— Госпожа Феърфийлд е много зле и лекарят не храни големи надежди. Животът й зависи от божията милост, господарю.
— Ще се оправи, ще видиш. Скоро ще се оправи. А кога е родила… не си сложила дата на писмото.
— В петък, струва ми се. Толкова сме притеснени и натоварени, че не различавам дните един от друг.
— Ще се оправи. Има ли някой при нея?
— Една медицинска сестра от Хадъртън.
— Някой друг? Мислех, че лейди Уиндейл може да дойде.
— Канех се да изпратя да я повикат, но доктор Уилет не ми позволи.
— Така ли? Защо?
— Още не. Каза, че щяла да му пречи, че не може да бъде полезна и може дори да получи треска от притеснението.
— Твърде вероятно е — съгласи се Хари. — А как е момчето. Момче е, нали?
— Да, момче е, сър. Голямо и здраво момченце… ще се развива добре и сигурно ще стане истински щедър Феърфийлд, един смел господар на Уайвърн.
— Да, сигурно ще стане така. Няма да го притеснявам. И бездруго си имам предостатъчно проблеми на главата, а някои неща човек е по-добре да не прави никога, отколкото късно. Аз явно ще живея и ще си умра като ерген. Годинките ми са повече, отколкото си личи по зъбите — каза Хари, усмихна се и показа хубавите си зъби.
— Някои мъже от рода Феърфийлд са се женили и по-възрастни от вас — отговори тя и мрачно го изгледа.
— Добре казано, но няма да се хвана. Съпругите са като фландърски кобили, както казва старият господар — най-добре да са далеч.
— Ей! — сряза го старата Милдред провлечено.
— Не, жено, не искам, изобщо не искам да ставам господар на Уайвърн — само беля ще си навлека на главата. Винаги има някакъв проблем — един те моли, друг те ограбва, на всяко хубаво нещо се падат по десет лоши. Не искам хората да говорят за мен, както говорят за други — Хари е свиня и няма да направи нищо свястно чак до смъртта си.
— Само че хората обичат собствениците на имения — отбеляза Милдред и отново му метна проницателен поглед.
— Да, ако всичко е наред. Аз обаче не обичам дълговете и всякакви други проблеми, а и виждам колко е притеснен старецът, направо му иде да се хвърли в езерото. Предпочитам да се занимавам с търговийка и така по малко, но често, си пълня кесията.
Милдред мълчеше.
— Говори се, че… искам да кажа, знам със сигурност, дъската й хлопа… знаеш за кого говоря, ама аз какво да направя? Знам, че холандката може да докаже, че е била женена за горкия Чарли, само че да не си гъкнала. И аз няма да си отворя устата. Няма дете от този брак — нищо няма, а и каквото е положението сега, почти нищо не може да направи. Жалко ще е синът на горкия Чарли да изгуби каквото му се полага. Кажи на Алис, че се радвам, задето бебето е момче и че няма да й създавам никакви проблеми, а ще й помогна, с каквото мога, кълна се пред Бога.
— Виж ти, виж ти, странна работа! Не съм чувала друг човек да говори като вас. — В тона на госпожа Тарнли прозвуча скептично неверие.
— Чуй ме… Нали сме сами тук? — попита той и се огледа.
— Може да се каже — потвърди тя недоволно и натъртено.
— Бих ти казал нещо след малко, стара ми Тарнли, но говорят, че старите кораби пропускат вода. Ти ще издържиш ли? Ще си държиш ли езика зад зъбите, ако ти кажа нещо?
— Аха — отговори Милдред.
— Че то едно куче цялата улица разлайва — додаде Хари.
— Познавате ме добре, мастър Хари. Държи си езика зад зъбите винаги, когато трябва.
— Точно затова ще ти се доверя — каза Хари. — Запомни, че само ти ще знаеш, така че, ако се разчуе, ти ще си виновна.
— Няма да излезе от мен — отвърна Милдред и впери в него суров поглед.
— Казват, че една злина влече след себе си друга, така че, ако младият господар горе пострада, и аз ще загазя — каза Хари. — Ако шапката му е пробита, на мен ще ми е пробита обувката. А така и двамата ще загубим.
— Нищичко не разбирам. Не схващам накъде биете, обаче знам, че вие не сте глупак, господин Хари. Никога не сте били, пък и съм чувала, че е лукаво умение човек да се прави на глупак.
Хари наистина изглеждаше много лукаво, докато слушаше думите й, а за малко дори сякаш се ядоса. Само че бързо се овладя, впери намусено поглед в лицето й и каза:
— Е, малко съм лукав, признавам. Само че и ти си такава, стара Милдред. Не си глупачка, доколкото знам.
— Бива си ме — много години съм живяла и съм срещала какви ли не хора, но сърцето ми никога не е копняло за богатство. Няма значение дали в деня на смъртта ще имаш хиляда лири или само шепа сено.
— Да, така е, само че дотогава има още много време, а парите ще са ми много по-полезни от Божието слово, затова не отричам, че Уайвърн ще ми се отрази доста добре, ако имах право да сложа ръка на него. Обмислил съм този въпрос и не ме устройва. Не мога да го направя.
— Вие сте първият Феърфийлд, който казва, че Уайвърн не го устройва — отбеляза тя.
— Това в каната бира ли е? — попита той кимна към кафявата кана на рафта.
— Да, сър. Искате ли да ви сипя?
— Да, ако не е стара.
— Преди малко я наточих, тъкмо преди да пристигнете, сър — каза тя и постави каната върху масата. Ще ви донеса чаша.
— Не си прави труда — нескопосан тип като мен може да пие и от кофа, какво остава за кафява кана. — Той стисна небрежно дръжката на каната и отпи дълга и голяма глътка, както би направил предтечата, на когото бе кръстен, след изтощително пътуване от Уорчестър няколкостотин години по-рано. — Объркана си и се питаш дали говоря сериозно, или се шегувам. Само че добра или лоша, мъжът трябва да има съпруга, а досега на нито един Феърфийлд не му е провървяло със съпругата и всеки е бил луд по животните. Ти си стара прислужница, Милдред, и макар да си малко дръпната, си предана и мога да ти кажа неща, които не бих доверил на никой друг — нито на стария господар, нито дори на кутрето си. Щях да изгоря дори ризата си, ако тя знаеше. Ти обаче се закле в душата си, че няма да кажеш на никого, и се надявам да удържиш на думата си.
— Мога да си трая, бива ме за това — увери го Милдред.
— Няма нужда да ти казвам нищо повече от това — в момента някои хора си траят и така ще си бъде, обаче, ако разберат, че съм господар на Уайвърн, положението ми ще стане доста напечено. Предпочитам да си бъда Хари Феърфийлд по панаири и пазари, отколкото архиепископ в ада, уверявам те, понеже не си падам по изисканите титли, по почестите и по славата, когато си с вързани ръце и с наранено сърце. По- добре сам да си намериш пътя и да си изкарваш хляба, както можеш, отколкото да си целият в злато, ама гръбнакът ти да е пречупен. Това е самата истина. Ако беше иначе, щях да съм много потиснат от появата на малкия господинчо горе и раждането му щеше да ме радва, колкото овчар се радва на Сретение господне. Но за мен няма значение, предпочитам това пред гърне със злато, пия за здравето на малкия юнак и й пожелавам да има още много деца. Това е самата истина, кълна се в Бога — каза Хари и подкрепи твърдението си с клетва.
— Ами, вярвам ви, Хари — каза Милдред и след известна пауза додаде: — и се радвам. Много се радвам…, понеже в семейството е имало много лоша кръв — заключи тя. Вече е крайно време да се възцари спокойствие и братски дух… Много се радвам да ви чуя да говорите така, сър.
С тези думи тя протегна към него коравата си мургава ръка, а той я пое и се засмя.
— Всеки сам си знае къде го стяга обувката — каза той. — Светът е много зъл, стара ми Милдред, и има злини и недостатъци, за които човек дори не подозира. Само че нищо не трае вечно. Пътят е дълъг и няма
