Не мога да кажа, че Чарлс ставаше навъсен. Не характерът, а духът му пропадаше — измъчен от грижите и потиснат, — обичайната му меланхолия потискаше и дори тревожеше горката му млада съпруга, която все още криеше притесненията си и прибягваше до музиката и до всякакви хрумвания — пееше му, разказваше му стари истории за обитателите на Уайвърн, въвеждаше го в комедията и в трагедията, които можеш да откриеш в такива малки селца, играеше с него на дама и понякога на карти и всъщност лекуваше болния му дух, както правят такива ангелски създания.
Понякога идваше Хари Феърфийлд, но посещенията му бяха кратки и редки и което беше още по-лошо, след тях Чарлс винаги ставаше по-измъчен и потиснат. Нещо ставаше и то съвсем не бе хубаво, Алис бе сигурна, а бе ревностно държана в неведение за всичко това, което в крайна сметка я засягаше и непосредствено засягаше съпруга й.
Понякога тя се ядосваше — често страдаше — и винаги бе измъчвана от неизречени страхове и догадки. Горката малка Алис! Насред тези тайни опасения я споходи и една нова грижа и тревога — треперливата и приятна надежда, която се лута между живота и смъртта и понякога е съпътствана от тъжен и смъртен страх… понякога носи изпълненото с наслада очакване на нов и вече обичан живот, идващ безпомощно на този огромен свят… непознат, неин бъдещ другар, зависим изцяло от красивата любов, от която младото й сърце вече преливаше.
Почти разтреперана и изпълнена с колебания тя разказа своята малка история, съпроводена от усмивки и от сълзи, умолително и почти извинително, а това размекна по-добрата страна на Чарлс, който я увери колко желано от него и колко обичано заради нея ще бъде бъдещото малко съкровище, притисна разтуптяното й сърце до своето в дълга прегръдка и повече от всякога старата им любов се възроди и той усети колко самотен би бил без любимата си млада съпруга и как с радост би дал живота си за нея.
Нахлуха и всички дребни грижи и приготовления, които толкова приятно и милостиво ни залъгват по време на очакването.
Има ли нещо по-безпомощно от новороденото, което навлиза в този огромен и жесток свят? Въпреки това виждаме как красивите и нежни инстинкти, дължащи се на възвишената Божия обич, осигуряват всичко необходимо за новодошлото същество. В такъв случай, нека смирим сърцата си, когато в края на това тъжно пътуване, ние, направените от прах, дошли на този свят, сме изправени пред страшния изход, спомняме си какво сме видели и знаем, че отиваме във властта на същия „верен създател“. Нека бъдем сигурни, че неговата обич и предвидливост ще съпроводят със същата грижа и навлизането ни в другия живот.
ГЛАВА 20
ХАРИ СЕ ПОЯВЯВА В ГРЕЙНДЖ
Около четири часа един следобед, докато Чарлс пушеше пура — въпреки неговите опровергаващи сами себе си решения, запасите му винаги се обновяваха, — брат му Хари влетя с коня си в двора, докато Чарлс пафкаше замислено до отворената врата на обора.
— Радвам се да те видя, Хари. Тъкмо си мислех за теб! Не мога да ти опиша колко се радвам — каза Чарлс усмихнат, приближавайки се, но въпреки това с тревожен въпросителен поглед.
Хари пое протегнатата му ръка, след като слезе от коня, но гледаше към животното, а не към Чарлс, когато каза:
— През последната миля усетих, че нещо не е наред с предното копито, забелязваш ли? Ето виж, не е ожулено, не е и окуцял, но се е наранил, виждаш ли? — попита той и леко се отдръпна.
— Не — отвърна Чарлс. — Не виждам нищо, обаче аз съм невежа, нали знаеш. Нищо не виждам…
— И бездруго не е бог знае какво — заяви Хари и го поведе към отворената врата на обора. — Получих бележката ти. Как си, как е Али?
— Много е добре горкичката, всички сме много добре. От Уайвърн ли идваш? — попита Чарлс.
— Да.
— Старецът е както обикновено, предполагам?
— Все така, не се подмладява, както можеш да допуснеш.
Чарлс кимна:
— И сигурно е много по-заядлив. Понякога ми се струва, че не може да търпи никого освен себе си, дори стария Дрейк… толкова е злобен.
Хари се засмя:
— Говорят, че си е падал по Али, честна дума, така се говори и аз изобщо не бих се учудил. Старият плъх не се отказва от сиренето, само че ти му отмъкна парченцето от устата, а това е предостатъчно, за да го вбеси.
— Кой твърди това? — попита Чарлс изчервен.
— Слугите… хората в града… доста хора. Ако стигне до ушите на стареца, ще има насинени очи и разкървавени носове.
— Това е лъжа — каза Чарлс. — И аз като свестен човек няма да кажа на горката малка Алис за глупостите по неин адрес у дома, само ще се разстрои.
— Сигурно и аз не бих. Къде е Том? Само че вероятно изобщо няма да се разстрои, а тъкмо обратното — няма момиче в Англия, което да не остане доволно, че някой благородник си пада по него, стига да не се налага да се омъжи за него. Ама нашият старец, мили боже! Колкото и голям грубиян да е, едва ли някое момиче на дванайсет мили около Уайвърн ще го гледа отвисоко, понеже може доста да намаже. Ама къде е Том? Трябва да нахрани коня ми.
Извикаха Том и той се появи и пое грижата за коня, след като получи някои нареждания от господаря Хари какво да направи с него. После Чарлс поведе брат си към къщата.
— Винаги ми е приятно да те видя, Хари, но пристигането ти винаги малко ме притеснява — каза Чарлс тихо, докато вървяха по коридора към кухнята.
— Не е нищо особено, трябва да ти кажа нещо, но първо искам да хапна, понеже съм гладен като вълк. Няма да откажа и халба бира, докато чакам храната. Човек бързо огладнява на този въздух. Само въздухът ти струва петдесет лири годишно — нищожна цена за истинския приход — каза Хари и се засмя на шегата си, докато влизаше в тъмната стара трапезария.
— Али няма ли я? — попита Хари и се огледа.
— Едва ли е далеч, но ако не я намеря, ще успея и аз да се погрижа да хапнеш.
Чарлс остави Хари да се усмихва на върховете на дърветата, които се виждаха от прозореца, и да почуква някаква мелодийка по рамката.
— А, Дулчибела, господарката ти горе ли е?
— Мисля, че отиде в градината, сър. Взе си кърпата и градинските ръкавици, а също и малката кошница отвърна — старата жена.
— Не я притеснявай, не е важно. Ще потърся старата Милдред — каза Чарлс и лично отиде да потърси Милдред. — Господарят Хари пристигна много гладен, така че му поднеси, каквото успееш да приготвиш, а междувременно му налей малко бира, че е много жаден. Бъди добра и побързай.
След като издаде тази добросърдечна заповед, той се върна в стаята, където бе оставил брат си.
— Али е отишла при цветята си, но Милдред ще направи всичко по силите си да те нагости. После можем да излезем при Али, но преди това да останем малко насаме. Аз… искам да поговорим.
— Ами давай момчето ми, удряй с дъбовия бастун, както казват ирландците, макар че бих предпочел първо да хапна нещо. А, ето я и бирата… Благодаря ти, сладурче. Откъдето го намери това странно момиче? — попита той, след като Лили Доджър излезе. — Бас ловя, че Али я е избрала — заяви Хари и шумно се изсмя. После си наля голяма чаша бира и я изпи, наля си и изпи втора чаша, а накрая си наля и трета, за да му е подръка, докато разговарят.
— Преди в кухнята имаше едни големи оловни чаши… къде ли са се дянали… бяха страхотни за бира… Такива чаши са най-подходящи за бира, нищо не може да се сравнява с тях, мамка му! Имаш ли тъмна бира?
— Не, няма. Хайде, не ме мъчи, кажи ми онова, което ме засяга. Знам, че не е приятно, не може да бъде приятно, но ако има нещо, предпочитам да го чуя веднага, не да чакам, колкото и лошо да е.
— Ще ми се да беше възложил тази задача на някой друг, защото така ще ме намразиш и няма да искаш да ме виждаш — все лоши новини ти нося. Но новината наистина не е хубава, факт. Онова чудовище
