Чарлс Феърфийлд бе крайно изтощен, когато сгъна и адресира писмата. Никое физическо усилие не изморява, колкото страданието от тревогата. Много нощи не бе спал, а бе изпадал в мъчително полусъзнание, когато тревожният поток продължаваше да тече в съзнанието му, а изхабените нерви на издръжливостта оставаха напрегнати. Седна на стола си, поставил до лакътя си свещта с нейната слаба червеникава светлина, с отворени капаци на прозорците отпред и с ширнала се над небето и земята студена лунна светлина.
Докато съзерцаваше гледката, го завладя мъчителен сън, от който после си спомняше само, че е било нещо ужасно.
Мрачен и ужасяващ бе сънят, който го споходи и от който се събуди, скован от страх.
ГЛАВА 34
БУДУВАНЕ
Насън към него бавно се доближи бледо и уплашено лице, което отскочи ужасено и изкрещя. Писъкът му прозвуча ужасяващо дълго, докато фигурата се отдръпваше. Стори му се, че разпознава някого — жив или мъртъв, не можеше да каже — в ужасното бледо лице, студено като мрамор и с огромни очи, вперени в неговите.
Когато се събуди, в ушите му отекваше този звук. Както става, когато човек е крайно изтощен и най- сетне е бил надвит от съня, Чарлс остана буден известно време, преди сетивата и мислите му да се събудят напълно и сънят да отлети окончателно. Чу втори пронизителен писък, после още един и още един. Стори му се, че разпознава гласа на жена си. Уплашен и вече съвсем буден, той изхвърча от стаята към основата на стълбите и после нагоре. В стаята чу шум от стъпки, някой силно разтърси вратата и се разнесе още един продължителен и мъчителен писък.
Над покрива на къщата и от всичките му страни се лееше най-спокойната и блажена светлина. Ярката луна, тъмното небе и множеството звезди правеха нощта подходяща за свети мисли и за нежни и красиви любовни бдения. Не виеше нощен вятър, откъм гъстия бръшлян не се разнасяше никакво шумолене. От прозорците не долиташе друг звук освен пърхането на сивата нощна пеперуда в сенките край рамката на прозореца. Чуваше се как листата капят от дърветата, как се откъсват от клоните и се сипят на земята.
Но дори в тази нежна нощ се движеха опасни и изпълнени с вина образи. Докато малките птички, пъхнали главици под крилете си, спяха, сгушени в листатите си гнезда, бялата сова се носеше безшумно — страховито провидение, раздиращо нощния мрак. Престорено скромната котка се промъкваше тихичко като сивкава сянка, а зелените й очи бяха приковани върху жертвата й. Природата със своята благост и жестокост, със своята възвишеност и низост, прилича на микрокосмоса на човешкото сърце, в което битуват толкова противоположности, където окаяното се бори с героичното и дяволското — с ангелското. В тази спокойна нощ сърцето на Алис бе натежало. Кой може да обясни тези внезапни, безшумни, но ужасни промени на духа, които се изпречват като тънка цветна пелена между нас и заобикалящата ни действителност всички предмети запазват очертанията си, ала губят розовото си сияние и златистата си светлина и внезапно надяват плашещ облик от сивкаво и зеленикаво.
— Дулчибела, да не би той да си пристига? О, Дулчибела, според теб ще се върне ли тази нощ?
— Възможно е, скъпа моя. Защо да не си дойде? Легни, дете, недей да скачаш така от леглото. Никога няма да заспиш, ако непрекъснато се ослушваш и се оглеждаш. Само се въртиш, а колкото повече се разбуждаш, толкова по-дълго няма да можеш да заспиш. Знам го, защото много дълги часове съм лежала будна и съм очаквала горкия Крейн да се върне от пазара у дома с каруцата, много отдавна. Той си имаше недостатъци, кой няма, но беше честен и добродушен човек, дори муха не можеше да убие и груба дума не изричаше, освен може би един или два пъти, но никога сериозно и все когато беше пиян. Пък то, госпожице Али, кой не го прави понякога? Но беше мил и хубав мъж, затова много скърбях, когато смъртта ми го отне — каза Дулчибела и изтри очите си. — Минаха двайсет и седем години от деня на свети Стефан, когато го погребах в църквата на Уайвърн и после се опитах да продължа със скромния му поминък, обаче не успях да изкарам нищо, а когато Бог реши да отнеме и шестгодишната ми дъщеря, се отказах от всичко и отидох да живея в дома на пастора. Но както ви казвах, госпожице, много часове съм седяла будна и съм чакала своя Крейн да се върне у дома. Понякога се отбиваше пътем с някой приятел в „Котката и цигулката“ — само това не харесвах много у горкия мой Крейн. Затова започнах да помагам на майка ви, госпожице, и на горкия ви баща, добрия викарий на Уайвърн — не съм срещала друг човек като него, нито веднъж.
— Добре ли си спомняш мама?
— Все едно беше вчера, госпожице — отвърна старата Дулчибела, която често отговаряше на този въпрос. — Да, все едно бе вчера. Красива дама. И винаги изглеждаше толкова приятно — усмихнато лице, все едно слънцето влизаше в стаята.
— Питам се защо няма неин портрет, Дулчибела.
— Няма, госпожице. Вижте, госпожице Али, скъпа, знам, че такива портрети струват доста пари, а това е само началото, после има още доста разходи. Пък доходите на викария на Уайвърн бяха в най-добрия случай скромни, колкото да се справи едва-едва, а родителите ви бяха много добри към бедните, даваха им, колкото дори богаташ не би дал, не си спестяваха никакви грижи за тях, все се грижеха за всички. Обичаха хората и живееха един за друг, никога не са си казала и дума накриво. Каквото единият харесваше, другият обичаше, благословени да са. Никога не съм виждала друга такава двойка, никога. Двамата силно се обичаха, обичаха всички хора — двамата заедно бяха като един ангел.
— Лейди Уиндейл има портрет на горката ми майка, съвсем малък, миниатюра. Мисля, че е много красив. Направили са й го, когато е била на не повече от седемнайсет години. Нали знаеш, че лейди Уиндейл е много по-възрастна от мама?
— Да, така е, с десет години или дори с повече, струва ми се — отговори Дулчибела.
— Леля много харесва портрета, толкова много, че не иска да ми го даде. Но твърди, милата ми леля, че ми го е завещала. О, Дулчибела, чувствам се толкова самотна!
— Самотна ли! Но защо, скъпа моя? С такъв мил и хубав съпруг, който ще стане господар на Уайвърн — само си помислете, господар на Уайвърн, по-важен човек от много лордове в парламента! Освен това е добър по душа, една дума накриво не казва, никога не гледа лошо, все е тих и спокоен. Тихо, госпожице, не бива да говорите така! Помислете за малкото бебче, което ще се роди. Няма да сте на себе си от радост, когато зърнете личицето му. С божията помощ, моля се за мига, в който ще ви го покажа!
— Добрата ми стара Дулчибела — каза младата жена, а очите й се напълниха със сълзи, когато се усмихна. Само че горката ми майка е умряла, когато аз съм се родила! О, Дулчибела, мислиш, че изобщо ще зърна личицето на горкото създание? О, би било толкова тъжно, нали би било тъжно?
— Не бива да говорите такива глупости, скъпа. Грехота е, след като Бог ви е дал толкова много, удобен покрив над главата, достатъчно храна, добри приятели и едно благословено създание, което ще се роди и ще направи всяка минута приятна за всички в къщата. Грехота е да се притеснявате така — все се боите от едно или от друго. Защо всички се боят? Успокойте се, само веднъж на хиляда пъти се случва нещастие. Грехота е да се боите, казвам ви, нали сте в ръцете на добрия Бог, който се погрижи за вас, измъкна ви от онази малка детска стая, когато бяхте колкото ръката ми и единственият ви близък беше глупавата стара Дулчибела, която не знаеше накъде по-напред да се обърне. А и леля ви, която замина бедна, колкото майка ви, се върна заможна от другия край на света… и всичките ви близки и приятели, и старият господар Хари Уайвърн, дето сега е малко сърдит, но иначе е добър приятел и със сигурност ще се сдобрите, въпреки случилото се между него и господаря Чарлс. Горещата кръв не е най-лошата кръв. По-добре да се скараш с някого в яда си и после да се помирите, отколкото да се усмихваш, ама да нямаш добрина в сърцето. Казвам ви, тези мъже с горещи глави и с твърди юмруци, дето винаги говорят направо, не са най-лошото нещо. Никога няма да забравя как той ви прибра в дома си, вас, бездомната, и мен заедно с вас, дето ме чакаше приют. Така че, каквото да прави и да казва, Бог ще го благослови заради онзи ден, защото тогава се държа като същински ангел — каза старата Дулчибела.
— И аз така мисля, Бог вижда. И аз така се чувствам — отвърна Алис, — и се надявам всичко да се оправи. Сигурна съм, че ще се оправи. О, Дулчибела, аз съм причината за толкова много мъка и горчивина!
Алис замълча с плувнали в сълзи очи, но успя да не се разплаче.
— Все така говорите, но ми се иска да знам къде щяха да са те без вас? Всеки мъж, когато се ожени, има някакви грижи, такава е Божията воля. Ако нямаха грижи, изобщо нямаше да се сещат за Бог. Този
