макар да се смееше, за миг я стрелна с остър поглед.
— Не е бог знае какво — отговори той, понеже не знаеше какво точно да каже.
— Не, не — възпротиви се възрастната дама, — не познавам човек, който в един или в друг момент да не е изпитвал такива мимолетни, но досадни затруднения. Знаете, че двете с Алис сме приятелки, толкова сме близки, че сякаш познавам съпруга й също толкова добре, макар че когато ви видях за последен път, бяхте още момче. Боя се, че сигурно ви се струва доста нагло да споменавам за тревогите на Алис, но не мога да го направя, без да ви дам едно обяснение, което ви дължа, защото това потайно младо същество, вашата съпруга, на която за малко да се обидя, няма никаква вина за посещението ми. Научих къде е тя от старата ви икономка в Уайвърн. Никой друг не ми е споменавал нито думица, а аз реших, че би било много невъзпитано да стоя настрани, след като съм толкова близка приятелка и роднина. Когато ме опознаете по- добре, господин Феърфийлд, няма да забранявате на Алис да ми се доверява.
След това милата възрастна дама се впусна да разказва плановете си за Алис и за Аултън и обеща дипломатична кореспонденция. Най-сетне се сбогува, а Чарлс я изпрати до каретата и учтиво се сбогува с нея.
Каретата потегли, а Чарлс стоеше безмълвно горе на извития и мрачен път, който в едната посока се спускаше към долината на Каруел, а в другата извиваше и стигаше до Кресли Комън.
Колкото и неуместно да бе посещението, то му подейства донякъде ободряващо. Усети как духът му се разведрява, как пулсът му се ускорява и как се чувства по-уверен в бъдещето си.
— Има предостатъчно време да споделя с Алис какво ме мъчи — помисли си той, когато се обърна към къщата. — Освен това още не сме вечеряли. Трябва да избера подходящ момент. Сигурно довечера. Струва ми се, че и двамата ще бъдем по-малко нещастни, след като всичко е казано — тежко въздъхна той.
Влезе в къщата през задния вход и докато минаваше покрай вратата на кухнята, подвикна красноречиво на Милдред:
— Вечерята!
ГЛАВА 24
ПРИЗОВКАТА
Когато Чарлс Феърфийлд се върна в трапезарията с дъбова ламперия няколко минути след това, стаята изглеждаше много уютна. Слънцето бе пробило през купчината облаци на западното небе и изпращаше ниско долу по тъмните панели пред прозорците червена светлина, осеяна с трептящи листенца.
Навън насред прощалното величие на деня се чуваше как грачещите врани се връщат в горите на Каруел, малките птички чуруликаха и цвърчаха приятно в ясния въздух, бъбриви врабчета клюкарстваха и пърхаха весело в бръшляна, преди малката общност да се оттегли по листатите си прибежища и всеки да склони кафява главичка под крилото за през нощта.
Чарлс погледна през прозореца към величествено обагреното небе и към тъмнеещите дървета и си помисли: „Човек като мен, който е отминал възрастта на глупостите и се е научил да цени по-хубави неща, който обича красива гледка, пура, разходка покрай пълен с пъстърви поток, приятен гост и чаша вино, който обича и който е обичан от същество като Алис, трябва да е дяволски щастлив в това самотно и странно кътче, стига само на сърцето му да не тежи тежко бреме“.
Въздъхна тежко, но бремето за миг все пак олекна. Когато красивата Алис влезе през отворената врата, той отиде да я посрещне и с обич я притисна към сърцето си.
— Тази вечер трябва да бъдем много щастливи, Алис. Кой знае защо имам чувството, че ще ни потръгне. Само да преодолеем някои дребни затруднения и досадни пречки, и аз ще стана най-щастливия човек, който някога е носил името Феърфийлд. А ти, скъпо мое същество, си светлината на това щастие. Моята корона и моят живот моята красива Алис, моята радост и моята прелест. Иска ми се да знаеше поне наполовина колко силно те обичам и колко се гордея с теб.
— О, Чарли, Чарли, това е прекрасно. О, Рай, скъпи! Толкова съм щастлива.
С тези думи и с напрегната крехка прегръдка тя се гушна в него и той я притисна към сърцето си.
Имаше обич, любовта беше истинска. В ленивата природа на Чарлс Феърфийлд не липсваха и добри качества. За него отдавна бе отминало онова ужасно време в историята на душата между слабото и относително благородното детство и по-късния период, когато опитът натъжава и осветлява и започва да обръща погледите ни със съжаление назад. Периодът, когато жените „излизат“ и виждат света, а мъжете, както се казва, „си поживяват“, онова прекрасно лято на самовлюбеност, на грях и на простъпки, мрачната и горчива зима на душата, през която единствено Божията милост съхранява живи за нас спящите кълнове на доброто — това вече бе отминало за него, без да унищожи, както става понякога, цялата нежност и истина на детството. У този мъж, Чарлс Феърфийлд, все още живееха поизхабени, но живи чувства, които сега, в този сезон, разцъфнаха наново — безхитростна простота и чистота не на рая, не на детството, а на оттеглянето. Като цяло той бе човек, който не бе изгубил себе си, бе способен да бъде щастлив, да се възроди.
Не знам какво точно бе предизвикало това внезапно сияние и оживление. Вероятно трябва да се насложат много вътрешни и външни условия, банални и незабелязани, освен чрез неочакваните си резултати, за да се появят трептенията и проблясъците, които ни изненадват подобно на по-бурни аналогии от областта на вулканичната химия.
Тъжно е да видиш как наглед почти постигнатите възможности и способности за голямо знание по причина на някакъв неотстъпчив каприз на случая стават напълно непостижими.
Едва след няколко часа, когато съпругата му се бе оттеглила в стаята си, отново го връхлетяха мракът и студът, издаващи завръщането на най-големия му страх, докато той седеше и разлистваше страниците на книгата си.
Стана и неспокойно закрачи из стаята. От време на време спираше пред малките лавици с книги между прозорците и несъзнателно наместваше съдържанието им. Сетне се озова пред малката дъбова масичка и започна да пипа цветята, подредени от Алис във висока стара чаша, останала от предишните времена на Каруел. И така нататък, нерешителен и апатичен.
— Ето, отново се върнах сред враговете си! Щастието за мен е само временна илюзия, измамна надежда. Моята действителност е чернотата на пропастта. Бог да ми е на помощ! — Той изви очите си нагоре, докато мълвеше тази молитва, без да съзнава, че изрича молитва.
„Ще измъкна жилото на това непоносимо страдание помисли си Чарлс. — Няма да има повече тайни между мен и Алис. Утре ще й кажа. Ще издебна удобен случай, ще го направя…“
За да се обвърже с обещанието си, този нерешителен мъж повтори същата разпалена клетва и удари с длан по масата.
На следващия ден, когато Алис отново беше сред цветята в градината, той влезе под старата и тържествена сянка със странното усещане за страх и печал в сърцето. Как щеше да го погледне Алис, когато всичко приключи? Как щеше да го понесе?
Пребледнял като човек, който крачи след ковчега на любимата си, Чарлс Феърфийлд пристъпи в сенчестото и обрасло ограждение между двата високи сиви стълба.
Сърцето му сякаш спря да бие, когато зърна младата Алис, неподозираща какво ужасно съобщение ще й направи той, да работи с малката си лопатка в единственото огряно от слънцето ъгълче на градината.
Тя се изправи — колко беше красива! — и огледа свършеното. Докато стоеше, изнесла напред едното си малко стъпало, скръстила ръце с градински ръкавици, а малката лопатка с формата на диамант проблясваше в ръката й, съпругата му тихичко си пееше една мелодия, която той си спомняше, че тя бе пяла като съвсем малка много отдавна в Уайвърн — когато той дори не можеше да си мечтае, че Алис ще му стане съпруга, — едно момиченце с кестенява коса, изключително мило. В този момент тя го забеляза.
— О, Рай, скъпи — провикна се Алис диагонално към него от най-отдалеченото място и хукна между високите дървета и старите малинови храсти, мина под клоните на престарелите овошки, по които днес растеше повече мъх и лишеи, отколкото круши или череши. — Рай, колко се радвам! Толкова рядко идваш тук, а сега ще ти покажа какво съм направила и колко съм работлива. Толкова приятно ще си поприказваме. Случило ли се е нещо, скъпи? — внезапно попита тя, спря се и го погледна в лицето.
Ето това бе сгоден случай, но ако решимостта му все още беше там, присъствието на духа му изневери, той се насили да се усмихне и веднага отвърна:
— Нищо, скъпа… съвсем нищо. Ела, покажи ми работата си. Толкова си изобретателна и имаш толкова
