хубав вкус!
Успокоена и стиснала ръката му, тя бъбреше и се смееше, докато го развеждаше по обраслите с трева пътеки към градината си, както наричаше благословеното късче земя, огряно от слънцето, и той вече не забелязваше старите храсти на касиса или набраздените стволове на старите дървета, защото беше заслепен, защото слухът му се смути и Чарлс си помисли:
„Къде съм? Какво е това? Вярно ли е, че съм толкова слабохарактерен или толкова луд, че една усмивка и един въпрос да ме отклонят от целта, над която размишлявам цял ден и цяла нощ и към която уж подхождах с цялата си смелост? Какво е това? Касис, а това е кръстец.“
— О, малка Алис, ръкавиците ти трябва да се позакърпят на някои места! — добави той на глас. — А, ето, стигнахме. Сега трябва да ми обясниш. Ама че горичка от малки пръчки и надписи. Сигурно това са твоите едногодишни растения.
Така разговаряха, тя се смееше и говореше весело, а той просто нямаше сърце — или може би смелост — да направи неприятното си съобщение. За пореден път го отложи.
На следващия ден Чарлс Феърфийлд изпадна в предишната си потиснатост и се предаде на предишните си тревоги, вече не изпитваше дори временно облекчение, затова последва обичайната реакция.
Все пак е нещо да вземеш решение. Поне слагаш край на терзанието на мъчителното очакване и дори ако ти предстои някаква операция или пък дори да пръснеш мозъка си, хората се мобилизират, понякога дори се развеселяват, както показва разследването на следователя, когато или пътят, или краят станат известни.
Само че сега този меланхоличен покой се изплъзваше на Чарлс Феърфийлд, защото макар и без да го признава, той започна да отстъпва от решимостта си. Зададе си плашещия въпрос — как ще го понесе тя или, още по-лошо, как ще прецени положението. Дали не е жена, която незабавно би напуснала съпруга си, изпаднал в такова двусмислено положение, и не би настоявала, че тази омразна претенция, колкото и да е смътна, трябва да бъде извадена на бял свят и разгледана.
— Много добре знам как ме боготвори, миличката, само че сигурно няма да остане тук дори един час повече, след като чуе историята, ами ще замине право при лейди Уиндейл. Това ще разбие сърцето й, но ще го направи.
Чарлс отново и отново проклина собствената си глупост, задето не се бе посъветвал с проницателния си брат, преди да се ожени. По какъв ужасен начин се оправдаха думите му! Колко лесно щеше да бъде, ако бе разкрил всичко на Алис, преди да я постави в такова положение! Не вярваше, че в иска се крие действителна опасност. Можеше да се закълне, че не бе имал зла умисъл. Показал се бе слаб и нерешителен в критичен момент, това бе всичко. Но можеше ли да бъде сигурен, че светът няма да го заклейми като негодник?
Мина още един ден, а той не знаеше какво да очаква ден, изпълнен с трескава меланхолия, с разсеяност и възбуда.
Тя се бе оттеглила в стаята си. Беше дванайсет часа през нощта, когато той реши да се избави от тревогата и се качи по старите дъбови стълби със свещ в ръка.
— Кой е? — попита съпругата му от стаята.
— Аз съм, скъпа.
Тя го посрещна на вратата по халат. Лицето й бе пребледняло и нещастно, а очите й бяха подути от плач.
— О, Рай, толкова съм нещастна. Струва ми се, че ще полудея.
Тя го притисна силно с треперещите си ръце и се разплака неистово на гърдите му.
Чарлс Феърфийлд застина ужасено. „Разбрала е цялата история“, помисли си той. Когато тя извърна лицето си към него, то беше като лице на призрак.
— О, Рай, скъпи мой, кажи ми, за Бога! Нещо ужасно лошо ли се е случило? Дълговете ти ли те измъчват толкова? Изпитвам такава мъчителна несигурност. Имай милост към своята нещастна съпруга и ми кажи какво има, всичко ми разкажи!
Бихте казали, че ситуацията бе по-спешна от удобния случай, който чакаше Чарлс, само че проявата на такова невъздържано страдание го смаза и го ужаси — сякаш бе толкова близо до отчаянието, толкова близо до лудостта!
„Да й кажеш ще бъде все едно да я убиеш“, сякаш му прошепна нещо, той притисна Алис по-силно към себе си, целуна я и се засмя.
— Нищо друго освен парите, липсата на пари, дългът. Честна дума, плашиш ме, Алис, изглеждаш толкова… смазана. Реших, че имаш да ми съобщиш нещо ужасяващо, но, слава Богу, си съвсем добре, а и явно не си видяла привидение. Не бива винаги да си толкова глупавичко същество. Боя се, че това място ще ни накара да се главозамаем. Живеем си тук в безопасност, единствената ни неприятност са огромните ми дългове. Нямаше да се чудиш защо съм все мрачен, ако имаше представа какво е да имаш дългове. За в бъдеще обаче ще се опитам да не изглеждам толкова потиснат, защото в края на краищата съвсем скоро би следвало да се сдобием с пари, а и нали знаеш, че няма да ме обесят, задето дължа няколко стотачки. Много съм сърдит на себе си, задето те разтревожих така, горкото ми малко момиче.
— Благородният ми Рай, толкова си внимателен, правиш ме толкова щастлива. Не знаех какво да си мисля, но ти отново ме ободри, а и най-вероятно се дължи на самотата. Отдавна те наблюдавам и много се измъчвам, а това ми се струва толкова омразно, след като любимият ми е до мен. Но Рай ще прости на глупавата си женичка, знам, че ще й прости — винаги е толкова добър и мил.
Последваха още успокоителни думи от страна на Чарлс и още излияния от страна на Алис. В резултат накрая Чарлс до голяма степен се отказа от целта си. Не съм сигурен обаче, че успя да спази обещанието си да не изглежда толкова потиснат, не и за повече от ден-два.
Няколко дни след това до него стигна трагична новина. Том му разказа, че младата съпруга на мелничаря в Ракслей, изненадващо чула отнякъде, че съпругът й се е удавил в потока на мелницата, но в крайна сметка се оказала просто някаква патица. Жената обаче започнала да получава припадъци и три дни по-късно умряла.
Толкова за изненадването на младите съпруги с тревожни истории — мислено си отбеляза Чарлс Феърфийлд, след като го изслуша.
Няколко дни по-късно в стаята, където Чарлс и съпругата му закусваха доста мълчаливо, донесоха писмо. Пристигна, когато той от дни, може би дори от седмици, вече се бе отказал да го очаква, и започна да се радва с мисълта, че забавянето е добър предвестник и че мълчанието на Хари означава, че глъчката утихва.
Но ето, че пристигна писмо, адресирано до него с едрия почерк на Хари. Седнала до приборите за чай, горката му съпруга погледна мъжа си, докато той отваряше посланието с безмълвна тревога. Забеляза как Чарлс пребледнява, как смъква листа върху покривката и как хапе устната си, все още без да откъсва поглед от написаното.
Тъй като той не обърна листа, Алис заключи, че писмото сигурно не е дълго и най-вероятно се побира на една страница.
— Рай, скъпи — обади се тя също пребледняла и съвсем плахо, — не може да е толкова лошо. О, скъпи, какво е?
Той стана и безмълвно отиде до прозореца.
— Какво каза, скъпа? — попита внезапно след известна пауза.
Тя повтори въпроса си.
— Не, скъпа, не е сериозно, но вероятно ще се наложи да заминем от тук. Можеш да го прочетеш, скъпа.
Той внимателно остави писмото върху покривката до нея, а тя го взе и зачете:
„Скъпи мой Чарли, старата кримка е сериозна. Мисля, че трябва да заминеш за Лондон, но на всяка цена трябва да се видим в Хадъртън утре, да кажем, в хотел «Комършъл», в четири следобед. Твой любящ брат, Хари Феърфийлд“.
— Кого нарича „старата кримка“? — попита Алис много уплашена и след известно мълчание.
— Един от онези проклети хора, които ме преследват — каза Чарлс, който се бе върнал до прозореца и
