става неуправляемо. О, ето, че идва нещо за гладния — благодаря ти, скъпа, Бог да те поживи, задето ме нахрани. Как да ти се отблагодаря, скъпа? Не знам друго, освен да те приютя, където пожелаеш — ха, ха, ха! Само че с тези палави очи сигурно си твърде умна, за да позволиш на когото и да е да те води някъде. Виж я как се изчервява, смуглата палавница! — захили се той след нея, когато Лили Доджър му поднесе импровизирания обяд и побърза да излезе от стаята. — Дяволски красиви очи има, като абаносови са! Мили боже, не успях да я разгледам добре. Жалко, че не е по-височка, пък и с тези широки рамене… Но косата й е хубава, а зъбите и очите й си ги бива!
Докато произнасяше цветистата си реч, той набоде шунката на вилицата си и още преди края на изречението вече лакомо дъвчеше.
— Но кажи ми какво става по онзи въпрос? Тъкмо се канеше да ми разкажеш, преди да ти поднесат обяда — подкани го Чарлс.
— За старата кримка ли? Ако нямаш нищо против да говоря с пълна уста, ще се опитам да ти разкажа, когато успея да се съсредоточа. Само че звукът от храненето, струва ми се, прогонва всички мисли от главата на човек.
— Бъди добър, говори. Прекрасно те чувам — настоя Чарлс.
— Боя се — започна Хари с пълна уста, както бе предупредил, — че тя ще се окаже страхотен проблем.
— Разкажи ми — неловко го подкани Чарлс.
— Както ти казах, канех се да ходя в Лондон… Никъде няма картофи като тези в Уайвърн… Наистина отидох, както бях обещал, и се срещнах със старото чудовище в Хокстън. Обеси ме, ако щеш, обаче според мен някой й е подшушнал да върши пакости.
— Какво имаш предвид? Какви пакости? — попита Чарлс.
— Мисля, че се е притеснила относно теб. Задава всякакви въпроси.
— Ей?
— Не бих се учудил, ако някой й разправя… щях да кажа „лъжи“, но всъщност имах предвид истината… ха, ха, ха! Честно казано, такива лъжи съм наговорил за себе си, че вече не знам, кое какво е.
— Искаш да кажеш, че ме е обиждала, или какво? — неловко го подкани Чарлс.
— Не допусках, че ти пука особено какво разправя за теб старата кримка. Не са хубави работи, несъмнено, обаче нямат никакво значение. Само дето не са само приказки. Тя все си мърмори, нямам нищо против това за тиковете си, за нервите си, такива глупости. Искала карета, искала да я прегледа придворният лекар… забравих как се казва… ха, ха, ха!… и все повтаря, че почти нищо не й осигуряваш, че едва ли не гладува, обаче се заканва, че повече нямало да търпи и че трябвало да си развържеш кесията, момчето ми.
Червендалестият набит Хари отново се засмя, все едно цялата работа беше една хубава шега.
— Не мога да се справя, Хари, винаги е получавала повече, отколкото й се полага. Бях прекалено щедър, винаги съм бил такъв проклет глупак.
Чарлс говореше с изключителна горчивина, но тихо. След това настъпи кратко мълчание, през което очите на Хари останаха приковани в чинията му и се чуваше само как потраква с ножа и вилицата по нея и как дъвче храната с хубавите си зъби.
След като разбра, че за момента Хари предпочита да ограничи вниманието си върху обяда, Чарлс Феърфийлд каза, предусещайки още по-лоша новина:
— Ако е само това, не е ново. Вече десет години го слушам. Тя е неблагодарна, изобретателно и зла. Вече няма смисъл да съжалявам, но Бог ми е свидетел, че денят, в който зърнах лицето на тази жена, беше адски лош ден за мен.
Чарлс гледаше надолу към масата, докато говореше, и почукваше по нея яростно с върховете на пръстите си.
Лицето на Хари бе придобило неприятното изражение, което понякога надвиваше селската му свежест. Опитът да се усмихне неуместно или съмнителният израз на лицето — да си го кажем направо, опитът на един измамник да изглежда безхитростен.
Доста свободно е да се разсъждава и говори по начин, който ограничава порока на лицемерието единствено до религията. Това подменя всяко добро и подправя всяка злина ежедневно и ежечасно, а сред хората, които открито признават себе си за грешници или за лихвари, чиито дела са небезизвестно светски и никога не засягат религията, можете да откриете някои от най-лошите лицемери на земята.
След като приключи с обяда си, Хари Феърфийлд остави ножа и вилицата си в чинията, облегна се назад на стола си, впери в тях безсмислен поглед и леко отвори уста и се опита да докара угрижено изражение. Само че никое усилие не може да прикрие напълно смисъла и пламъчето на лукавството и нищо не е по-отблъскващо от тази полупрозрачна маска на простодушието.
Двамата братя седяха така, като никой не забелязваше особено присъствието на другия. Външно сякаш се чувстваха еднакво, но всъщност мислите им бяха съвсем различни.
Чарлс, както знаем, бе ленив по природа, не беше подозрителен и се възхищаваше на светската мъдрост и активност на брат си. Колебливо вярваше в отдадеността на Хари на каузата му, понякога се поразтревожваше, когато Хари му се струваше за кратко твърде суров, себичен или нехаен, но като цяло възвръщаше кротката си увереност, както се оправя кратко заоблачаване в летен ден.
Аз от своя страна не съм сигурен точно колко — много или малко — бе загрижен Хари за Чарлс. Феърфийлд невинаги са били „сплотено“ семейство, а отделните му членове, преследвайки всеки своите цели, понякога са влизали в сблъсъци помежду си, на моменти, както сочи семейната история, по-буквално и по-яростно, отколкото е уместно.
ГЛАВА 21
БИРАТА И ДУМИТЕ НА ХАРИ
Най-накрая Хари погледна през прозореца, облегна се назад на стола си и каза нехайно, но тихо:
— Казвал ли си нещо на Алис, преди да дойдете тук?
— На Алис ли? — попита Чарлс, болезнено свъси лице и пребледня. — Защо да го правя?
— Ти най-добре си знаеш, разбира се, но си помислих, че може и да си й казал нещо — отговори Хари и се протегна с престорена прозявка.
— Не — повтори Чарлс, сведе поглед и се изчерви.
— Значи никога нищо не е чувала за това? Просто те питам, скъпи ми братко. Ти много по-добре от мен знаеш как трябва да постъпиш, но се боя, че старата негодница ще ти създаде неприятности. Ще пише писма, може дори да отпечата нещо по вестниците. Само че ти не получаваш вестници тук, така че няма да те връхлети изненадващо.
— Алис не знае нищо. Никога не е чувала за нея — каза Чарлс.
— Ще ми се и тя да бе чувала толкова малко за Алис — отбеляза Хари.
— Нали не искаш да кажеш, че… — поде Чарлс, но замълча.
— Мисля, че онази жена си е наумила нещо. Така ми се струва, доста е сериозно, ще видиш.
Чарлс се изправи и застана до прозореца.
— Не мога да разбера какво имаш предвид, Хари. Не разбирам какво си мислиш. Моля те, кажи ми какво си е наумила, ако имаш ясна представа.
— Не знам какво да мисля, но кълна ти се, тази си я бива! — отвърна Хари. — Бас ловя обаче, че е подочула повече, отколкото ни се иска, а ако е така, ще хвърчи перушина пред очите на всички.
— Не е имало нищо… никакво писмо, от месеци нямам вест от нея, откакто я видях за последен път. Струва ми се, че ако си е наумила нещо необичайно, щеше да ми пише. Не си ли съгласен? Смея да кажа, че онова, което си видял, е просто поредното неконтролируемо избухване, което не значи нищо.
— Надявам се — отбеляза Хари.
— Обвинявам се, не съм злодей, не съм имал лоши намерения, просто съм проклет глупак. Само че нещата са съвсем прости и няма никакво значение какво смята да прави тя, ама никакво — избухна Чарлс Феърфийлд. Няма да допусна нещо да уплаши горката Алис или да я направи нещастна. Как според теб ще е най-добре да постъпя? Къде ще е най-добре да отидем? — сниши гласа си той и погледна към вратата, защото внезапно си спомни, че е възможно Алис да влезе посред разговора им.
— Да отидете ли? Засега сте си много добре тук. Във всеки случай изчакай малко. Учудвам се обаче, че
