— О, сър, не мислете…
— Дръж си глупавото езиче зад зъбите, по-мъдър съм от теб. Ако не беше ти, дете, не знам какъв смисъл щеше да има животът ми. Ти не искаш да умра, както искат тези палета. Не казвай нищо, момиче. Виждам, че някой те е уплашил, обаче аз изобщо не се каня да умирам. Не мисли за това. Дай ми ръката си. — Той хвана ръката й и я стисна в огромната си длан. — Плакала си, глупаче. Хората приказват, че вече сдавам багажа, ама това е проклета лъжа. Ще им дам да се разберат. Ще го направя с лекота, както мога да накарам кон да прескочи висока три фута стена. Ще живея най-малко още дванайсет години. Може дори още четиринайсет, ако издържа колкото баща си. Доста си поживя той, ама никой не ме е чувал да се оплаквам, така че и аз ще си поживея. Не ставай глупава, никой няма да умира, слушай какво ти казвам, знам го. Добро момиче си ти и аз ще се погрижа за теб — помни ми думата, ще го направя. Пак ще си поговорим.
С тези думи той разтърси ръката й за сбогом, пусна я, изправи се, извърна се и сковано излезе от градината. Обикновено не беше толкова приказлив и думите му бяха истинска загадка за Алис Мейбъл. Старецът едва ли мислеше за брак, но дали не възнамеряваше да й остави къщата и да й осигури средства за добър живот?
ГЛАВА 6
СТАРИЯТ ГОСПОДАР НЕ Е НА СЕБЕ СИ
Тази вечер той говори съвсем малко в старомодната дневна, където Алис свиреше любимите му мелодии на пианото, което той все още наричаше „клавесин“. Понякога задрямваше, понякога наистина слушаше изпълнението й, отпуснат в голямото кресло до огъня, и вероятно обмисляше онова, за което бе намекнал, макар да не отвори дума.
Малко преди десет часа той се изправи и застана с гръб към огъня.
— Има ли възраст, когато глупостта ни напуска и ние преставаме да строим въздушни кули? Съпругата ми беше дивачка — внезапно каза той — и все ми повтаряше, че ще се оженя повторно още преди тя да е изстинала в гроба, а аз й отговарях: „Получих своето, благодаря. Една съпруга за един живот е предостатъчно“. Само че тя не беше като теб — двете въобще не си приличате, понеже онази беше същински дявол. Изсвири ми още веднъж „Седмица преди Великден“, момиче.
И младата дама изсвири за трети път тази доста вулгарна стара песен, а когато спря да свири, старият господар смени рефрена от килимчето пред камината. Направи го някак треперливо и неблагозвучно:
— Трябваше да чуеш как Том Снедли пее тази песен след купа с пунш. Синовете ми, песоглавци такива, тогава бяха по-свестни. Сега не ми пука, ако ще й да са на дъното на лондонската река. Изсвири ми „Крадецът от Линкълншър“, момиче. Само ме цедят, негодниците, никога не са ме обичали. Понякога не разбирам в какво се е превърнал светът. Щях да съм много по-млад, ако съседите бяха, каквито едно време.
В този момент влезе старият Том Уорд, който подобно на господаря си, също бе преживял по-млади, макар и не по-добри години, и носеше някаква топла напитка в сребърна кана върху малък поднос. Том погледна към господаря. Той пък му посочи малката масичка до килимчето пред камината, извади големия си златен часовник и установи, че е време за питието му преди лягане.
Том умело приготвяше напитката, която господарят му обичаше, и впери в него проницателните си сиви очи, докато онзи изпие първата чаша, а когато господарят кимна отсечено, разбра, че всичко е наред, и изпита облекчение, защото всички се бояха от стария Феърфийлд.
Том си тръгна, господарят изпи бавно втора чаша, после трета, изправи се, отново застана с гръб към камината и сипа в чашата последните безценни капки от тонизиращата си напитка. Постави чашата върху камината и впери поглед в младата жена, която тъжно следеше нотите, докато тънките й пръсти свиреха развлекателните и толкова харесвани от господаря Феърфийлд мелодии.
— Много си омърлушено, момиче, а? — обади се господарят толкова внезапно, че унесената девойка се сепна.
Когато вдигна поглед, той стоеше усмихнат на килимчето, стиснал чашата си в ръка и зачервен.
— Щом си харесате някого, вие, жените, винаги оклюмате, нали така? Все сте унили като болни птички, докато мъжът не ви разкрие чувствата си, а после всичко се оправя — поникват ви нови пера, запявате нови песни. Хайде, момиче, кажи ми какво мислиш за мен?
Тя го погледна неразбиращо, с пребледняло и уплашено изражение. Не виждаше нищо друго в стаята освен високата фигура на стария човек със зачервено от пунша и ужасяващо ухилено насреща й лице, изправен точно срещу нея в тъмното като оживяла фигура от магически фенер. Той се усмихваше широко и клатеше глава с екзалтирано насърчение.
Дали господарят Феърфийлд внезапно не бе полудял, както се случваше понякога с хората? Дали тази ухилена маска, това разкривено и набръчкано лице с пламнали очи, страховито дълбаещи в мозъка й, не бе преобразен от лудостта познат лик?
— Хайде, момиче, кажи, харесваш ли ме? — настоя призракът. — Е, май изгуби ума и дума, глупаче такова… Виждам, че се засрами — продължи той след кратка пауза. — Обаче ще ми отговориш, трябва да ми отговориш — ти харесваш стария Уайвърн, харесваш господаря. На друго място ще се чувстваш странно — така си е… А един по-млад господар няма да е толкова мил с теб като мен… И аз много те харесвам, пиленце… Ще бъдеш моята малка кралица, ще те облека цялата в сатен и в панделки, в дантели и в лен… И ще ти купя всякакви скъпоценности… огърлици, обеци, брошки и каквото си поискаш, чуваш ли? Никой не е имал такава съпруга, добре да знаеш… Ти ще си най-прелестната господарка на Уайвърн от сто години насам… Нищо няма да правиш, по цял ден ще си стоиш до прозореца, ще се возиш на каретата и ще издаваш заповеди на прислужниците. А аз ще ти завещая всеки акър, всяка клонка, всеки камък и всяка сребърна лъжица в Уайвърн, защото ти си свястно момиче и аз ще те направя жена. Ще ми се да им извия вратовете на тези негодници — не заслужават да получат и един шилинг от мен. Така че, подай ми ръка, момиче, и да сключваме сделката.
Господарят се приближи една-две крачки и протегна голямата си костелива ръка, а Алис ужасена го гледаше с широко отворени очи и възкликна тихо:
— О, сър! О, господин Феърфийлд!
— О, я! О, господин Феърфийлд! — изкиска се той, имитирайки младата жена, докато се приближаваше. Не се срамувай и не се бой от мен, малка Алис. Толкова много ми харесваш, че няма да нараня дори връхчето на кутрето ти. Сега преспи с тази мисъл и ще ми отговориш утре сутринта. — И той положи върху разтрепераните й рамене силната си ръка, която навремето бе вдигала яки борци от земята и ги бе запокитвала ничком. — Пожелай ми лека нощ и ме целуни. Лека нощ и на теб, момиче, ще поговорим утре сутринта. И помни, нито дума на момчетата, мътните ги взели, докато не уредим всичко. Милото ми момиче с гладки страни, с блеснали очи и с червени като черешка устни…
В този момент старият господар дръзко целуна младата жена, както бе заплашил, при това два-три пъти, докато наболата му бяла брада започна да я дращи, тя се отскубна от него с пламнали страни и още по- притеснена се спусна към вратата.
— Пожелай ми лека нощ! — провикна се господарят, все още ухилен, разбута столовете и залитайки тръгна подире й.
— Лека нощ, сър — проплака Алис и хукна през вратата, под арката в коридора и нагоре по стълбите към стаята си, викайки възможно най-безгрижно, но с разтреперан и сериозен глас старата си прислужница: — Дулчибела, къде си?
Изпита огромно облекчение, когато познатият скъп глас се обади и Алис видя светлината на свещта й.
— Ей…, какво те прихвана, по дяволите? — избумтя гласът на мъжа от основата на стълбите. — Все с този номер излизате, негодници такива — бягате, та да ви гоним. Ама аз няма да го направя, някой друг път. Лека нощ, диво птиче!
— Благодаря ви, сър… лека нощ, сър — повтори гласът на Алис, изкачващ се все по-нагоре по стълбите, и после той чу как вратата й се затръшва.
Господарят постоя известно време с пламнало лице и с подигравателна усмивка, загледан нагоре по стълбите, поставил голямата си кокалеста ръка на перилата и чудейки се колко е млад все още. Засмя се, изсумтя доволно и заключи, че всичко помежду им ще бъде решено на следващата вечер. Отново погледна
