Камерън ще я забележи. Бузите й пламнаха, докато се опитваше да я отхвърли.
Тя се постара да го избягва. Когато знаеше, че е в къщата, намираше си работа при госпожа Бейтс в кухнята или пък търсеше някакво друго занимание в спалнята на господарката си. Не ходеше на плажа, ако беше сигурна, че той работи по лодката или се промъкваше зад конюшните и отиваше далеч зад дюните, където той не можеше да я забележи.
В последните дни обаче бе станало доста ветровито и силният бриз правеше невъзможно шиенето край морето. Тя беше започнала и почти преполовила една работа, която господарката й смяташе за изключително важна. Когато установи, че Кати шие изкусно, Джойс нареди да се направят нови униформи за целия персонал. Три от тях вече бяха готови и сега Кати шиеше четвъртата. Имаше разрешение да работи навън. Макар да предпочиташе плажа, Кати отиваше на задната веранда, където внезапните пориви на вятъра не разкъсваха кройките, а тя можеше да се радва на слънчевата светлина и морския бриз.
От няколко дни не беше виждала Джон. Но мисълта, че той живее в същата къща, я караше да потръпва и да си спомня неговия допир. Тя наистина недоумяваше какво става с нея.
Кати, макар почти осемнадесетгодишна, никога не бе имала приятел. Тя беше винаги заета с домакинските си задължения и толкова щастлива да бъде част от едно уважавано семейство, че мъжете бяха нещо, за което не си бе позволявала да мисли.
Когато Джон се приближи, тя седеше на задната веранда. Той носеше нанизана на връв риба и беше мокър до кръста. Пусна улова на земята, който звучно изплющя и я накара да ахне уплашено.
— О, изплашихте ме — каза тя и засъбира нещата си преди да се изправи. — Ще донеса кошница за рибата.
И се запъти към задната врата.
— Почакай малко — извика Джон. — Защо бягаш?
Гласът му я спря. Кати се обърна и го погледна.
— Къде се кри през последните няколко дни? — приближи Джон.
Кати не знаеше какво да отговори. Косите му бяха разбъркани от вятъра, панталоните — навити до колената. Беше бос. Можеше да мине за слуга, който е донесъл продукти за вечеря. Кати не съзнаваше, че го гледа изпитателно, докато той не забеляза:
— Какво гледаш? Никога ли не си виждала мъжки крака? — и добави ухилено: — Мои са от двадесет и седем години и никой до сега не е проявявал и най-малкия интерес към тях.
Смутена, Кати машинално сведе поглед. Тя не отговори, а тръгна към вратата.
Гласът му отново я спря.
— Къде отиваш? Как си позволяваш да си тръгваш, без да си отговорила на въпросите ми?
Той я хвана за ръката и я обърна към себе си.
Кати въздъхна. Преди да успее да се овладее, очите й се насълзиха.
— Съжалявам, сър — прошепна тя с усилие. Подсмърчаше, за да не позволи на сълзите да се затъркалят по бузите й.
— Исках само да донеса кошница за рибата ви… — гласът й силно трепереше.
Джон пусна ръката й и я побутна.
— Отивай тогава — каза той, ядосан от сълзите й. — Но след вечеря искам да видиш нещо. Каквото и да си предвидила за тази вечер, забрави го. Смятам, че е крайно време да ми обърнеш малко внимание. В края на краищата тук аз съм господарят и ти много добре го знаеш.
Ядът му изчезна толкова бързо, както се бе появил. Той се усмихна и пусна Кати да влезе в къщата.
След няколко минути тя се върна с кошницата. Беше дошла на себе си. Разбираше, че господарят има право да й се ядосва. Наистина бе му обърнала гръб, без да му отговори. Като се има предвид положението му, а също и нейното, Джон дори бе реагирал меко.
Чудеше се какво трябва да види довечера. Той й беше наредил да се освободи след вечеря и любопитството я измъчваше. Освен това беше ядосана на себе си, че не успя да спре сълзите си. Това я караше да се чувства като глупачка. Не бе очаквала да го види и внезапната му поява я свари неподготвена. Това бе всичко.
Когато се върна, той беше изчезнал. Тя го потърси навсякъде, но не успя да го открие.
А днес бе четвъртък и Кати трябваше да сервира вечерята на господарите. Дрехите й трябваше да са нови и чисти. След като занесе рибата, тя трябваше да ги изпере. Обичаше риба, но не можеше да понася силната й миризма, която попиваше по ръцете и дрехите й.
Кати прибра панера с платовете и занесе гореща вода горе в стаята си. Взе и няколко лимона от кухнята, понеже знаеше, че чудесно премахват миризмата. Съзнанието й бе ангажирано от вида на Джон. Както самият той бе споменал, до този момент тя не бе виждала мъжки крака. Сториха й се много дълги и красиво оформени. Той бе така небрежно привлекателен, че при спомена за усмивката му тя почувства присвиване в стомаха.
След като се изкъпа, Кати посегна към новата униформа. Роклята беше бяла с малка синя якичка. Джойс Камерън мразеше черния цвят и макар да не забрани на слугите да носят старите си униформи, тя настояваше новите да бъдат бели.
Кати се появи в кухнята навреме за поднасянето на първото ястие. Банята й отне повече време, отколкото очакваше, а изсушаването на косата пред огъня продължи необичайно дълго.
Докато влизаше в трапезарията, тя не откъсна поглед от големия супник. Но дори и така, тя знаеше, че Джон я гледа. Докато минаваше от госпожа Камерън, на която винаги сервираше първа, към господин Камерън, който с жест й отказа супа, тя забеляза как Джон се усмихна.
Подавайки му супника и дълбоката лъжица да си сипе, тя усети как ръката му се плъзна отзад по бедрото й. Неволно се стегна и отпусна тежестта си върху другия крак. Джон отстрани ръката си и отметна глава с висок, невъздържан смях. Кати се изчерви и отстъпи назад, за да остави супника върху бюфета.
Джон погледна майка си и лицето му възвърна строгото си изражение.
— Защо? — попита той раздразнено. — Достатъчно съм свикнал с клюките. Никога не съм им обръщал внимание. Аз управлявам тук, нали така? Защо трябва да ми казваш какво трябва да правя?
— Слушай, Джон — каза Джойс ласкаво, — знаеш, че нямах намерение да те упреквам. Просто не бива да се позволява на слугите да… Е, знаеш какво имам предвид.
— Престанете и двамата! — намеси се Шон. — Не съм ял цял ден и не желая да ми разваляте вечерята, само защото пак сте изнамерили нещо, по което имате разногласия. Джон е на възраст, която му позволява да прави и да се държи така, както намери за добре. А за теб, скъпа, ще е по-добре да запомниш, че той вече не е дете. Надявам се, че с това въпросът е приключен.
Той погледна Кати, която стоеше напрегната до масата в очакване да отнесе чиниите от супата, и се усмихна.
— Можеш да носиш следващото ястие, Кати — нареди Шон. — Изглежда, че никой не иска супа тази вечер.
Кати успя да сервира останалата вечеря, без да разлее нищо. Това бе истинско чудо, защото ръцете й трепереха и коленете й бяха омекнали. Не беше направила нищо, с което да предизвика пререканията в трапезарията. Не бе проявила и следа от нелюбезност. Поне дотолкова бе сигурна. Но това, че бе реагирала на докосването на Джон, очевидно разстрои Джойс и тя я бе помислила за нетактична.
Към края на вечерята Кати вече изпитваше силна неприязън към Джойс Камерън, докато Шон започна да й става все по-симпатичен. Дойде време да сервира и за персонала. Въпреки че бе смутена от станалото, тя се справи със завидна лекота. Подреди всичко върху дългата дървена маса, която побираше всички от домакинството, но не седна заедно с тях. Не усещаше никакъв глад, беше толкова притеснена, че чак имаше чувството, че никога повече не ще може да сложи залък в устата си.
Кати изобщо не искаше да става причина за напрежение между Джон и майка му. Самата тя никога не би си позволила нещо, надхвърлящо позволеното за положението, което заемаше.
Ако Джон не бе сложил ръката си върху бедрото й, това нямаше да се случи. Защо го бе направил? Дали не искаше да разбере как ще реагира? Може би наистина имаше намерения да се позабавлява с нея, както госпожа Бейтс беше предположила. Липсата на опит връщаше отново и отново в главата й въпроса „Защо Джон иска да бъда свободна след вечеря?“ Когато той влезе в кухнята, тя бе готова да се извини и да отклони молбата му.
Не очакваше да го види толкова скоро. Дори си мислеше, че може да е забравил за нея, особено след
