наблюдаваше единственото светло петно на варосаната стена в долната част на леглото си, образувано от светлината на свещта на госпожа Тарнли, влизаща през ключалката. Петното потрепваше и се плъзгаше ту насам, ту натам, ту нагоре, ту надолу, като малка пеперуда в градина, безмълвно очертаваше движението на старата жена и онагледяваше потропването на старите й тромави обувки.
След малко вратата отново се отвори и старата жена влезе, оставила свещта на тоалетката навън.
Госпожа Тарнли се поослуша, но можете да бъдете сигурни, че Лили Доджър лежеше съвсем неподвижно. След това старата жена попита с дрезгав шепот:
— Будна ли си? — и се ослуша. — Будна ли си, момиче? — отново попита тя и когато не получи отговор, се приближи да леглото, уж да оправи завивката, а всъщност, за да се ослуша.
Постоя мълчаливо до леглото известно време, след това бързо се оттегли и затвори вратата.
После Лили Доджър я чу да прави някакви приготовления в кухнята, да се движи и, както правилно допусна, да затиска с масата вратата на стаята й.
След това бялата пеперуда изненадващо се стрелна по страничната стена, не се задържа повече по затъмнените стени на стаята на Лили Доджър и старата госпожа Тарнли напусна кухнята заедно със свещта си.
Момичето изпита любопитство, стана и надникна, при което установи, че вратата й, която се отваряше навън, е подпряна с грубовата кухненска масичка.
През ключалката видя и това, че Милдред не е угасила огъня. Тъкмо обратното, беше го наклала и разпалила и върху него вреше чайник.
Лили не вярваше, че госпожа Тарнли очаква връщането на господаря си, защото през деня й бе казала, че той ще се върне на следващата вечер. Момичето бе убедено, че госпожа Тарнли очаква някой друг и крие този факт с ревностна потайност.
Отново се върна в леглото и учудено очакваше да чуе шума от завръщането й. Очакваше и малкото светло петно на варосаната стена, но това треперливо доказателство за присъствието на свещта на госпожа Тарнли не се появи отново, преди измореното момиче да заспи.
Събуди се по-късно от донякъде шумното завръщане на госпожа Тарнли. Тя сърдито си мърмореше нещо, разпалваше огъня и хвърляше ръжена и другите железни инструменти с яростно раздразнение.
Момичето се обърна и въпреки шумния монолог на Милдред, отново заспа.
Събуди се отново — сигурно се бе стреснала от някакъв шум в кухнята. Малката бяла светлинка играеше неистово по стената под леглото й, а госпожа Тарнли говореше гладко и приглушено. След това настана тишина, в която старият холандски часовник удари един часа.
Очите на Лили Доджър вече бяха широко отворени, а ушите й — наострени. Не чу някой да отговаря на старата жена, която след минутка продължи да говори, но сега вече внимаваше да не вдига шум, който може да избегне — говореше тихо и когато се движеше из кухнята, пристъпваше предпазливо и съвсем леко преместваше, каквото се наложи. Като цяло в момента точно толкова се стараеше да не пречи, колкото преди нехаеше за това.
Лили Доджър отново се измъкна от леглото и надникна през ключалката. Само че не можа да види нито госпожа Тарнли, нито събеседника й, ако изобщо имаше такъв.
Старата Милдред не спираше да говори — не изпълняваше ръмжащия си и накъсан монолог, а спокойно излагаше някакъв дълъг разказ. Това жужене от време на време бе прекъсвано от тихото потропване на чашата за чай или от подрънкването на лъжичка.
Ако госпожа Тарнли пиеше чай сама по това време на нощта и си говореше на глас, тя правеше нещо, което не бе правила дотогава, помисли си любопитното момиче. Сигурно полудяваше. Нечие прокашляне обаче я накара да се откаже от това тревожно предположение. Не беше госпожа Тарнли, която прекъсна разказа си. Това прокашляне несъмнено беше по-различно и старата Милдред спомена по-ясно за някакво лекарство против кашлица, което препоръчвала.
След това се чу и отговора на странен и провлечен глас. Момичето не можа да чуе думите, но вече нямаше никакво съмнение, че в кухнята има непознат човек.
Лили Доджър беше доста уплашена — все още не знаеше защо и слушаше, неспособна да направи никакво предположение. Беше ясно, че човекът, който се радваше на гостоприемството на старата Милдред, не е нито господарят й, нито господарката, нито Дулчибела Крейн.
Лили слушаше и се питаше, и разсъждаваше, докато сънят отново не я повали и тя напълно забрави разговора, кухнята и чая на Милдред Тарнли, и се отдаде на собствените си приключения в страната на сънищата.
ГЛАВА 26
ДАМАТА ПИЕ ЧАЙ
— Страданието ви е ужасно, госпожо — каза Милдред Тарнли. — Още ли ви болят зъбите?
— Не беше зъбобол, а нещо по-лошо — мрачно отвърна непознатата, която със затворени очи и облегнала глава на ръката си, явно се бе настанила, за да си подремне в голямото кресло.
— По-лошо от зъбобол ли! Това е лошо. Сигурно болки в ушите? — попита госпожа Тарнли с жалка загриженост, макар че надали даваше и пет пари, ако гостенката й паднеше от скалата в долината на Каруел и си счупи врата сред камъните в потока.
— Болка в лицето, казва се тик — отвърна дамата със затворени очи и с провлечен и безжизнен глас.
— Тик ли? По дяволите! Никога не съм чувала за подобно нещо, понеже не е някое насекомо, което напада добитъка. Сигурно е неприятно — предположи госпожа Тарнли.
— Може и ти да получиш някой ден — каза дамата, която говореше тихо и предпазливо, но гладко макар и с чуждестранен акцент. — Когато остаряваме, костите и нервите ни не остават млади. Ти имаш ревматизъм, аз си имам своя тик — болката в устата и в бузата, — което е много по-лошо, както ще установиш, ако лично го изпиташ, а това е напълно възможно да се случи. Чаят ти е хубав — след пътуване чаят много освежава. Не мога да живея без обичайната си чаша чай, макар че не е полезно за тика ми. Така че, ха, ха, ха — ето го чая, вече е в бузата ми. Ох! Е, бъди така добра да ми дадеш чантата.
Милдред се огледа наоколо и видя една малка плюшена чанта, чадър и чантичка за аксесоари.
— Виждам тук една зелена чанта, госпожо.
— Плюшена ли?
— Да, госпожо.
— Дай ми я. Да, ето ми го биберона и кутийката. Дамата порови в чантата и извади нещо много подобно на глинена лула и малка квадратна кутийка.
— Тютюн! — възкликна госпожа Тарнли.
Непознатата прекъсна възклицанието й, без да преустановява приготовленията си.
— Тютюн ли? Не, нещо много по-хубаво. Да не се боиш, че госпожа Хари Феърфийлд може да го помирише? Не, не ми се иска да нарушавам съня й. Тук съм дошла доста потайно и не искам да се разкривам! Ох, ох, ох!
Беше поредният пристъп.
— Тъжна работа, госпожо — отбеляза Милдред. — Вече по-добре ли сте?
— Сложи едно столче под краката ми. Така, така, така е чудесно. Сега запали тази клечка и я поднеси към лулата. Така ще ми мине.
Съгласно инструкциите й Милдред Тарнли, която се изкушаваше да направи някаква критика, но вероятно тайничко се боеше от високата и едра жена, издала тези нареждания, се зае да ги изпълнява.
— В крайна сметка димът почти не се усеща — каза госпожа Тарнли одобрително след малко.
— От колко време е женен Хари? — попита пушачката след поредната пауза.
— Няма как да знам, но господарят Чарлс им даде къщата под наем.
— Странни хора са тези Веървийлд — засмя се едрата жена сънливо. — Той кога ще дойде тук?
— Сигурно утре или вдругиден, само че никога не остава дълго и освен това идва и си отива тайно, все едно го гони убиец.
— Ами сигурно. Старият Веървийлд сигурно ще го нашиба със собствения му камшик. А кога ще дойде господарят ти?
