свещта и внимателно хвана високата дама за китката. Само че гостенката постави широката си ръка върху раменете на Милдред и двете заедно потеглиха по коридора. От дясната им страна останаха задните стълби към стаята на Алис, жените започнаха да се качват по голямото стълбище и стигнаха до вече приятно затоплената стая, където в камината продължаваше да блещука огън, защото въздухът беше студен. Във всяко друго отношение помещението нямаше с какво да се похвали.
— Тук гори огън, усещам го. Постави стола ми до него. Леглото на старото място ли е? — попита високата жена и спря.
— Да, госпожо. Почти нищо не се е променило, само стаята е с нови тапети — отговори Милдред.
— С нови тапети, така ли? Е, ще поседна, благодаря ти… Вече ще си лягам…
— Да ви помогна ли, госпожо?
— След малко, благодаря. Ще си легна едва след като хапна нещо. Огладнях, стърже ми коремът, както казва господарят. Какво ще ми предложиш?
— Ще ви посъветвам да хапнете нещо — отговори Милдред.
— Но какво?
— Няма голям избор. Пресни яйца, мъничко бекон и около половин студено печено пиле. Има и една парченце сирене чедар, масло и хляб, не е много — изреди гладко старата Тарнли.
— Пилето ще ми дойде много добре, освен това не забравяй да ми донесеш хляб и сол, госпожо Тарнли, а също и чаша бира.
— Да, госпожо.
Госпожа Тарнли поразпали огъня и се огледа. След това взе свещта и енергично закрачи, като затвори вратата зад гърба си.
Жената обърна лице към вратата и се заслуша. Чу как стъпките на старата Милдред се отдалечават.
Високата жена не представляваше приятна гледка. Едрите й черти бяха надупчени от белезите от шарка, освен това лицето й бе смъртно бледо от гняв и бе озарено от неприятна усмивка.
— Търпение, търпение! — повтори тя. — Ама че мръсен номер! Няма значение, ще почакам малко.
Почака малко в тишина, разкривила устни и извила вежди, след това й хрумна нещо, порови из чантата си, извади една бутилка, която вдигна към устните си повече от веднъж и от това явно й стана по-добре. Не беше лекарство против треска, не беше и опиат. Но макар на бледата светлина от огъня да не се видя страните й да поруменяват, от миризмата стана ясно, че е бренди.
ГЛАВА 28
ЗВЪНЕЦЪТ
„Този звяр няма ли най-сетне да заспи? Дори преди, докато спеше, едното й око винаги бе отворено и едното й ухо все бе наострено. Никъде не си в безопасност от нея, никъде — тук, там, горе, долу, изобщо не помръдва въздуха, все едно е дявол или призрак — мислеше си госпожа Тарнли. — Слава Богу, че сега е сляпа, така поне ще си кротува“.
Милдред се боеше от тази жена. Не само защото беше сурова и студена, а и защото беше ужасно зла и жестока.
„Същински Сатана! Бог да ни е на помощ, от кой пъкъл я домъкна този мъж?“ — казваше си Милдред някога, докато тракаше с кухненските съдове, обзета от предизвикана от страх ярост, и гневно подритваше всеки стол, маса, лъжичка или съдинка, която се изпречеше на пътя й.
Преди, когато я познаваше добре, жената получаваше пристъпи, при това доста сериозни пристъпи.
„Пиеше коняк като риба и нищо й нямаше. Колко много хора, по-млади и по-здрави от нея, които никога не са имали пристъпи и са живели умерено и трезво, вече отдавна са мъртви и погребани, а това пияно, съсипано и болно същество въпреки мъчителната си болест, греховете и годините си е живо и здраво и само плаши свестните хора. Слава Богу, че се разболя от едра шарка, та шпионските й злобни очички се повредиха, чудовище такова!“
Госпожа Тарнли отново се бе върнала в кухнята. Все още не бе угасила огъня. Не беше сигурна дали капитан Феърфийлд няма да пристигне. Пощенската карета от Лондон, която минаваше през град Даруинд, от другата страна на Кресли Комън, пристигаше по-късно от отклоняващия се дилижанс, който се отбиваше от пътя през „Пайд Хорс“.
В какво небрано лозе щяха да се окажат Чарлс Феърфийлд и фрау, ако се бяха озовали един срещу друг сред пътниците тази вечер! Положението нямаше да е по-добро и ако холандката се бе забавила в кухнята достатъчно дълго, за да може Чарлс да се прибере и да я изненада. Тази мисъл спохождаше Милдред неведнъж и предизвикваше у нея ужасна паника. Само че тя се боеше да изпрати бързичко гостенката в стаята й, защото съзнанието на тази жена гъмжеше от подозрения, които щяха да се развихрят само от един погрешен ход.
„Бог ни е направил господари над животните в полето, така рече миналата неделя в проповедта си отец Уайнярд, само че нямаме право да ги убиваме, нито да ги нараняваме, освен за храна и при самозащита. А добрият пастор Бакълс, който бе добър за двамина, каза същите думи, ясно си спомням. После много съм мислила над тях — да бъдем милостиви към животните, защото и те са създадени от нашия Творец. Значи милостивият човек е милостив към звяра, нали така?“
Госпожа Тарнли рязко прекъсна мислите си, за да се справи с крехките ребра на котката, пъхнала глава в една тенджера — удари я с дървена лъжица, която издаде глух звук и крадлата се изви на дъга.
„Милостиви, разбира се, освен когато животните не вършат пакости. Само че ако са опасни, вредни и зли, имаме правото да ги убиваме. А има ли по-опасен звяр от един наистина зъл мъж или жена? Да ме пази Бог от грях. Аз съм стара жена, с единия крак в гроба, убийца на убиец. Признавам, така е. Не убивай. Вече няма да убивам няма, дори и ангел да ми заповяда, дори и за купища злато. Обаче винаги съм се питала защо може с чиста съвест да размажеш с камък главата на змия и да удариш с лопатата някоя жаба, обаче трябва да усмириш ръката си и да оставиш превъплътения дявол да върши пъкленото си дело в света, да го трови с лъжите си, да го краде умело и да убива хора, ако има интерес, къде с отрова, къде с вероломство. Бог да помогне на бедната ми глава и да ми прости, ако това е грях, ама не виждам никакъв смисъл в тази работа, нито пък проумявам защо не бива да бъде убита тутакси като плъх или като змия“.
В този момент звънецът прозвуча силно и внезапно, госпожа Тарнли подскочи и се прекръсти. Не беше трудно да се досети откъде я викат, защото освен звънеца на вратата, който беше плътен и мелодичен, в къщата имаше още един звънец, с помощта, на който я призоваваха, и той се намираше в спалнята на младата й господарка.
— А така! Кой да допусне, че ще е будна по това време, че ще стане от леглото и ще хване звънеца. Съмнявам се, че е тя. Никога досега не се е случвало. Достатъчно е, за да уплаши човек до смърт. Бог да ни е на помощ!
Госпожа Тарнли се изпъна като войник, обърната с гръб към огъня, а в ръката си все още стискаше ръжена, с който мушкаше огъня по време на тирадата си.
— Тази нощ направо ще пукна. Всичко се обърка. Младата глупачка се е събудила и е станала, а откакто е в Грейндж, никога не е отваряла очи по това време. Другата пък е в стаята за гости, съвсем близо до нея, и хич не мигва. Остава и господарят Чарлс да се прибере сега и да започне да думка по вратата и да вика. Как да не ругае човек, цялата съм се разтреперила и хич не знам как ще свърши цялата работа.
Госпожа Тарнли неволно нарами ръжена, все едно очаква нападение на крадци, и смътно се запита как да опази мира в къщата, ако пристигне и Чарлс, както си бе представила.
Звънецът отново звънна.
— Имай малко търпение, де!
Тя спря на вратата на кухнята със свещ в ръка и се заслуша с напрегнато и уплашено изражение. Запита се дали пък Алис не се е стреснала от някакъв въображаем ужас в стаята си.
— Онази дебела стара глупачка Дулчибела е в съседната стая, защо не повика нея?
Все пак накрая госпожа Тарнли се качи горе и чу Алис да се провиква високо в коридора:
— Госпожо Тарнли! Вие ли сте, госпожо Тарнли?
— Да, аз съм. Аз съм, госпожо. Стори ми се, че ви чух да звъните, и едва си навлякох дрехите. Нещо необичайно ли се случва, или ще искате нещо от стара жена като мен?
