следяха стария господар?
Пък и в крайна сметка толкова ли бе невероятно за безумието на една амбиция или за женската изкусност?
В конюшнята на Уайвърн господарят Чарлс бе стъпил на стремето, а възрастният мъж с лице с цвят на черница и с малки сиви очички, който държеше ремъка на стремето от другата страна, каза ухилен:
— Дано да ги получите.
— Какво да получа? — попита Чарлс Феърфийлд, отказа се да възседне коня, извърна мургавото си и все още красиво лице и впери строг поглед в мъжа, защото в гласа и в изражението му бе доловил нещо лукаво и потайно.
— Онова, за което говорехме… старата къща и земите — отговори мъжът.
— А, това ли? — възкликна младият господар, както все още го наричаха на четирийсет и четири години, и с лекота скочи на седлото. — Изобщо не се безпокоя по този въпрос. Защо, какво има?
— Ами ако старецът си науми да се ожени?
— Да се ожени ли? Дори да го направи, пет пари не давам, обаче защо изобщо го споменаваш, по дяволите? Защо, човече? Всичко е черно на бяло, има подпечатан документ. Въпросът с къщата и със земята е уреден, Том. А и коя според теб ще се омъжи за него?
— Последен научавате. Дори децата в селото ще ви кажат — госпожица Алис Мейбъл.
— О! Така ли? Не мисля за това — отговори младият господар и се вгледа в суровите сиви очи на Том. После за миг замислено погледна ботуша си, метна се на седлото, заби шпорите си в корема на коня и потегли без нито дума повече.
— Хич не му хареса — отбеляза Том и го проследи с кос поглед, докато Чарлс препускаше по пътя. — На мен също. Тя не сваля поглед от господаря, старият Хари също й мята влюбени погледи, пък и тя си е доста хубавичка. Какво че е стар — дърт плъх, дето вече не иска сирене!
Както си стоеше така, Том усети как нещо остро го смушква в рамото, обърна се и видя стария господар Хари. Изражението му беше заплашително.
— Обърни се, мътните те взели! Какво каза на сина ми?
— Не си спомням — безочливо излъга Том.
— Хайде казвай — строго нареди суровият старчески глас.
— Казах, че Блаки трябва да се вчеше, само това.
— Лъжеш. Видях те да се озърташ през рамо, преди да му го кажеш, а докато си говорехте, той забеляза, че идвам, и отмести поглед. Пипнах ви, негодници и дърдорковци такива, говорехте за мен. Хайде, какво ти каза?
— Нито дума за вас.
— Лъжеш. Изплюй камъчето, господинчо, че иначе главата ти ще задрънчи като камбана — заплаши го господарят и с добре познато на Том изражение размаха бастуна в грамадния си треперещ юмрук.
— Нито дума за вас отначало докрай — отговори Том и дори се закле в подкрепа на думите си, защото суровият господар превръща слугите си в лъжци, а порокът на сервилността избуява бързо и буйно под сянката на тиранията.
— Не ти вярвам — несигурно отвърна старият господар. — Ти си лъжец, Том, долен лъжец. Някой ден ще се задавиш в лъжите си, глупако!
Само че господарят явно се поуспокои донякъде, обърна върха на бастуна си към земята и сведе поглед към Том с донякъде мрачно и изпълнено със съмнения изражение. Помълча малко и попита:
— Къде е госпожица Алис?
— На разходка, сър.
— Попитах къде.
— Тръгна към градината.
Старият господар също се запъти към градината с величествена и леко олюляваща се походка, следван от грамадния си мастиф. Вървеше под сянката на високи дървета, чиято грапава кора от едната страна бе огряна от жълтия залез, а от другата беше меко сива, и малки птички пееха приятно високо над главата му сред полюшващите се листа.
Той влезе в градината и изкачи петте изтъркани каменни стъпала между две поизхабени от времето каменни урни. Градината бе красива, още по-красива, но и по-тъжна поради занемареното си състояние. Отвън високи дървета се извисяваха над зида на градината, а сивите стени на места бяха покрити с пищна мантия от бръшлян. Вътре растяха тисови дървета и прелестно високи стари мирти, неподрязвани от петдесетина години лаври, които от храсти се бяха превърнали в меланхолични и бухнали дървета. Широките стени на градината вече бяха обрасли с трева и от мястото лъхаше самотата на руини.
Видя я там, усамотена, както обикновено, седнала в сянката на високо старо дърво. Срещу старомодната дървена пейка, на която се бе настанила, имаше друга, а някога между тях бе имало застлана с чакъл пътека.
Той се поизпъна малко и бавно закрачи към нея. Бе облегнала глава на ръката си, в скута й имаше книга, и сякаш бе унесена в мечтание, докато старецът се приближаваше неусетно по дебелия килим от трева и бурени.
— Е, момиче, защо си дошла тук? Ще има да кашляш и да кихаш. Нали така — ще кашляш и ще кихаш, задето си избрала това влажно и тъмно кътче — укори я старият господар, обаче се настани на пейката срещу нея.
Тя се сепна, когато чу гласа му, а той още щом я погледна в лицето, разбра, че е плакала. Господарят не каза нищо, а известно време сковано мушкаше тревата и бурените в краката си с върха на бастуна си и тихо си подсвиркваше някаква тъжна стара мелодийка.
Най-накрая се обади изненадващо, но благо:
— Вече не си дете, порасна и стана красива и силна млада жена, малка Алис. Никоя друга не може да се мери с теб, ти си най-красивата от всички девойки, които идват в църквата на Уайвърн, да, така е, най- красивата. Знаеш го, нали? Хайде, момиче, отговори ми — нали знаеш, че никоя не може да се мери с теб?
— Благодаря ви, сър. Много се радвам, че мислите така, винаги сте толкова мил — отвърна хубавата Алис и впери в лицето му изключително сериозен поглед. Големите й пълни със сълзи очи бяха по-широко отворени от друг път и вероятно се чудеха какво ще последва или пък се надяваха на нещо.
— Мога да бъда и по-мил, може би, не се тревожи. Ти обичаш Уайвърн, момиче, обичаш старата къща. Е, уютна е, нали? Хубава стара английска къща — никакви тънки тухлени стени и гръцки колони, никаква ронеща се гипсова мазилка като в грамадната къща на моя приятел Райброук, дето всички я смятат за много красива. Само дето не го мислят истински, а го казват, за да се подмазват на лорда, мътните ги взели. Ходят в Лондон и там се учат на ласкателства. Не беше така, когато бях още момче. Един почтен възрастен джентълмен, който има къща и хрътки, струваше повече, много повече, от половин дузина лондонски лордове. А освен това, Алис, ти си по-хубава и много по-изискана дама дори от най-изписаните и претенциозни госпожици, дето не вкусват телешко или овнешко, не знаят какво е зелка и биха забелили очи като патица след гръм, ако някой им каже да си турнат престилките, както правеше майка ми, и да идат да нагледат кокошките. Какво се канеше да кажеш…, забравих…
— Не, господине… аз не помня… канех ли се да кажа нещо? Не си спомням — отвърна Алис, която съзнаваше, че изобщо не участва в разговора.
— Обаче Уайвърн ти допада — продължи старецът с грубовата благост. — И имаш право, това е добър дом за теб, ще ти е мъчно, ако го напуснеш. Да, имаш право, няма друго такова място, няма такъв въздух. Ти обичаш Уайвърн, Алис, и няма да го напуснеш.
Алис Мейбъл се вгледа сериозно в него. Беше уплашена, но и развълнувана. Изведнъж пребледня, но старият господар не забеляза това и продължи:
— Освен, ако не си най-голямата глупачка по тези места. Ще ти липсва Уайвърн и старите гори, и долчинките, и храсталаците… Е, може би дори ще ти липсва и старец като мен — все пак не съм толкова стар, колкото ме мислят, а и невинаги старото куче първо сдава багажа, от мен да го знаеш, както и невинаги младото е най-доброто. Не давам и пет пари за синовете си, понеже и те не дават пет пари за мен. Не ми носят утеха, никога не са ми носили. Адски ще се радват, когато ме изнесат от Уайвърн с краката напред.
