малко хвърлих поглед през рамо и видях, че още стои на същото място, неподвижен като крайпътния камък, и сигурно мисли.
— Това ли е всичко? — попита Милдред.
— Всичко.
— Вкарай животното съвсем тихо, Том, освен, ако не искаш да го оставиш навън тази нощ, и да не си посмял да тропаш по пода и да дрънчиш със сбруите. Тази има уши като на заек и сигурно ще задава въпроси. Като приключиш в обора, влез оттук и аз ще те пусна тихичко. Вътре само ще шепнеш. Гласът ти е груб, а нейните уши са остри като игли.
Том й кимна леко и й намигна изразително, слезе от мулето и го поведе по тревата към обора, а в същото време старата Милдред влезе тихо през другия вход и зачака в кухнята появяването на Том.
Седеше пред огъня притеснена и леко извърнала очи към прозорците. Колко малко е човешкото тяло, а каква гигантска морална сфера се върти около този малък център! Тази сляпа жена лежеше неподвижна като труп на дългото шест фута легло в отдалечената стая. Но страховитото излъчване от нейната сфера обгръщаше и госпожа Тарнли, където и да отидеше, и стигаше чак до пътя, по който Чарлс Феърфийлд трябваше да мине тази нощ. Милдред Тарнли съзираше навън с ужас и безпокойство, които не й даваха мира.
Том влезе в двора, Милдред се приближи до вратата и я отвори, преди той да постави ръка върху резето.
— Свали тези огромни обувки и нито дума повече, никакъв шум. Пъхай се в леглото и кротувай като мишка — нареди госпожа Тарнли със строг шепот и разтърси рамото му.
— Дай ми една халба бира, госпожо Тарнли, и комат хляб. И резен сирене няма да откажа. Малко съм гладен. Ако не ми дадеш, може да изпуша една лула, че така не мога да заспя.
— Ще ти дам бира и малко хляб и сирене. Затвори ли вратата на двора?
— Не — отвърна Том.
— Добре, няма нищо, аз ще я затворя — спря го Милдред. — Върви право в стаята си, ето ти фенер. А сега влизай и нито звук. Дай ми лулата си, да не усмърдиш къщата с гадния си тютюн.
Така Том бързо бе изпратен в леглото.
А Милдред отново седна пред огъня в кухнята, за да си поотдъхне и понеже бе твърде изморена, за да свали дрехите си.
— Благодаря на Бога, задето е толкова милостив, господарят няма да си дойде. Кой може да каже какво щеше да се случи, ако се бе върнал? Сега ако и мастър Хари не се вясва, всичко може би ще е наред, да всичко може да бъде наред. Ох, ох, ох, ще ми се да стане така, че да може старата ми глава да си почине, понеже съм поизморена и от кон, а краката съвсем ме заболяха.
Приз цялото време тя поглеждаше през прозорците на кухнята от неудобния си дъбов стол пред огнището, вдигнала стъпала върху решетката и приближила слабите си крака безопасно близо до огъня. От време на време поклащаше глава, когато поглеждаше към черните очертания на дърветата, извисяващи се мрачно над градинския зид от отсрещната страна на фона на озареното от лунната светлина небе.
ГЛАВА 32
НЕОЧАКВАНО ЗАВРЪЩАНЕ
Въпреки грижите, налегнали Милдред, докато седеше пред огъня и надзърташе през прозореца, умората я надви и главата й клюмна. Но тъй като съзнанието й бе тревожно и позата — неудобна, тя сепнато се събуди от ужасен сън и още сънена отвори очи и зърна същата меланхолична зеленина, осветеното от луната небе и неясните очертания на двора, които гледаше и преди да заспи. Зърна нечие бледо лице, което я наблюдаваше през прозореца. Пръстите тихо почукваха по стъклото.
Старата Милдред примигна и тръсна глава, за да прогони онова, което взе за мъчително видение.
Беше Чарлс Феърфийлд, който стоеше пред прозореца и изглеждаше побеснял и ужасно нещастен.
Милдред се изправи и той я повика. Тя му направи знак към вратата, приближи се и отвори.
— Влезте, сър — покани го тя.
Той държеше в ръка седлото, стремето и оглавника. Влезе в кухнята и ги пусна на плочките на пода. Тя го погледна в лицето, той нея — също. Мълчаха. Не беше работа на Милдред да отваря неприятната тема.
— Ще искате ли нещо?
— Не, няма да ям, благодаря. Сипи ми чаша вода, жаден съм. Изморен съм и… Сами ли сме?
— Да, сър. Не предпочитате ли бира? — попита тя.
— Не, вода. Благодаря — отговори той и отпи голяма глътка.
— Къде е конят, сър? — попита тя, след като метна поглед към седлото на пода.
— В полето… на нивата с тополите… Е?
— Том предаде ли ви съобщението ми, сър? — попита тя и отклони поглед.
— Да. Къде е тя? Спи ли?
— Господарката е в леглото. Сигурно спи.
— Да, да, и е добре. Том ми каза. А къде е… Изпрати ми вест, че е пристигнал някой. Знам кого имаш предвид. Тя къде е?
— В предната спалня… в предишната стая… до вратата на антрето, нали се сещате… Легна си и спи, надявам се. Но най-добре да не вдигаме шум, някои хора спят съвсем леко, нали знаете?
— Късно е — каза той и извади часовника си, но забрави да го погледне. — Сигурно е пристигнала днес… да, пристигнала е тази вечер… и е изморена или поне би трябвало да бъде… пътуването е дълго.
Приближи се към прозореца и тласкан от инстинкта, който ни завладява на тъмно, погледна към светлината, над сумрачните дървета, към тънките сияйни облаци, набраздили небето.
— И аз съм много изморена, господарю Чарлс. Сигурно се досещате каква нощ прекарах. Почти бях заспала, когато се приближихте към прозореца. Том каза, че няма да се връщате. Добре че вратата към двора не беше заключена — още пет минути и щях да я заключа.
— Нямаше да има голямо значение, Милдред.
— Сигурно щяхте да се покатерите и да влезете през прозореца.
— Не, щях да продължа нататък. Дори перце може да ме отблъсне от тази врата.
— Накъде да продължите? — попита тя.
— Накъдето и да е, към долчинката. Изморена си, Милдред, аз също.
— Трябва добре да се наспите, господарю.
— Нуждая се от дълъг сън. Капнал съм. Както стоят нещата, бях решил да продължа нататък и да не ви създавам повече неприятности.
— Да продължите… Ама че глупости, господин Чарлс. Още не се е стигнало дотам… да отстъпите къщата си на такава като нея.
— Ще ми се да бях умрял, Милдред. Не знам дали добър или лош ангел ме накара да дойда. Щеше да е по-лесно, ако бях продължил по пътя си и бях скочил от скалата в дъното на долчинката.
— Стига с тези глупости! — скастри го Милдред. — Въвлякохте горката млада жена в съмнителна игра и трябва да останете до нея, Чарлс. Вие не сте страхливец и няма да я изоставите. Освен това горкото същество чака бебе, така че нямате право да се срамите, ако в гърдите ви бие сърце на мъж. Не знам как е по закон, ама Бог ще ви съди, ако я изоставите сега.
Госпожа Тарнли бе вирнала високо глава и изглеждаше много строга, поставила ръка върху рамото на „господаря Чарлс“, докато го разтърсваше, за да го събуди от мъртвешкия му унес.
— Няма, стара ми Тарнли — каза той най-сетне. — Права си, горката малка Алис, милата и обичлива Алис!
Внезапно той отново се извърна към прозореца и изведнъж мълчаливо зарони изтерзани сълзи.
Старата Тарнли го наблюдаваше строго с кос поглед. Съмнявам се, че изпитваше съжаление към него, защото изобщо не обичаше да се размеква и нямаше представа какво означава този рев.
— Казах, че не знам как е по закон и откъде бих могла — поде тя. — Но знам, че ако според вас наистина бяхте женен за жената, която пристигна тук тази вечер, сърцето нямаше да ви позволи да постъпите като негодник с горкото глупаво създание горе и да я направите своя съпруга.
— Никога, никога, кълна се в небето! Аз съм толкова съпруг на тази нещастна жена, колкото съм женен
