часовника си, установи, че в крайна сметка тя не се бе оттеглила по-рано от обикновено, върна се до камината, дрънна със звънчето и си поръча втора кана „приспивателно“, както наричаше каната с пунш.
Том забеляза изпъчената стойка на господаря пред огъня тази вечер, който го огледа с ъгълчето на окото си, когато слугата влезе в стаята, усмихна се и палаво поклати глава.
— Ти си тъпак, Том. Какво си се нацупил? Я се усмихни, мътните те взели, че ще те сръгам с ръжена. Никога не клати глава, човече. Можеш да направиш и на себе си кана пунш и ще видиш как ще се подмладиш, пък може и прислужниците да започнат да те гледат влюбено, кой знае?
Том не знаеше как да тълкува този неочакван изблик на веселост и на добронамереност. Тайно погледна изпитателно господаря си и му благодари колебливо, защото бе свикнал да се бои от него, а докато вървеше по коридора, се запита дали писмото, което бе пристигнало същия следобед, не съобщава за смъртта на старата лейди Дрейтън, или пък за допълнителни средства за имението. Понякога подозренията му бяха близо до истината, защото в потънали в дрямка домове като Уайвърн, където почти нищо не се случваше, всички теми за разговор са ценни и се правят какви ли не предположения. Освен това бъдете сигурни, че каквото се говореше в градчето, не бе тайна в слугинската стая, макар че не толкова му вярваха, колкото просто клюкарстваха.
Мъжете, които са господари на толкова малки владения, често са своенравни и деспотични — ексцентричността е спътник на уединението. — а господарят проявяваше ревностна бдителност в дома си, която бе една от странностите на деспотичното му поведение. Ето в какво се изразяваше тя. Стълбището, по което Алис Мейбъл се бе завтекла тази нощ към старата Дулчибела и към стаята си, стигаше до северното крило на къщата. Една масивна врата, която водеше към стълбището от коридора, го изолираше от останалите помещения на този етаж на сградата.
Когато младата дама беше все още дете, господарят Феърфийлд лесно създаваше ориенталско убежище в дома си, като всяка вечер собственоръчно заключваше тази врата и залостваше по-здраво вратите на другите етажи, които осигуряваха достъп до това крило.
Той нямаше високо мнение за противоположния пол и бе отрицателно настроен към своя собствен, затова нямаше да допусне никакви трагедии в стил Ромео и Жулиета. Докато заключваше вратата, след като Алис Мейбъл му пожелаеше „лека нощ“, той понякога хитро поклащаше глава и си намигваше в празния облицован с дъбова ламперия коридор, пъхваше ключа в дълбокия джоб на сакото си и промърморваше: „Най-добре да си вържеш гащите“, „Като в кърпа ми е вързана“ и други поговорки, оправдаващи предпазната му мярка.
Тази вечер, както обикновено, той взе ключа, който рано сутринта, когато пиеше бира на прага на стаята си, даваше на старата госпожа Дърдин, която отключваше вратата и отваряше прохода през деня.
Традицията беше много стара, по-стара от първите спомени на госпожица Мейбъл, затова не я оскърбяваше и тя я приемаше без тревога. Никой не пипаше ключалката, никой не минаваше през вратата, макар че господарят, който познаваше старите поговорки, проявяваше глупостта да разчита на тази предпазна мярка срещу сили, които се присмиват на ключарите.
ГЛАВА 7
ГОЛЕМИЯТ СИН НА ГОСПОДАРЯ СЕ ПРИБИРА У ДОМА
Ето така най-неочаквано се преобрази старият господар Феърфийлд и до голяма степен за ужас на красивата Алис Мейбъл се прояви като влюбен — свъсен, непохватен и без никакъв шанс за по-приветливо превъплъщение, което в крайна сметка да накара „красавицата“ да се примири с брачните си отношения със „звяра“.
Това по всяко време би изглеждало нелепо и плашещо. Но в онзи момент определено бе смайващо и когато горката и притеснена Алис Мейбъл се прибра в стаята си, тя седна на леглото и за ужас и смайване на старата Дулчибела плака дълго и горчиво.
Безобидното бърборене на възрастната дойка, която се настани до нея и непрекъснато я потупваше по рамото, бе като шумоленето на гората лете или като бълбукането на поток. Макар че Алис почти не чуваше думите, те явно я поуспокоиха.
На следващия ден в Уайвърн настъпи известно оживление, защото щеше да пристигне Чарлс — или както го наричаха по-често, капитан Феърфийлд. Този „възрастен млад джентълмен“, както го описваше лейди Уиндейл, водеше апатично съществуване в имението. Не си падаше много по селските развлечения, от време на време ходеше за риба, но не обичаше да стреля, камо ли да ловува. Не умееше да оползотворява времето си и не знаеше много добре какво да прави със самия себе си. Пушеше и се разхождаше много, яздеше до Уайвърн и разговаряше с хората в градчето. Само че провинцията явно го отегчаваше, още повече, че живееше в Лондон и контрастът само влошаваше нещата. Тази сутрин Алис Мейбъл имаше главоболие и избра това извинение, за да не се среща с господаря, преди да стане неизбежно.
Капитанът, който пътуваше с пощенската карета, бе пристигнал в осем часа, зае мястото си на масата за закуска в девет и за добре дошъл получи от господаря намусено кимване и негласното позволение да стисне кокалчетата на неохотно протегнатата за поздрав ръка.
Синът на стария господар, Чарлс, ужасно пречеше на баща си в малката драма, която той бе решил да разиграе.
— Е, какво прави в Лондон толкова време? — изръмжа господарят, след като изяде тъничкия си резен бекон, изпи кафето си и изгледа Чарлс продължително и строго, а той, изпаднал в блажено неведение, хрупаше препечената си филийка и четеше местния вестник. — Хммм… Казвах, че едва ли си отишъл чак в Лондон, за да си кажеш молитвите в „Свети Павел“, а по-скоро си пилял пари по онези противни места. Когато джобовете ти са пълни, заминаваш и ги изпразваш при градските мошеници, а после се връщаш с празни джобове като съдран чувал и живееш на гърба ми. Я кажи, колко рента вземаш годишно от онова място, което глупавата ти майка, дивачката, ти завеща, а?
— Около триста годишно, струва ми се, сър — отговори Чарлс.
— Триста и осемдесет — уточни старецът с усмивка. Не съм чак толкова стар, че да не си спомням — триста и осемдесет. И ги пилееш по оперите и кръчмите на Лондон, по танци и по зарове, а после се връщаш тук без пукната пара, за да яздиш конете ми и да се наливаш с вино. И това ми било честна игра. Хайде, ела.
Следван от своя мастиф, старият господар напусна стаята със скована походка.
Чарлс се изненада от това избухване и остана загледан след стареца, чудейки се как да тълкува поведението му, защото господарят Хари бе достатъчно добронамерен, че да не му се свиди проявата на гостоприемство, а и никога досега не се бе дразнил от присъствието на сина си у дома в Уайвърн.
„Какво ли знае! — помисли си Чарлс. — Все пак има достатъчно време. Ако съм нежелан тук, мога да си взема чадъра и куфара, да се поклоня учтиво и да си тръгна по живо, по здраво“.
Само че високият капитан не изглеждаше никак весел, а бе блед и гневен, когато се изправи и силно ритна вестника, който падна върху крака му. Погледна през прозореца, пъхнал едната си ръка в джоба и потънал в горчив размисъл. След това взе въдицата, мухите си и кутията за пури, запъти се към реката, където потъна в монотонната наслада, възхвалявана в миналото от Венабълс и Уолтън, и прекара в унес скучните часове.
Блажено бягство за онези загадъчни смъртни, които живеят в хармония с природата — докато се скитат самотно по криволичещия речен бряг, те се освобождават от спомените, от угризенията и от житейските несгоди, все едно слушат мелодичния ромон на сумрачната Лета.
Капитанът не приличаше на такъв човек, какъвто го описа баща му — беше по-скоро неспокоен мъж, отколкото отдаден на развлеченията, човек, който веднага щом останеше сам, започваше да размишлява над някаква непосилна тревога и освен докато упражняваше „благородното си призвание“, рядко изглеждаше щастлив или спокоен.
Дойде време за вечеря. Трима души, несъмнено странна сбирка. Старият господар в лошо настроение и ужасно мълчалив. Чарлс — също мълчалив и разсеян, тялото му седеше и ядеше вечерята си, а душата му се скиташе с черната грижа и с други привидения по далечната Стикс. Младата дама, погълната от мислите си, от неприятните си мисли.
Най-сетне старият господар се обърна към натрапника с поглед, който можеше да го удави чак в
