— Несръчни са пръстите, които не могат да вържат един възел, жено. Хайде, ти си умна жена, недей да приказваш глупости. Знам всичко по въпроса. Ако се опиташ, се свърши зле. Не можеш лесно да излъжеш Хари Феърфийлд. Не знам досега някой да ме е лъгал, затова няма никакъв смисъл да ме баламосваш.
— Ако беше така, сигурно щях много да те харесвам, защото страшно приличаш на мен — отговори тя.
— Аз не се опитвам да те баламосвам, жено, нито пък да те продам. Винаги си била малко прибързана и си действала необмислено, но това не е най-лошото. Ние Феърфийлд също сме такива, затова не бива да съдим строго другите горещи глави. Не познавам жена, изискана или простовата, която да може да се мери с твоята външност или със сладките ти приказки, а освен това се обличаш много хубаво. Ако можеше да гледаш, щеше да видиш пред себе си един човек, който те харесва.
Хари Феърфийлд повтори хвалебствията си за нея и ги подкрепи с клетва.
— С, „ако“ всичко става — повтори дамата и въздъхна удовлетворено. Изговори думите с чужд и провлечен акцент, който придаде много странно звучене на познатата фраза.
— Добре казано, Берта! В този момент няма друга жена, която да е толкова красива като теб — възкликна той.
— Не и онова девойче в Каруел Грейндж, нали?
— Алис ли? Не е достойна дори да ти прислужва. Ако можеше да я видиш и да се погледнеш в огледалото, сама щеше да си отговориш на въпроса — отговори й той.
— Ето пак — „ако“ можех да се видя в огледалото… Не съм го правила от четиринайсет години… Ако можех да я видя онази глупачка, ако, ако… — каза тя и се предаде на гнева. — Същата стара поговорка: „с, «ако» всичко става“. Старата госпожа Тарнли я употребяваше, мътните да вземат тази вещица… — избухна Берта отново, — трябва да я вържат на колелото и да й натрошат костите с чук.
— Мен, ако питаш, да я пометат с метлата на дявола и да я смажат от бой — каза Хари. — Но да поговорим за теб. Да ме обесят, ако лъжа, но никога не си изглеждала толкова добре — няма друга с такава фигура и, честна дума, с всеки изминал ден все повече се разхубавяваш. Харесвам високи жени, но ти ги слагаш всички в малкия си джоб, честна дума. На теб дрехите ти стоят толкова великолепно.
— Не си мисли, че обичам комплиментите, глупак такъв — през едното ми ухо влизат, през другото излизат — каза дамата с хитра усмивка и поклати глава.
— Боже, жено! Какви комплименти? Защо да ти правя комплименти? Просто те познавам от толкова отдавна, че говоря, каквото ми дойде на уста, и наистина е жалко, че нямаш пари, за да се обличаш, както ти се иска.
— Никога не съм имала — отговори жената.
— Никога… много добре знам… и ако не ме послушаш, ще имаш още по-малко.
— Ти не знаеш много по въпроса — спокойно каза Берта.
— Стига, Берта, престани да ми противоречиш. Знам доста за всичко. Никога не е имало брак, никога.
— Докато Чарли беше жив, никога не си го казвал. Винаги си подкрепял мен.
— Няма да лъжа заради никого — намусено отговори Хари.
— Нямало да лъже! Че защо, и бездруго цял живот лъжеш. За жълти стотинки си готов да излъжеш! Винаги лъжеш, нещастник такъв!
— Стига, Берта, успокой се! Никога ли не си чувала да говорят, че мъжете от рода Феърфийлд са луди глави? А нали е казано да не удряш луд кон по главата?
— Вярно е и точно затова е толкова болезнено — засмя се тя.
— Никога ли не си чувала, че лошите шеги пораждат омраза? — засмя се той. — Но няма нищо, не ти се сърдя, изобщо. Харесва ми, че говориш открито. Не ми допадат лигавите приказки на префърцунените богаташи. Харесва ми да е грубичко от време на време. Ако и ти се държеше прекалено вежливо, нямаше да мога да говоря открито, а това също нямаше да ми хареса.
— Хайде стига де! Още колко ще дърдориш?
— Да ти го кажа ли кратко и ясно? Ще ме изслушаш ли? — попита той.
— Аха.
— Ето как стоят нещата — ако не подпишеш това, мисля, че ще те обесят.
— Нищо подобно — тихо отвърна тя.
— Напротив, напротив… кълна се.
— Напротив — повтори Берта със същия тон. — Кой ще го направи? Чарли го няма и колкото и зле да се държеше с мен, никога не би направил такова нещо. И Алис няма да го направи, нали лично ти е казала? Повярвай ми, информирана съм по-добре, отколкото си мислиш. Затова не си мисли, че съм чак толкова разтревожена.
— Искам да те сваля от въжето, а ти не ми даваш възможност — каза той.
— Благодаря ти, добри ми Хари — подигравателно се усмихна тя.
— Дошъл съм днес, а след десет дни ще се гледа делото.
— И ще ме оправдаят. А аз ще повдигна отделни обвинения срещу всички, които са замесени в това, че сега съм тук. Питай адвоката ми — каза дамата пребледняла и с гневна усмивка.
— Освен това ще дойде съдия Риск, така че ти по-добре питай адвоката си дали той си пада по бесенето, или не.
— Лукав звяр! Няма да успееш — саркастично заяви тя.
— Е, Берта, ще дойда точно след една седмица и това е последният ти шанс, защото днес ще започне всичко и никой няма да може да го спре.
— Бог да се смили над нас! — изстена тя с противна насмешка и вдигна нагоре незрящите си очи.
— Може би скоро ще кажеш нещо такова пред журналистите, ако не си направиш труда да се вразумиш, преди да е станало твърде късно. А сега ме чуй веднъж завинаги, защото ще го кажа за последен път. Всичко, което казваш е вярно: Чарли го няма, а ако беше тук, а не на оня свят, щеше да е все едно, защото нямаше да си помръдне пръста, нито пък щеше да страда. Същото важи и за Алис. Само че ако не подпишеш този документ до същия ден другата седмица и не спреш да се противиш — на това място Хари изруга грозно, — може и да си сляпа, обаче ще ти отворя очите и лично ще повдигна обвинение срещу теб. Довиждане, госпожо, и си помисли добре.
Хари Феърфийлд излезе от стаята и все още бе в плен на мрачното усещане от края на разговора, когато стигна до малката странноприемница, в чийто обор няколко седмици преди това брат му Чарлс бе оставил коня си по време на последното си посещение в Хадъртън.
ГЛАВА 51
СТАРШИНА АРЧДЕЙЛ
Хари Феърфийлд бе капитан от запасната войска на графството. Редно бе семейство Феърфийлд да имат свой представител в тази войскова част. Чарли, който имаше лек и сговорчив нрав, би приел поръчението и леките задължения, ако тази чест бе оказана нему. Само че я избра Хари. Това разширяваше кръга на познатите му, разкриваше му нови възможности да продава конете си и му отваряше вратите на някои домове — малки или големи — съвсем по съседски, когато обикаляше по панаирите и пазарите. Освен това той бе добър в някои игри, бе проницателен играч на вист и на дама, а също опитен майстор на билярда. Като цяло, поръчението го издигна доста само в рамките на година.
Точно заради някакъв военен проблем старшина Арчдейл очакваше завръщането му в Уайвърн.
Случи се така, че докато влизаше в двора, потънал в мрачни мисли, Хари Феърфийлд си мислеше тъкмо за сержанта.
— Е, Арчдейл, какви са новините? — попита той, когато слезе от коня.
Новините не бяха бог знае какви. След като ги изслуша, Хари замълча за момент и каза:
— Надявам се, че си добре, Арчдейл.
— Да, сър, благодаря ви. — Хари отново замълча.
— Как дойде дотук, Арчдейл?
— Пеша, сър.
— Пеша значи. Много добре. — Последва поредната пауза.
— Арчдейл, трябва да влезеш. Клинтън, приготви обяд за старшина Арчдейл. Чаша бира и нещо за
