— Мълчи, глупачке — скастри я жената и закри с ръка устата на момичета. — Аз съм приятелка на госпожа Тарнли и ще отседна в къщата. Коя е жената, която спи горе в стаята, дето преди беше на господаря Хари? Истината ми кажи, иначе здравата ще ти издърпам ухото.
— Там е господарката, госпожо — отговори момичето.
— Омъжената дама ли?
— Да, госпожо.
— Кой е съпругът й?
При този въпрос големите пръсти на посетителката се стегнаха около гърлото на Лили Доджър предупредително.
— Господарят, госпожо.
— А как се казва господарят, мръзна малга хидрушо? — С тези думи тя силно издърпа ухото на момичето. Лили сигурно щеше да се разплаче, ако не беше толкова уплашена, обаче само се намръщи, вдигна рамене към ушите си и побърза да отговори с разтреперан глас:
— За господин Феърфийлд, разбира се.
— Има трима Веървийлд: единият е старият Веървийлд, има господин Чарлс Веървийлд и господин Хари Веървийлд. Говори ясно. — При всяко име, което изреждаше, жената силно извиваше ухото на момичето.
— О, боже, госпожо, моля ви! Имам предвид господин Чарлс Феърфийлд. Не исках да ви заблуждавам, наистина, госпожо.
— Ха, ха… Чарлс, Чарлс, много добре. А сега ми кажи по какво различаваш господин Хари от господин Чарлс.
— О, божке, госпожо, моля ви, божке! Моля ви, добра ми, госпожо, не дърпайте повече, направо ми откъснахте ухото — задъхано се примоли момичето, което усети, че мъчението отново започва.
— Кажи ми истината. Как различаваш господин Чарлс от господин Хари?
— Господин Чарлс има по-големи очи, госпожо, а господин Хари има по-светла коса и червено лице. Лицето на господин Чарлс е мургаво и той говори много тихо, а господин Хари приказва много високо и винаги пътува на кон. Господин Чарлс е първородният син, така че детето, което очакват, ще бъде господарят на Уайвърн.
Жената, която водеше разпита, силно издърпа ухото й, вероятно неволно, защото почти цяла минута не каза нищо. Момичето остана с глава между раменете и с ококорени очи, загледано право нагоре към мястото, където подозираше, че се намира лицето на разпитващата я.
— А човекът, който говори високо, господин Хари, често ли идва? — попита гласът до леглото й.
— Рядко, госпожо. Винаги е по панаири и по надбягвания, така чувам да говорят.
— А господин Чарлс, той често ли е тук?
— Да, господарят винаги е тук с изключение на сега, замина за около седмица.
— За около седмица? Господин Чарлс?
— О, да, госпожо. Разбира се, госпожо. Божке! Днес ще стане точно седмица, откакто господарят замина.
Настана тишина.
— Това ми е достатъчно. Ако разбера, че си ме излъгала, ще те хвана за врата и ще натисна лицето ти към скарата в кухнята, та да изгори цялото, ясно ли е? Давам ти последна възможност да си признаеш, ако си ме излъгала, и ще ти простя.
— Казах ви самата истина, госпожо!
— Старата Тарнли ще те набие, ако разбере, че изобщо си ми казала нещо. Така че ти го запази в тайна и аз също няма да те издам.
Детето видя силния силует на жената смътно да се очертава като черна сянка, докато тя мина през вратата на кухнята, после чу как вратата се затваря и масата бива старателно поставена обратно на мястото си. След това, с разтуптяно сърце, момичето продължи да лежи неподвижно и ококорено в мрака.
ГЛАВА 27
В КЪЩАТА
Силната жена се запрепъва и пипнешком намери пътя до стола си. Столът, на който седна, бе старомоден, от най-обикновено дърво, неудобен и тромав.
Когато Милдред Тарнли се върна, веднага забеляза променената външност на гостенката си.
— Зле ли ви е, госпожо? — попита тя, застанала със свещ в ръка до стола.
Посетителката седеше с изпънат гръб, вкопчила и двете си силни ръце в ръкохватките на стола, със смъртно бледо лице и с изражение, разкривено от гримаса или от спазъм, което уплаши старата Милдред, която си помисли, че гостенката й е припаднала или дори мъртва, защото тя не помръдваше, изобщо не даваше признаци на живот.
— За бога, госпожо — развълнувано се обади старата Милдред, — няма ли да кажете нещо?
— О, Милдред Тарнли, бях се замислила… Бях се замислила… Каза ли нещо?
Милдред я погледна озадачена. Твърде много лауданум ли беше взела, или пък се дължеше на нервната болка в главата й?
— Само ви попитах как сте, госпожо, понеже изглеждахте доста зле. Уплаших се, че сте получили пристъп.
— Ама че стара глупачка! Никога през живота си не съм се чувствала толкова добре. Пристъп! Никога не съм имала пристъпи, не и аз!
— Някога имахте, госпожо, преди много време. Сполитаха ви най-неочаквано — сурово отбеляза Милдред.
— Престани да мислиш за тези припадъци, защото отдавна вече ги нямам. Добре съм, казвам ти, никога не съм се чувствала толкова добре. Ти си стара жена, а онова, което те е направило толкова благочестива, те е направило и сляпа.
— Е, вече изглеждате много по-добре, наистина — отбеляза Милдред, която не искаше в ръцете й внезапно да се озове труп или някой епилептик и поради това с облекчение посрещна признаците на възобновяващата се жизненост и цвят на лицето.
— Тарнли, ти ми беше предана, надявам се да успея да ти се отблагодаря — каза дамата и неопределено протегна ръка към старата прислужница.
— Вярна съм на онези, които ми дават хляб, винаги съм била такава. Това е истината за старата Милдред Тарнли. Ако яде хляба на някого, старата Милдред му играе по свирката — така е честно, това е причината, госпожо.
— Нямам право да плача. Плача от радост, да добре е, много е добре, защото ти си прислужница на съпруга ми и аз се ползвам с предимството на похвалната ти преданост. О, толкова съм ти признателна, че някой ден, ще те възнаградя… И за хубавия чай, и за всичките ти грижи за мен. Когато господин Веървийлд се върне, ще му кажа колко добре си се държала. А сега ми кажи всичко наред ли е с огъня и със стаята ми? Всичко наред ли е?
— Всичко е наред, госпожо, надявам се.
— Вече добре ли ти изглеждам?
— О, да, бодра и с розови страни. Било е само леко неразположение.
— Да, сигурно е било само това, макар че изобщо не съм го усетила. Сега дори мога да потанцувам за… само за петдесет, така че няма да си направя труда. — Тя се засмя. — Хем ми се спи, хем не ми се спи. Обичам те, стара ми Милдред Тарнли. Ще ми разкажеш още малко за мастър Хари и за съпругата му, когато се качим горе. Някога допускала ли си, че този буен мъж ще се обвърже със съпруга? Кой би допуснал, че този умен млад мъж, който толкова обича да печели пари, ще си избере жена без пукната пара? Всичко е толкова изненадващо. Хайде, нека двете с теб се посмеем заедно.
— Аз вече отдавна не се смея, госпожо. А и не виждам много поводи за смях, защото онова, което ме разсмиваше на младини, сега на стари години ме разплаква — каза Милдред и угаси свещта в кухнята с пръсти.
— Хайде, подай ми ръка, Милдред. Както едно време. Жената се изправи в цял ръст. Милдред взе
