се в основата на голямото стълбище и едва не се върна обратно в кухнята, а може би едва не излезе, за да пресрещне лично господаря на Креси Комън и да го стресне и наплаши, колкото е по силите й, а също и да подаде оставката си, както постъпват понякога по-изтъкнати служители, за да докаже неговата безпомощност и собственото си значение и за да наложи позициите си и в миналото, и за в бъдеще.
Разговорът й с Том не отне много време. Тя почука на вратата на фрау и когато влезе, онази привършваше лакомо вечерята си.
Струва ми се, че страхът вреди на апетита много повече от други чувства. Жената не даваше и пукната пара за Чарлс и изневярата му не я тревожеше. Дори не я изненадваше, защото бе приела безпътството за нещо сигурно като самия живот. Само че я прониза невероятно силна ревност, защото ревността не се нуждае от любов и в същината си е усещане за накърнена собственост, за наранено превъзходство, за презряна личност. В такава ревност няма нито изтънченост на отчаянието, нито патос на скръбта, а има просто злобата, беса и отмъстителността на засегнатото его.
Седеше си, без да вижда блещукането на огъня, и се хранеше като окървавен след нападение звяр. И наистина беше звяр, притежаваше способността на звяра дълго да планира отмъщението си с присъщото на звяра коварство и с привидна незаинтересованост.
— Охо, върна се — възкликна чужденката с шеговит укор. — Жестоко старо момиче! Да оставиш горката фрау сама, сама с привиденията. А сега седни. Седна ли? И ми разкажи всичко, всички новини. Донесе ли ми малко бренди?
Беше разперила длан и внимателно опипваше подноса приблизително на височината на една бутилка.
— Не, госпожо, в запасите ми няма бренди, но тук вътре мирише на бренди — отговори Милдред, която с удоволствие изръси неприятната реплика.
— И би трябвало — отвърна миролюбиво слабата жена и вдигна голямата черна бутилка, която лежеше в скута й като бебе, повито в сивкав шал. — Само че ще се нуждая от това, когато болките ми отново започнат. Донеси ми малко бренди, бъди добро момиче, а ако не можеш да ми донесеш бренди, сигурно има ром или джин. Няма провинциална къща без алкохол. Прекрасно знаеш къде Хари Веървийлд крие алкохола си — добре го познавам аз.
— Само че прекрасно знаете, че той не е тук сега — върна сухо Милдред.
— Няма да си хабя питието, докато в къщата има алкохол. На кого се полага повече, отколкото на мен? — риозно попита непознатата.
— Стига, госпожо, държите се като дете. При мен няма алкохол, нито капчица. Сигурно мастър Хари има малко алкохол под ключ, обаче при мен няма, защо да ви лъжа за такива неща?
— Ти никога не лъжеш, стара ми Милдред, не го забравям. Обаче каквато е млада госпожа Хари Веървийлд, главата си залагам, че обича да си посръбва, нали? Сигурна съм, че в гардероба си има бутилчица, а ако се срамува, може да я е пъхнала под дюшека, негодницата! Струва ми се, че на теб ти е много добре известно — има ли? А ако й харесва, сигурно спи дълбоко, така че отиди и докато тя си хърка, вземи назаем бутилката.
— Тя не е такава. Никога и никъде не пие — най-малко пък в спалнята си. Тя е съвършена дама — отговори госпожа Тарнли, която не беше в настроение да ласкае събеседницата си.
— Охо, съвсем в стила на старата Милдред Тарнли! Скъпата ми стара котарана, толкова ме развесели, направо ми се прииска да я погаля по старите ребра и да я потупам по главата, задето ме забавлява с игривите си подскоци, вместо да я стисна за врата и да я изхвърля през прозореца, задето драска и плюе. Много съм добричка. Да не ме лъжеш, Милдред?
— Доста срамно съм послъгвала на младини, госпожо, но вече не. Освен съвсем малко, то дори не може да се нарече лъжа.
— Четеш си Библията, Милдред — каза дамата, която с помощта на ножа и на вилицата хващаше в чинията си хапките от донесената й от Милдред храна.
— Е, послъгвам от време на време, госпожо, но никога не е късно да се разкаеш.
— Разкаяние значи, браво на вас, госпожо Тарнли. Много ми е приятно да го чуя — каза дамата с доста пълна уста. — И не сте виждали съпруга ми?
— От време на време, само от време на време се отбива.
— И никога не остава по седмица или по месец?
— Седмица или месец! — повтори госпожа Тарнли и бързо погледна спокойната дама в лицето, ала после подигравателно се изсмя на предположението: — Вие си мислите за старите времена, госпожо.
— Мислите, мислите… Струва ми се, че изобщо не мислех — отговори дамата и отвърна на смеха на Милдред с още по-безгрижен смях. — Старите времена, когато той имаше съпруга, така ли? Старите времена! Колко са стари? Ами това беше преди осемнайсет години. Ти почти не ме познаваше, когато идвах тук.
— Със сигурност е било различно. Кой ли не се е променил за осемнайсет години — дори аз.
— Нищо чудно — тихо отвърна дамата. — Той разказвал ли ти е как се карахме?
— Не — отговори Милдред.
— Много е затворен — отбеляза непознатата.
— Много по-затворен от господин Хари — съгласи се Милдред.
— Не е като мен и теб, госпожо Тарнли. Ние двете не умеем да пазим тайна, никога. Които казваме само истината и срамим дявола. Аз, защото не давам пет пари за теб, за него или за архиепископа на Кентърбъри, а ти, защото все мислиш за разкаяние. Как изглеждам тази вечер? Изморена?
— Дума да няма, изморена — трябваше вече да сте си легнали, още преди час. Бяла сте като чинията, госпожо.
— Бели са, нали? Такива бяха преди години — отбеляза посетителката.
— Същият сервиз, госпожо. Беше голям по времето на майка ми, макар че и сега не е съвсем малък. Само че май няма повече от три чинии и една напукана сосиера сигурно си спомняте, но може и да сте забравили, защото не я поднасях на масата. Останаха само трите чинии, сосиерата се счупи, ама тя и бездруго не струваше нищо. Счупи я онази малка повлекана долу, която не прави нищо както трябва, тя я бутна от полицата и я строши.
— Значи не изглеждам добре тази вечер — каза бледата дама.
— По-добре ще е бузите ви да бяха по-румени. Бяла сте като платно, госпожо — отговори Милдред.
— Казват, че вече никога нямам цвят на бузите — все са бледи, бледи, бледи. Само че не са сивкави, нали? Нали не са смъртно бледи?
— Е, не са.
— Ха! Не са! Знаех си — просто съм малко бледа. Не харесвам вашите едролики и румени като божури жени. Изгубих зрението си преди седем години, през май. Някои хора са вечно преследвани — едно проклятие след друго, отвратителна неправда! Защо трябваше за загубя зрението си аз, която не съм сторила нищо лошо — поне наполовина толкова лошо като онези, дето се радват на здраве, богатство и титли, на всичко. В момента нещата са малко пообъркани, но ще се погрижа да си дойдат по местата.
ГЛАВА 30
СТАРАТА КРИМКА СЕ ДЪРЖИ ПО ПРИЯТЕЛСКИ И ПЛАШИ ГОСПОЖА ТАРНЛИ
След около минута холандката отново заговори:
— Е, стара ми Тарнли, няма смисъл да говорим, ако не можем да се поправим, а ако можеш да отмъстиш, няма смисъл от приказки. Но вече всичко е минало, лекарите не могат да оперират, в моя случай нищо не е безопасно, няма лекарство. Така да бъде. Преди обичах да се издокарвам. Доста добре се обличах.
— Красиво! — възкликна старата Милдред и за момент отново се запали от предишното си възхищение за префинеността на Лондон и на французите, с която някога тази висока и повехнала красавица бе смайвала усамотения Каруел.
Бледата висока жена се усмихна — почти се засмя с признателна суетност.
— Да, добре се обличах, по-добре от младите повлекани и старите натруфенячки по тези места. Как им
