явното недоволство на Джойс от проявената интимност към една камериерка. Но изглежда, в крайна сметка той не се бе съобразил с това.
— Какво обичате, сър? — попита плахо Кати. Всъщност, знаеше защо е дошъл.
Джон явно се почувства неудобно, но бързо се овладя и промърмори нещо неопределено. Спомена, че иска да говори с нея във връзка с някакви специални поръчки за следващите дни. Подобни неща се случваха често и почти никой не им обърна внимание. Единствено госпожа Бейтс не се лъжеше така лесно. Тя моментално се озова до вратата, където той се беше облегнал, и попита:
— Бихте ли избрали някой друг, сър? Вече съм определила каква работа трябва да свърши утре Кати.
Джон не обърна внимание на защитната й атака, само се ухили и поклати отрицателно глава.
— Не, не бих могъл.
Той се наведе още към възрастната жена, която познаваше от детинство, и прошепна:
— Само Кати ще се справи. Съжалявам, госпожо Бейтс.
Джон се отдръпна от вратата и даде път на Кати. Госпожата промърмори нещо като „Разбира се, сър“ и се върна обратно.
Когато стигнаха до мястото с лодката, слънцето клонеше към залез. Сега бе доста по-топло, отколкото през деня. Вятърът беше променил посоката си и духаше откъм океана. Водата беше гладка като огледало, а чайките пируваха с риба, лесна плячка за тях без прикритието на вълните.
Джон вървеше малко напред като водач. Сега той спря внезапно, обърна се, и без да каже дума, протегна ръка и свали шнолите от косите й.
Гъстите руси вълни паднаха тежко почти до кръста й. Този неочакван интимен жест я обърка.
— Какво правите? — попита тя, докато се опитваше да прибере косите си и да вдигне шнолите от пясъка.
— Исках да я видя пусната свободно — отвърна Джон делово и издърпа шнолите от ръката й. — А сега забрави за косата си известно време и ела да видиш това, за което те доведох, докато не се е стъмнило съвсем, защото няма да можеш да го оцениш.
Кати не знаеше как да постъпи. Не беше сигурна дали трябва да протестира или да се подчини. Но той я хвана за ръката, без да се бави и я повлече след себе си по една дюна.
Тази дюна я бе възпирала неведнъж да идва насам. И сега, докато пъплеше нагоре с усилие, изведнъж зърна лодката. Да я построи беше отнело на Джон няколко седмици. Вече я беше пуснал на вода, закотвена към тежка дървена бъчва, използвана някога за осоленото свинско, с което готвачката приготвяше повечето ястия. Кати спря и впери поглед в красивия корпус на малкия плавателен съд. Лодката беше боядисана в синьо — предпочитания цвят на фамилията, а платната бяха прибрани, но готови да се издуят всеки момент.
— Ела — повтори Джон и я дръпна към лодката. Явно, много се гордееше с нея. — Двамата с теб тръгваме на плаване. Можеш ли да плуваш?
— Ами да — отговори Кати на резкия му въпрос и едва след това й мина през ум, че можеше да използва този претекст, за да му откаже. Ако не умееше да плува, той никога не би я извел в открито море с несигурна лодка. Но усмивката му я разубеди и тя тихомълком се зарадва, че не беше излъгала.
— Добре — каза Джон и улови пак ръката й. — Нямаме много време преди да се стъмни напълно, затова побързай.
Той й обясни как се наричат различните уреди и за какво служат. Тонът му беше нежен и тя можеше да го слуша с часове. Поглеждаше го от време на време, за де се убеди, че е разбрала всичко.
Доволен от нейната схватливост, Джон й помогна да се качи и освободи платната. Вятърът ги подхвана. Кати се изненада, че се движат толкова бързо при лекия бриз. Лекото полюшване я успокояваше. Напрежението, трупано в нея от момента, когато той я завари на верандата, започна да я отпуска.
Макар и да беше невежа в мореплаването, Кати не можеше да не забележи колко добър моряк е Джон. Той управляваше лодката с такава лекота, като че ли имаше власт над вълните и вятъра. И ги подчиняваше на волята си. Той повече не проговори и тя също се умълча. Тя беше само една от прислугата в дома му и наистина не можеше да си обясни защо я бе взел със себе си. Виждаше й се странно, но се радваше.
Когато Джон насочи лодката към брега, слънцето вече залязваше. Той й помогна да слезе, като я подхвана и на практика я отлепи от земята, при това без всякакво усилие. Кати се удиви на силата му. Нямаше никакво съмнение, че физически е в изключителна форма.
Вече на брега, тя трябваше бавно да разтъпче краката си, схванати от продължителното седене. Той изтегли лодката на пясъка и я остави на сигурно място. После я покри с брезент, който миришеше противно, тръсна се на пясъка и дръпна Кати към себе си. Косите й се разпиляха по лицето, гърдите и раменете му и за нейна изненада — дори по пясъка. Тя направи неуспешен опит да се освободи от ръцете му и нервно каза:
— Един момент, сър!
Това не й помогна. Ръцете му я обвиха, устните му потърсиха нейните. Кати усети пясъка под пръстите си. Преди да се докосне до нея, тя рязко отметна глава назад и без сама да разбира какво прави, хвърли цяла шепа пясък в лицето му. Той отпусна здравата си прегръдка и тя моментално скочи на крака и хукна с все сила към къщата. Сърцето й биеше до пръскане. Тя дотича до стаята си, заключи вратата и се отпусна на пода, останала без дъх.
Беше силно развълнувана. Все още усещаше устните му върху своите — топли, меки и жадни. Всъщност желаеше той да я целуне. Бе се надявала на това през цялото време. Сега се ядосваше на себе си, че се е съобразила с правилата за поведение. Би било много по-приятно, ако не беше мислила за положението си и му беше позволила да я целуне. И все пак, мислеше си Кати, той поне се бе опитал. Не би го направил, ако не я харесваше. Би могъл да прекара времето си с всяка изискана жена, която пожелае, но беше избрал нея, една камериерка. Защо ли? Не можеше да си отговори. Но ако той наистина я желаеше, тя беше сигурна, че шепа пясък няма да го спре.
Джон остана на плажа близо час. Първото му намерение бе да се втурне след нея и да й признае желанието си. Но след като размисли се зарадва, че не бе постъпил така. Реши да забрави несполучливия си опит и да преследва невинното момиче по-настойчиво. За него тя бе толкова привлекателна, че той беше склонен да забрави кой всъщност е.
Беше си представял, че тя ще приеме ласките му с желание, но дори при този неуспех той добре знаеше, че не би могъл да потиска безкрайно дълго мъжката си природа. Никога до тогава не се бе натрапвал на жена, но и никога не бе попадал на толкова млада и невинна като Кати. Фактът, че тя прислужваше в дома му, нямаше никакво значение за него. Тя му беше под ръка, а той я желаеше. Това, че бе първият мъж, с когото тя дори разговаря насаме, бе несъществено за него и той напълно го пренебрегна.
Докато се връщаше вкъщи, Джон Камерън трябваше да признае пред себе си, че мислите му съвсем не подхождат на един истински джентълмен. По-скоро бяха присъщи на егоистичен и безскрупулен злосторник. На прага на къщата върху лицето му цъфна широка усмивка.
Следващите няколко дни Кати старателно избягваше Джон, макар тайно да се надяваше да го срещне случайно. Всяка сутрин го виждаше да се отдалечава в галоп, а вечер очакваше завръщането му на прозореца си, който гледаше към конюшните. „Какво ми става? — недоумяваше тя. — Не мога да мисля за нищо друго.“ Не знаеше как да си обясни внезапно обзелите я чувства към мъжа, който беше неин работодател. Тя гледаше на нещата по-различно откакто той беше започнал да се държи по-интимно с нея и вече не можеше да се върне назад.
Джон Камерън беше умел и опитен ездач. Въпреки че се страхуваше от едрите животни, Кати закопня да се научи да язди. Представяше си колко хубаво би било да може да го придружава на кон до селото. Беше я питал веднъж-дваж дали умее да язди, и тя му беше обяснила, че никога не е имала условия да се научи. Той не бе споменал нищо повече по въпроса.
Вечерята беше сервирана и Кати се оттегли в стаята си. Тогава дочу, че госпожа Бейтс обсъжда нещо на висок глас в преддверието. Тъкмо смяташе да отвори вратата, когато яростно чукане я накара да подскочи. В следващия момент се подаде главата на госпожа Бейтс.
