.
— Няма нужда, Кати — каза топло Джон. — Имаш чудесна коса и аз мисля, че трябва да я пускаш свободно по-често.
Кати отдръпна ръката си от неговата и направи крачка назад, но настъпи кутията с бинтовете, която той беше оставил на пода. Политна и отново щеше да падне, ако Джон не бе протегнал ръка да я задържи.
— Преди малко май спомена, че стъпваш стабилно? — каза той и широка усмивка промени странното му до този момент изражение. Кати срещна погледа му и също се усмихна. Просто не успя да се сдържи.
— Има ли още нещо, което трябва да направя, сър? — попита тя със слаб глас. — Госпожа Бейтс навярно ще се чуди какво ме е задържало, ако не се върна скоро.
Джон отиде до вратата.
— Следващия път, когато ме видиш на плажа, моля те не тръгвай в обратна посока. Няма да те ухапя. Всъщност аз имам нужда от компанията ти. Никак не е приятно да строиш нещо, което никой друг освен теб не вижда.
Той отвори вратата на библиотеката и излезе. После, сякаш сетил се за нещо, се обърна и погледна Кати в очите.
— Кати — каза той нежно с весела усмивка, — по-добре се качи в стаята си и си почини до вечерта. Не ми се иска отново да пострадаш, докато ме няма.
После се обърна и се отдалечи. Кати беше объркана.
Джон Камерън нареди да изведат коня му зад къщата. Кати надникна през прозореца на спалнята си и видя как той вдига очи към нея преди да се отдалечи в буен галоп.
Тя лежеше, вперила поглед в току-що изпраните завеси на леглото. Въздъхна дълбоко. При спомена от допира на ръката му, по тялото й премина тръпка. Той беше много нежен и въпреки че я бе изплашил с критиката си за роклята й, явно бе достатъчно загрижен, за да превърже раната й. Тя все още не можеше да си обясни защо изобщо я беше помолил да му помогне в библиотеката: в действителност той нямаше нужда от помощта й.
Изведнъж тя си спомни поканата му и предупреждението на госпожа Бейтс. Реши от сега нататък да заобикаля мястото, където Джон работеше. Щеше да слиза на плажа отвъд дюните, далеч от погледа му. Не можеше да си обясни обаче защо това решение я потисна. Знаеше само, че вече няма да й бъде толкова приятно да шие на плажа, както преди. Внезапно й хрумна една мисъл. Никога не се бе надявала, че Джон
