кратък наш живот е най-дългият ни път и най-трудното поклонничество. Затова трябва да приемаме спокойно, дори ведро, изпитанията, които Той постави на пътя ни, защото с неговата благословия всичко ще свърши добре.
— Амин — каза Алис с ведра усмивка, но с все още натежало сърце. — Надявам се, добра ми стара Дулчибела. Какво щях да правя без теб? Чакай! Тихо! Какъв е този шум навън? Не, стори ми се, че чух конски копита, но съм се излъгала. Вече е много късно, едва ли ще си дойде тази нощ. Как мислиш, Дулчибела, има ли шанс да си дойде?
— Ами, не, скъпа, стана много късно. Не, не, трябва да прогоним тази мисъл от главите си. Изобщо няма да успеете да поспите, ако все се ослушвате за него. Изпитвала съм това безпокойство, много пъти съм лежала и съм се ослушвала — ту на една страна, ту на друга, докато вените на главата ми не започнат да туптят като часовник, все по-будна с всеки изминал час и все по-голяма глупачка. Той ще се върне у дома по живо, по здраво, нито минута по-рано, колкото и да се ослушвате. Спомняте ли си какво ви повтарях като малка, сама ще се убедите, че е вярно — когато чакаш, времето ти се струва безкрайно.
Алис тихо се засмя.
— Убедена съм, че си права, Дулчибела. Не, няма да се върне тази вечер. Беше просто вероятност, трябваше да се досетя. Но може би утре? Мислиш ли, че може да се върне утре?
— Твърде е вероятно да си дойде утре — денем, може би за закуска, защо не? — отвърна старицата.
— Така ми се струва. Знам, че ми каза може би днес вечерта и съм сигурна, че знае как горката му жена го чака и копнее да го види. Ще прогоня тази мисъл от главата си, както ти ме посъветва. Той трябва да се погрижи за много неща, а освен това ми каза „вероятно“. Пък и ти смяташ, че ще е утре сутринта. Няма да си позволя да се надявам на това, твърде е приятно, няма да мисля за това. Сигурна съм, че скоро ще си дойде. Не искам да те държа повече будна, скъпа ми стара Дулчибела. Каква егоистка съм! Лека нощ.
Двете се целунаха, както правеха още от детството на малката Алис, преди да се разделят за през нощта.
— Лека нощ и Бог да ви благослови. Не бива да се притеснявате. Бог да ви пази, моя скъпа госпожице Алис. Трябва да поспите, че иначе на сутринта ще бъдете много бледа и измъчена и той няма да ви познае, когато си дойде.
След още една целувка и прегръдка двете се разделиха, старата Дулчибела остави свещта на масата на господарката си да гори, както тя бе пожелала, защото самотата я правеше неспокойна, скри се от очите й зад завесата и с последно пожелание за лека нощ и още една благословия затвори вратата.
Има ли такова нещо като пълно и безусловно доверие след брака? Тя не можеше да каже всичко дори на добрата стара Дулчибела. Когато изпрати с усмивка милата си предана и стара приятелка, сърцето й щеше да се пръсне.
Копнееше да се наплаче насаме и сега горкото същество имаше тази възможност и го стори.
И като децата плака, докато заспа.
Един час по-късно старата къща в Грейндж бе притихнала като съседния църковен двор на Каруел. Но едва ли в енорията или в цялата провинция имаше домакинство, чиито обитатели да бяха толкова странно разположени.
Долу в облицованата с дъбова ламперия дневна в креслото си седеше Чарлс Феърфийлд, потънал в съня на изтормозения и изтощен мозък, който в началните си мигове на пълно потапяне прилича на вцепенението на мозъчен удар.
В самотната спалня върху възглавницата лежеше бледото лице на младата му съпруга с още влажни клепки, заспала в тъжната илюзия за неговото отсъствие — и по-добре, защото, ако знаеше всичко, присъствието му нямаше да й се отрази по-добре.
Долу в стаичката си най-сетне заспала лежеше Лили Доджър, все още с глава под завивката, където се бе пъхнала, обзета от паника при мисълта за евентуалното завръщане на непознатата, а ухото й продължаваше да гори от строгото и злобно стискане.
Под наклонената стена на своята бърлога под стълбите, съблякъл единственото си палто и изтегнат по гръб, положил едната си полусвита мазолеста ръка под издължената си глава, а другата — отстрани до тялото си, хъркаше честният Том, понеже нищо не можеше да му се отрази по-добре след голямата халба бира и пътуването до Кресли Комън.
За миг ще застанем и пред постелята на добрата стара Дулчибела. Чистата съвест и здравият стомах, а също и лесното място в този изпълнен с проблеми свят благоприятстват здравия сън, затова тя спеше съвсем спокойно, загърнала невинната си плешива глава с голяма кърпа и положила върху нея къдраво нощно боне. Дебелата й и овехтяла от разлистване Библия, от която тя четеше половин дузина стихове всяка вечер, лежеше върху масичката до месинговия свещник, а върху нея бяха очилата й.
Милдред Тарнли, слаба и ъгловата фигура, лежеше с дрехите, със старата си кафява работна рокля, с бонето си, вързано с широки панделки за заетата й с много мисли глава, а изморените й нозе бяха все още обути с издраните черни чорапи. Беше готова да скочи, ако я повикат, да пъхне крака в разкривените си обуща и да се заеме със задълженията си.
В самотната си стая в пустата част на къщата високата непозната, облечена с бяла вълнена нощница, лежеше и не помръдваше.
След като Милдред Тарнли се намести сковано под завивката, я връхлетяха някои съмнения относно тази личност, спомени за отвратителното й поведение и за действията й в миналото, а също и страхове, че зловещата бяла жена не си почива в леглото си. Това опасение дотолкова се засили, че колкото и да бе изморена, Милдред не можеше да заспи. Подозрението, че боса и наострила уши, онази ужасна жена може би пипнешком се движи из къщата, накараха сърцето й да забие все по-бързо и по-бързо.
Накрая не издържаше повече, стана, запали свещта с кибритена клечка и по чорапи тръгна тихо по коридора и мина покрай стаята, където по това време Чарлс Феърфийлд пишеше писмата.
Той позна стъпките, с които ухото му беше свикнало, и не си направи труда да проверява какво е намислила тя.
И така, тихо, тихо Милдред Тарнли се озова пред вратата на неканената гостенка и се ослуша. Едва ли ще допуснете, че старата Милдред може да се разтрепери от нерви, само че тя наистина много се страхуваше от неприятната посетителка, пред чиято върховна злонамереност и неземна енергичност собственият й нрав и енергичност съществено отстъпваха. Ослуша се, но не чу никакви признаци за присъствието й. Беше ли жената там изобщо? Съвсем леко с нокътя си почука по вратата. Никакъв отговор. Сетне натисна бравата. Беше заключено.
Но дали старата кримка все още бе в стаята си, или се скиташе из къщата с кой знае какви зли помисли в главата?
Фигурата с бяла вълнена нощница беше там, лежеше на една страна, с лице към вратата, когато Милдред се приближи. Слепите й очи играеха в орбитите си, на устните й играеше усмивка, докато слушаше, и тя изви шия, за да насочи ухото си към вратата. Все още бе будна, както и самата Милдред.
Известно време Милдред наблюдава нерешително вратата. Реши, че има основателно извинение да посети отново гостенката заради състоянието, в което я бе оставила. Защо не отвори вратата смело и не влезе? Само че Милдред бе изпаднала в състояние, по-мъчително от самотата, и ставаше все по- неспокойна. Възможно ли бе тази висока и безумна злодейка да я причаква на вратата, обзета от отмъстителност и заподозряла я в лъжа, готова да я стисне за гърлото, щом отвори вратата, и да я удуши на леглото? Когато от вътрешността на стаята се разнесе сънено възклицание, тя отскочи назад и за миг замръзна от страх.
Предпочете предпазливостта и бавно се оттегли. Коридорът, в края, на който се намираше стаята на старата кримка, минаваше покрай гардеробна отляво и след това от другата страна водеше до един вестибюл. Тази врата имаше ключ и след като го превъртя, госпожа Тарнли го пъхна в джоба си и доволна, че е заключила добре злия дух, се върна в леглото си по-спокойна и потъна в сън.
ГЛАВА 35
БЕЗПОКОЙСТВО
Когато веднъж се възбудят и се намират пред основната причина за тревогата си, някои крехки и неспокойни темпераменти много трудно успяват да се овладеят. След като се върна, Милдред Тарнли
