— О, госпожо Тарнли, моля да ме извините… Простете, не исках да ви безпокоя, само че чух шум и си помислих, че може би Чарлс се е върнал.
— Не, госпожо, не се е върнал, няма и следа от него. Нали ми казахте, госпожо, че ви пише, че това е малко вероятно?
— Така е, Милдред, така е. Но все пак има шанс… съвсем малък… и си помислих, че може би…
— Никакво може би, госпожо. Не се е върнал.
— Дулчибела ми каза, че преди малко й се е счуло, че някой пристига.
— Сигурно, понеже пристигна съобщение за мастър Хари от един фермер от другата страна на мелницата на Грайс, обаче той си замина.
Милдред нареждаше толкова плавно, че самата тя се изненада.
— Има ли още нещо, госпожо? — попита Милдред. — Да стана от леглото по това време… старите ми кости… Не съм свикнала на това, да ме извините.
— Наистина много съжалявам… не ми се сърди. Лека нощ, Милдред.
— На вашите услуги, госпожо.
Госпожа Тарнли се отдръпна от вратата, на която бе застанала Алис, наметната с халата си и толкова бледа, толкова притеснена и изпълнена със съжаление, че се учудвам как дори Милдред Тарнли не изпита жалост към нея.
— Наговорих една камара лъжи, цял мост да събориш с тях, пък едва миналия понеделник се заклех категорично да не лъжа повече. — Тя бавно поклати глава, внезапно обзета от угризения. — Е, ако ще е гарга, рошава да е. Само тази вечер, може би, нямаше какво друго да направя. Само онази дърта вещица да си тръгне, и ще говоря истината до края на живота си, както правя с божията милост вече цял месец, ама сега направо свят ми се зави. Че кой може да казва истината, след като тези са в къщата, а се очаква и той да се върне? А и онзи призрак горе — сигурно обикаля и скърца навсякъде! Как ще се оправям с оная и с горкото момиче, ако не й занеса бързо вечерята? Хайде, мърдай, мърдай — подкани се тя, когато отново я връхлетя тази мисъл. Забързано пое към килерчето, което обслужваше малкото домакинство. Задрънчаха чинии, ножове и вилици, извади храната от килера, за малко да забрави солта, така, хляб — и приготви един приятен поднос, постави и една свещ, огледа вечерята, усмихна се зловещо и поклати глава: — Ама че сме смахнати! Долу ядем препечен хляб и яйца… А и онова малко девойче горе в стаята, бог да го благослови, надявам се да е за нейно добро. Дано онази се задави още с първата хапка… Да ме държи на крак до толкова късно, чудовище такова.
Госпожа Тарнли подмина стълбите и пое тихичко, стараейки се да не трака с тежкия поднос, а в главата й се оформи гневна мисъл: „Противно е, че трябва да правя такива неща за тях!“.
Как й се искаше да тресне подноса в основата на стълбите и да остави смаяните обитатели на къщата да се оправят сами.
Само че това, разбира се, бе просто изблик. Възрастната жена предпазливо измина остатъка от пътя си и потропа на вратата на фрау.
— Влез, скъпа — обади се гостенката. Милдред Тарнли внесе подноса в стаята и се огледа раздразнително за маса, на която да го остави.
— Донесох всичко, което поискахте, госпожо — каза старата Тарнли. — Пред вас ли да го поставя, или ще дойдете насам?
— Пред мен, скъпа.
Милдред премести масичката заедно с вечерята и я сложи пред дамата, която се поизправи на стола си и каза:
— Колко си добра, Милдред! Сега ми подай ножа и вилицата и сипи малко сол ето тук. Много добре. Много мило, че си създаде толкова главоболия заради нещастница като мен, добрата ми стара Милдред!
Колко невероятно блага бе станала за нула време! Старата прислужница, която я познаваше добре, не се заблуди, а се отврати и впери поглед в добронамерената дама, чудейки се какво ли е намислила.
— Ако всичко е наред, пожелавам ви лека нощ и слизам да си легна.
— Остани с мен за малко. Моля те! Добра душа си ти. Няма да те задържам дълго.
— Госпожо, трябва да сляза долу, да угася огъня и да затворя вратата, защото иначе плъховете ще влязат от килера. Ще се кача пак след няколко минути.
Без да докача позволението й и обзета от друга тревога, Милдред Тарнли взе свещта и остави гостенката да вечеря на светлината от огъня.
Бързо затвори вратата, за да не би да я спрат, и се запъти надолу ала не към кухнята.
ГЛАВА 29
СЪБУЖДАТ ТОМ
Когато стигна до основата на стълбите към прохода пред стаята на Алис, тя не тръгна към кухнята, а пое по тесния и тъмен коридор, оформен покрай стената от стълбите за горния етаж.
Сенките на перилата хвърчаха една след друга по дъбовата облицовка, увлечени във внезапно преследване, докато старата жена прелиташе покрай тях, после се огледа нагоре и назад и спря пред вратата на малка стая под стълбите, каквито често има в старите къщи. Почука приглушено с юмрук по рамката на вратата и на третото или на четвъртото почукване стреснатият глас на Том се разнесе грубо отвътре:
— Какво става?
— Шшшт! — предупредително изшътка възрастната жена през открехнатата врата. — Аз съм, госпожа Тарнли.
— Акъла ми взе, жено. Помислих си, че… не знам какво си помислих. Сигурно съм сънувал.
— Няма нищо и бездруго след час трябва да ставаш — отвърна госпожа Тарнли и влезе в стаята, без да се церемони повече.
Том нямаше нищо против нахлуването на госпожа Тарнли, тя също не се притесняваше от него. Постави свещта на покрития с плочки под. Том седеше по риза отстрани на нара, поставил ръце върху коленете си.
— Приготви се, Том. Ако изобщо си способен да се разбързаш, живни сега. Господарят трябва да пристигне, трябва да прекоси Кресли Комън след половин час, а може дори след пет минути, а ти трябва да отидеш да го пресрещнеш… Ей, буден ли си?
— Отворих очи. Продължавай.
— Кажи му само следното — високата жена, която живее в Хокстън…
— Хокстън ли? Е?
— Онази, която създава неприятности на мастър Хари. Кажи му, че е пристигнала тук ядосана и търси мастър Хари, да не забравиш, и е в спалнята до вратата за салона. Запомни ли всичко?
— Ами… — поде Том и повтори думите й.
— Е, той най-добре ще прецени дали е по-добре да дойде, или да се върне обратно. Обаче, ако реши да дойде, нека мине през вратата на кухнята, да не забравиш — ти също излез оттам, — а аз няма да заключвам, ще я оставя отворена, само ще пусна резето и ще го чакам до огъня. Само не затваряй шумно вратите и не стъпвай тежко, а помни, че тук има един чифт остри уши, които чуват и скакалец през трите врати на Каруел Грейндж.
Тя вдигна свещта и за миг се ослуша към вратата, после извърна към Том сериозното си и заплашително лице.
— Пак ти казвам, Том, ако си в състояние да бързаш, разбързай се сега — потупа го тя със слабата си ръка по рамото и доста силно го разтърси. — И да стъпваш възможно най-тихо, чу ли?
Том кимна, като се чешеше по главата и не откъсваше поглед от лицето й.
— Повтарям ти — през кухнята. Дано не сбъркаш нещо… я ми повтори отново.
Той се подчини и повтори съобщението доста гладко.
— Запали свещта си от тази и да знаеш, че ако сега не помогнеш на господаря си, не си никакъв мъж.
След като му даде нарежданията си, Милдред Тарнли тихо излезе от стаичката му с наклонен таван, замисли се колко е неблагодарен светът и на какво бяха подложили старите й кости и стария й мозък, ядоса
