Старата кримка въздъхна и прошепна:
— Много ме боли главата… не вдигай шум, скъпа… не мести подноса, не пипай нищо… Остави ме сама, ще спя до единайсет утре сутринта. Излез тихо и не вдигай шум — тихо изстена едрата жена, — защото спя леко като птичка, дори игла да падне, се събуждам, мишка да се размърда, ще се събудя… Ох!… Ох!… Ох!… Това е всичко.
Доволна, че я пуснаха толкова лесно, Милдред Тарнли тихо й пожела лека нощ и остави върху масичката до леглото кошничката с амонячната сол и с всички други успокоителни. Съвсем тихо излезе от стаята на пръсти, изчака за момент, за да си проясни мислите и да се увери напълно, че холандката, от която много се страхуваха и която много мразеха, няма да мръдне от спалнята си в Каруел Грейндж.
ГЛАВА 31
НОВИНИ ОТ КРЕСЛИ КОМЪН
Доста голяма бъркотия цареше в главата на старата Милдред, докато стоеше пред вратата в прохода. Онази стара кримка епилептичката, яркочервеното манто, Том, изпратен със задача в Кресли Комън — дали вече се бе върнал?, — Чарлс Феърфийлд, който може би вече бе в къщата, и горката му глупава млада съпруга в стаята си по средата, превърнала се съвсем неволно в причина за всички тези маневри и тайни заговори. Доста конци дърпаше Милдред в момента. Дали щеше да успее да се справи с всички и да продължи представлението?
В момента се ослушваше и се питаше дали господарят Чарлс е пристигнал, питаше се дали младата дама спи и най-вече се питаше как бе могла да се прояви като такава глупачка, че да се набърка в работите на други хора. Какво я засягаше, ако за всички тях бе дошъл краят на света? Ако Милдред се печеше на огъня, никой от тях, нито един, нямаше да прекоси двора и да я свали от шиша. Да, така е, нямаше да си мръднат пръста.
Милдред се притесняваше за много неща. Освен всичко друго какво означаваха пророческите речи на холандката, от които ставаше ясно, че тя май поназнайва как всъщност стоят нещата.
Милдред Тарнли слезе долу, все още съвсем тихо, защото не искаше да рискува да събуди Алис, и отново спря в основата на втората поредица стълби.
Всичко бе тихо. Надникна в стаичката на Том под стълбите. Все още бе празна. Влезе в кухнята — всичко бе непокътнато.
По навик се защура из кухнята, премести в един или друг ъгъл някои от оскъдните железни и глинени съдове, надникна, вдигнала високо свещта, свали ютията от столчето до прозореца, открехна капаците и надникна в павирания двор, обрасъл на места с трева, над който високо бяха увиснали клоните на величествените дървета.
След това със свещ в ръка неспокойната старица отиде до задната врата. Резето беше на мястото си. Сетне се завъртя и влезе в дневната с дървената ламперия. Усещаше се уханието на цветя, на ниската масичка беше кутията с пособията за шев на Алис заедно с малки изрезки муселин и парчета конци и ленти — останките от самотната й работа от предишната вечер над малката дрешка, с която красивите й пръсти и тъжните й очи вече бяха неизменно заети.
Е, там нямаше и следа от господаря Чарлс. Милдред подуши и се помота още малко, после излезе, отново отиде до задната врата, отвори я тихо, прекоси неравния паваж, клатушкайки се, стигна до задната порта, надникна навън и тръгна по тесния път, който следва ръба на клисурата под сенките на гъстите клони на дърветата.
Напразно се ослушваше ли, ослушваше. Не се чуваше нищо освен тихото шумолене на листата над главата й на лекия нощен бриз, а от другата страна на долчинката между провлеченото съскане и треперливия повик на самотна сова долиташе съвсем тих шум.
Прекъсвана на моменти от този смразяващ шум, старицата слушаше и току промърморваше по някоя раздразнителна дума. Какво щеше да прави, ако погрешка или поради объркване от страна на Том господарят похлопа силно на входната врата? Разбира се, младата му съпруга щеше да се втурне долу, за да го посрещне и да се хвърли в прегръдките му, а от ниското си прозорче злонамерената гостенка щеше да чуе всяка разменена между двамата дума и едва ли не да докосне главите им с протегнатата си ръка.
Каква красива сцена щеше да последва само и с какви приятни последици за самата Милдред!
— Тази жена е луда, тя е зъл дух. Колко пъти е посягала да ме думне по главата в пристъп на гняв, ама аз съм бърза. В рамката на вратата в основата на стълбите още се вижда следата от стъклената гарафа, която запрати към главата ми. Прилича на следа от градинска секира. Див звяр такъв! Слава на Бога, че е сляпа, но ще трябва да сложа край на пакостите й. Тя обаче е самият дявол, щом си е наумила нещо, ще го направи. Нищо, че е сляпа, не бива да й се доверявам.
Направи две-три стъпки напред, към Кресли Комън, откъдето очакваше да пристигне Чарлс Феърфийлд.
Нищо чудно, че Милдред бе притеснена, много нещастия предвещаваха картите. Ако успееше да пресрещне Чарлс Феърфийлд, поне нещо щяха да предотвратят. Онази едра жена изобщо не беше зле със слуха — тъкмо обратното, чуваше прекрасно. Милдред обаче дълго се ослушва напразно.
Обезпокоена да не би в къщата нещо да се обърка по време на отсъствието й, тя тъкмо се извърна, за да се върне, когато й се стори, че в далечината чува тропот от конски копита.
Старото й сърце изведнъж се разтуптя, тя намръщено се извърна натам, откъдето идваше шумът, и каза „Шшшт“, сякаш, за да накара тихото шумолене на дърветата да спре.
Приведе се напред и се заслуша с протегната ръка, а на лунната светлина ясно се очертаваше всяко сбръчкано кокалче и всеки нокът с черно ръбче.
Да, наистина бе тропот на конски копита. Молеше се на небето сляпата жена да не го чува. Беше време, когато по-енергичната й мизантропия сигурно би се насладила на кавга като очакваната. Само че годините ни учат колко ценно е спокойствието, предвидливостта на растящата безпомощност обезоръжава свадливостта ни и всеки дух, освен най-неморалния, става по-мек и по-благ, колкото повече наближава часът на раздялата със земята. Старата Милдред вече бе участвала в тази игра и колкото по-опасен и голям ставаше залогът за нея, толкова по-силно гореше разпалеността й.
Тропотът се чу по-близък и по-отчетлив и в плен на тревогата, старата Милдред се придвижи веднъж пет стъпки напред, друг път двайсет, за да пресрещне ездача.
Беше Том, който се появи, яхнал мулето. Сигурно взе Милдред за привидение, защото се закова на място на повече от двайсет ярда от нея и каза:
— Боже! Кой е там?
— Аз съм, Том, госпожа Тарнли. Той идва ли?
— Не ви познах, госпожо Тарнли. Няма да дойде, пресрещнах го близо до камъка.
— Няма ли да дойде?
— Няма.
— Слава Богу! Е, какво му рече?
— Предадох му съобщението ви. Най-напред попита как е младата госпожа, аз му казах и после му предадох съобщението…
— И?
— Дума по дума. Той се ядоса, постоя, помисли и после попита дали господарката е говорила с нея… с приятелката на господин Хари… Отвърнах му, че не знам. Той попита спокойно ли е в къщата, има ли караници, създава ли неприятности гостенката и аз му казах, че не, доколкото знам. Тогава, Том, каза той, най-добре ще е господарят Хари сам да оправи нещата, затова ще се върна в Даруинд, а ти ела утре на старото място за коня. И благодари от мое име на Милдред, задето се грижи за всички ни, ще й се обадя след ден-два, но не казвай на никого, че си ме виждал. Попитах го има ли още нещо, той се позамисли и рече, че засега няма. После пак повтори: кажи на Милдред Тарнли, че ще й пиша, за да й съобщя къде се намирам, а ти, Том, иди до пощата и се постарай писмата да пристигат само при хората, до които са адресирани за господарката при господарката, за Милдред при Милдред — и не говори с жената, която е пристигнала в Грейндж. Ако се случи тя да те заговори, бъди нащрек, не й казвай нищо и се махни от нея възможно най-бързо. Лесно можеш да й се изплъзваш, защото е сляпа.
— Сляпа е — потвърди Милдред, — като тази стена. Продължавай.
— Сетне ми каза: лека нощ, Том, връщай се вкъщи. Пожелах му на добър път и тръгнах обратно, но след
