се присмивах! Ходех на църква и на надбягванията, за да ги гледам. Е, в Уайвърн пак ще имаме добри времена, старецът не може да живее вечно. Не е Скитащия евреин и почти наближава сто години. А ти ще дойдеш с мен там — това е толкова сигурно, колкото, че Чарлс ми е съпруг, — или пък ще ти дам хубава къщичка и малко земя, и градина, и солидна месечна издръжка, ако предпочиташ да останеш тук. Обичам хората си, а ти ми беше вярна. Никога не съм предавала приятел.
— Вече остарявам и оглупявам, госпожо. Не съм толкова силна, колкото, когато ме наеха. Волята на Милдред винаги е била по-силна от тялото й. Бог да ви поживи, но не. Искам само още две-три годинки кротък живот, които ми се полагат, да си чета Библията и да си живея почтено… Не че някога съм правила нещо, от което да се срамувам… не, не, аз съм честна и разумна, и много почтена, слава Богу, както ще ви кажат от семейството, а и съседите. Няма да отрека обаче, че не е лошо старите ми кости да могат да си отдъхнат малко — каза старата Милдред.
— О, ще имаш тази възможност, ще си отдъхнат костите ти — увери я дамата.
— Ще си починат някой ден в старата църква на Каруел, само че едва ли ще е преди това — каза госпожа Тарнли.
— Не е така, не е така! Чакат те още много години преди това пътуване. Ще доживееш да ме видиш как ставам госпожа Веървийлд от Уайвърн и това няма да е лош ден за теб, стара ми Милдред.
Холандската дама, или старата кримка, както я наричаха преди много време в това откъснато от света кътче, произнесе тези думи провлечено и се прозя дълго и изморено.
— Е, госпожо, вие сте изморена, аз също — каза Милдред малко остро. — А що се отнася до мечтите за спокойствие на този свят, прогоних от главата си тази мисъл преди много години. Малко хубави неща могат да се случат вече на старата Милдред, а още по-малко очаквам и търся, госпожо. А що се отнася до безплатен покрив над главата ми, за парчето земя, за което говорихте, и за издръжка, с която да живея, без да се налага да се трудя, не вярвам някой да има такъв късмет.
— Чуй ме, Милдред — каза непознатата по-строго от преди, — не ми вярваш, защото не се заклевам, така ли? Ето, казвам ти веднъж завинаги, та да разбереш — когато стана господарка на Уайвърн, това ще е щастлив ден за теб. Била съм остра и сурова с онези, с които е трябвало, но никога не забравям приятел. Може би утре или другиден ще се наложи да ми направиш услуга, и ако застанеш зад мен, и аз ще застана зад теб. Трябва само да поискаш, и ще получиш каквото си поискаш.
— Ама и вие, госпожо! Ах! Какви ги говорите само! Вижте, госпожо, аз не познавам света, не знам що за място е. На младини са ми обещавали много хубави дни, но вижте ме сега — стара и изморена, сред тенджерите и тиганите всяка сутрин и вечер и до лакти в сапунена вода всяка събота, ето в това се превърнаха всички хубави обещания към Милдред Тарнли.
— Е, ти нали казваше, че това е дълъг път без завои. Искаш ли чашка от това? — попита тя и подпря шишето с бренди на масата до себе си, здраво стиснала гърлото му.
— Не и бренди, госпожо, нищичко.
— Какво? Не пиеш бренди ли? Глупости, момиче, глупости!
— Не, госпожо, наистина. Никога не пия такива неща. Само чаша бира, след като измия съдовете. Само че не мога да пия заради главоболието си.
— Само веднъж, хайде — настоя старата кримка.
— Не, благодаря ви, госпожо. Не кусвам такова нещо.
— Ама че си магаре! Няма да приемеш чашка със стар приятел след толкова много години. Хайде, Милдред, къде е чашата?
— Чашата е тук, но нито капка за мен, госпожо, моля ви. Няма да кусна такова нещо, моля ви.
— Сигурно не искаш да приемеш от мен. Но ако се опитваш да ме убедиш, че никога не пиеш, няма да ти повярвам — каза холандката, по-раздразнено, отколкото би било естествено при отказ от страна на Милдред да пие в знак на приятелството им. Може би имаше конкретни причини да накара старата Милдред тази нощ да стане откровена, мила и доверчива.
— Не лъжа — заяви Милдред.
— Така ли? — попита дъртата вещица, изви веждите на незрящите си очи и стисна устни в грозна подигравателна гримаса.
Госпожа Тарнли изгледа с мрачна проницателност тази многозначителна маска, като се опита да разгадае точния й смисъл. Почувства се много неудобно.
По лицето на сляпата жена се разля широка усмивка. Тя сви рамене, поклати глава и се засмя. Милдред не знаеше как точно да разбира това.
— Само че ако си излъгала дори мен — провлече жената, — какво значение има, стига да обещаеш да не ме лъжеш повече? Така че хайде да си стиснем ръцете. Къде е ръката ти?
Продължи да мърда голямата си ръка, обърната с дланта нагоре, а пръстите й шаваха във въздуха като пипалата на рак, легнал на гръб.
— Дай ми… дай ми… дай ми ръката си — нареди тя.
— Това не е за хора като мен — отвърна Милдред мрачно и официално.
— По-добре се дръж приятелски. Хайде, дай ми ръката си.
— Не искам да ви развалям удоволствието, госпожо — отговори старата прислужница и пъхна пръстите си в обърнатата нагоре длан на холандката, която ги стисна с енергична дружелюбност и ги задържа здраво.
— Харесваш ми, Тарнли. Понякога сме си разменяли остри думи, но не сме се мразели. Ще направя, каквото ти обещах. Никога не съм предавала приятел, сама ще се убедиш, ако ми бъдеш приятелка, а защо и заради кого може да не ми бъдеш? Хайде, не сме глупачки.
— Вече не ми е време да се карам с никого, отдавна минах шейсетте и искам само спокойствие, спокойствие, госпожо.
— Да, спокойствие и удобство. Ще имаш и двете, Милдред Тарнли, ако не се караш с хората, които биха се държали мило с теб, ако им позволиш. Да, наистина, които биха се държали добре, много добре, ако им позволиш. Не, не дърпай ръката си. Не те виждам и понякога е много нелепо да чуваш само нечий глас. Щом не мога да те виждам, нека те почувствам, момиче, нека те подържа — да те подържа здраво, докато разбера каква е уговорката ни.
Този път тя стисна ръката на Милдред Тарнли между своите, галеше я и я мачкаше, както би направил селски любовник преди петдесет години в мъчителното очакване на отговор на паметния въпрос.
— Не знам какво искате да кажа, госпожо, не разбирам повече от тази чиния тук. Малко добрина е останала вече у Милдред Тарнли, а й на тези години вече почти не съм способна да помогна на някого или да му навредя независимо дали е важен или незначителен човек.
— Искам да ми бъдеш приятелка, това е всичко. Не искам нищо повече, а общо взето това не е бог знае какво. Разбира се, нямам предвид само да си говорим откровено. Това е само вежливост, а вежливостта е нещо много хубаво, много приятно като ветрилото на една дама или като любимото й кученце, но не струва много при истинска атака, не е нещо, с което можеш да пребориш вълк. Хайде, стара Милдред, Милдред Тарнли, добра ми Милдред, може ли да бъда сигурна в теб, съвсем сигурна?
— Сигурна и уверена, госпожо, ще ви служа искрено.
— Ще ми служиш искрено! Да, разбира се, но за какво друго можем да се сетим? Помня, че харесваше да имаш на бонето си хубава панделка. Имам две съвсем нови панделки. Донесох ги от Лондон, сатенени панделки едната е лилава, сигурна съм, че ще ти харесат и че ще изпиеш една чашка, за да ми доставиш удоволствие.
— Благодаря ви за панделките, госпожо, няма да ги откажа. Обаче няма да пия нищо, госпожо, благодаря ви.
— Както искаш. Налей ми малко. Има чаша, нали?
— Да, госпожо. Колко да ви налея?
— Половин чаша. Милата ми тя! Скъперническа половин чаша — продължи жената и бръкна с пръст, за да измери количеството. — Сипи ми още, помниш ли колко път съм изминала днес. Пушиш ли, Милдред?
— Да пуша ли, госпожо? Не, не мирише на тютюн, нали? — попита Милдред, която винаги бе подозирала Том, че пуши тайно в бърлогата си под стълбите.
— Не, не мирише. Обаче аз понякога изпушвам по една щипка тютюн. Лекарите казват, че трябва. Понякога пуша и по малко опиум, стига да ми се прииска. Можеш да изпушиш една лула тютюн, момиче, не
