започна неспокойно да се върти и да мърда в леглото, лежеше в тъмното с широко отворени очи и си представяше една след друга всякакви ужасии.
Все още бе облечена, затова стана, запали свещта и се измъкна навън, ядосана на себе си и на целия свят заради превъзбуденото си и трескаво състояние. Крадешком се промъкна по коридора и отново застана пред вратата на старата кримка.
Отвътре не се чуваше нито звук, дори дишане. Тихо отвори вратата, която този път не й се противопостави. Огънят в камината бе почти угаснал и макар да се боеше да погледне към леглото, Милдред все пак вдигна свещта и погледна.
Холандката лежеше там толкова неподвижно, че страховито подозрение прониза госпожа Тарнли, докато я наблюдаваше.
— Бог да ни е на помощ, тя никога не е съвсем добре. Иска ми се да беше някъде другаде — каза госпожа Тарнли и се смръщи на вратата.
Сетне с решителност, която й струваше известно усилие, тя се приближи и й се стори, че все пак е забелязала леко движение, вероятно дишането на едрата полегнала фигура. Докосна с пръсти ръката й и сетне ги смъкна до голямата й длан, която за нейно облекчение бе топла.
При допира жената изстена и леко се извърна.
— Уф, ами защо спи като мъртвец! За малко да ме уплаши, ако не се бях уверила. Някои хора не правят нищо като другите. — На Милдред й се прииска да я поразтърси и да й каже: „Ами хъркай като другите хора де, престани с тези щуротии!“.
Само че жената изглеждаше толкова неестествено бледа, че гневът на госпожа Тарнли се уталожи, тя се оттегли доста неловко и постоя малко пред огъня в кухнята, сумтейки и размишлявайки.
— Ако ще мре, защо й бе да бие целия път да Каруел? Какво му е лошото на Лондон, можеше да си умре и там.
Госпожа Тарнли възнамеряваше само да си постопли краката за няколко минути на решетката, обаче заспа и се събуди вероятно четвърт час по-късно. Стана и се ослуша.
Защо тази нощ в присъствието на тази жена старата Милдред бе завладяна от такова необичайно усещане за опасност и паника? Не можеше точно да определи причината. Само че адски се страхуваше от гостенката и бе преизпълнена от необясними опасения.
— Не мога да си легна, преди отново да проверя, просто не мога. Не знам какво ми става. Струва ми се — Бог да ни е на помощ!, — че Лукавият е в къщата, и не знам как трябва да постъпя… и бездруго нищо не мога да направя. Само че няма да мога да се успокоя и да заспя, докато тя е наблизо, така че ще се кача пак в стаята й и ако всичко е наред, тогава ще си полегна и ще си почина, пък да става, каквото ще, понеже старите ми кости вече не издържат и направо не мога да държа главата си изправена.
След като взе това решение, изтерзаната старица отново взе свещта и пак се отправи на трудната си експедиция.
От стаята с дървената ламперия, където по това време Чарлс Феърфийлд вече седеше на стола си, потънал в мъчителен сън, се носеше смътната червеникава светлина на свещта му, затова тя спря и се ослуша. Е, тук всичко бе тихо, затова продължи по коридора към големия вестибюл, както го наричаха, който й се стори по-студен и по-безрадостен, откакто бе идвала за последен път, после предпазливо се изкачи по голямото стълбище с паянтовия му дъбов парапет, който на всеки завой завършваше с квадратно парче дърво с топка като главата на гигантска карфица. През арката в края на стълбите коридорът изглеждаше черен и за пръв път Милдред усети как отмалява, обзета от свръхестествен страх.
Наложи се да се насили да влезе в този тъмен и притихнал проход, толкова далеч от всички живи същества в къщата, освен от онази, от която тя тайно се страхуваше като от нещо, което не е съвсем от тази земя.
Този проход бе относително голям и почти по средата му имаше друга арка с рамка за врата и врата, придържана отворена с помощта на кука, а после, както често се наблюдава в старите къщи, няколко стъпала отвеждаха на друго ниво на пода.
Сигурно има и някаква друга причина за неудобното поставяне на толкова много ненужни стъпала по входовете и в проходите, но със сигурност това е тренирало мислите на относително ленивите същества, живели по време на разцвета на този вид архитектура, и не е позволявало на най-сънливите сред тях да заспиват на път за спалните си.
Когато Милдред стигна до тази врата, погледът й бе привлечен от увиснала от тавана паяжина. За острото око на опитна прислужница като госпожа Тарнли такава украса предизвиква неудържима антипатия. Тя се опита да помете паяжината с ръка, само че не стигаше достатъчно високо, затова развърза престилката си и помете паяжината с това оръжие.
Все още гледаше провесената прашна нишка, която се поклащаше във въздуха, когато някаква невидима ръка долу силно я дръпна за роклята с решително движение, пристегна и отпусна, когато Милдред направи крачка назад и вдигна свещта, за да може да вижда.
Не беше котето, което можеше игриво да я последва на горния етаж, не беше и крадливо промъкнал се плъх, който да я нападне от глад. Тих нервен смях съпровождаше подръпването на роклята и Милдред видя извърнатото нагоре към нея бяло лице на холандката с отвратителната му усмивка. Седеше на прага, облегнала рамо на разката на вратата.
— Помисли, че съм заспала под завивката — провлечено каза тя, — или пък, че съм будна на оня свят, че съм мъртва. Никога не спя дълго и не умирам лесно, ясно ли е!
— А защо изобщо сте станали от леглото, госпожо? Ще си счупите врата в тази къща, ако обикаляте наоколо с всичките тези опасни стълби, а пък вие сте сляпа.
— Когато човек ослепее, стара ми Милдред, установява, че паметта му е по-остра, отколкото е смятал, а в съзнанието му като картини изникват всички стълби, ъгли, врати и комини. Какво се канех да направя?
— Откъде да знам какво сте се канели да направите, госпожо?
— Да, сигурна съм, че не знаеш.
— Знам обаче, че би трябвало да сте в леглото, госпожо.
Все още стиснала роклята й, жената отвърна с ленив смях:
— Ти също, стара приятелко, каква двойка сме само. Аз обаче имах причина — ти ми трябваше, Милдред.
— Е, госпожо, не знам как щяхте да ме намерите, защото спя в стаята с петте ъгли през две врати от килера — никога нямаше да ме намерите.
— Щях да опитам — или щях да уцеля, или да не уцеля, защото не ми се оставаше в моята стая — отговори старата кримка.
— Защо не, госпожо, това винаги е била най-хубавата стая в къщата.
— И така да е, не ми харесва — сряза я другата.
— Нали не сте чули някакви шумове? — попита Милдред.
— Не — отговори холандката. — По друга причина.
— И каква може да е тя? Сигурно е нещо важно, щом седите тук, на твърдото стъпало, вместо да си лежите в удобното легло.
— Добре казано, умна ми, Милдред. За какво му е на човек удобна стая, ако съзнанието му е неспокойно? — отвърна старата кримка с пророческа усмивка.
— Какво ви е на съзнанието, госпожо? — попита раздразнително Милдред.
— Всеки може да нахълта — отвърна жената, като правеше кратки паузи между думите, за да ги подчертае.
— Не разбирам от какво се боите, госпожо — повтори госпожа Тарнли, която не бе добре запозната с изискания изказ и бе твърде горда, за да рискува да сбърка.
— Ами само от това младата дама да не си вре носа при мен.
— Коя млада дама, госпожо? — попита госпожа Тарнли, която смяташе, че иронично се има предвид Лили Доджър.
— Съпругата на Хари Феърфийлд, разбира се, коя друга? Бих искала да съм в усамотение тук — заяви нагло холандката.
— Тя няма да ви досажда — тя не досажда на никого, дори и да иска, не умее да го прави.
— Е, между двете ни няма нищо, жено, дели ни само старият килер, където преди държеше покривките,
