побелелите му коси. Слабият старец представляваше сурово, но благородно въплъщение на зимата.
— Е, всичко свърши. Къде го погребахте?
— Където поискахте, сър, близо до гроба на викария Мейбъл, под дърветата.
Старият господар изръмжа одобрително.
— Съседите бяха дошли, нали?
— Всички, сър.
— Нищо чудно, те харесваха Чарли, наистина. Погребан е там сам, но си го заслужи. Добс от Крейбърн беше ли там? Чарлс се държеше добре с Добс. Веднъж му даде двайсет лири, глупакът, когато Добс беше притиснат до стената, понеже беше изгубил добитъка си. Той беше ли?
— Видях Добс там, сър, плачеше.
— Голям глупак е този Добс, голям глупак — каза старият господар и замълча. — Плачеше, значи?
— Да, сър.
— Какъв глупак… Добс е глупак.
— Когато един мъж плаче, винаги изглежда като глупак, сър. Какви физиономии прави само, докато реве — отбеляза Хари. — Имаше и хора от Уикфорд. Родни беше на погребението.
— Родни ли? Че той не можеше да го понася. Родни е скапаняк. Какво е довело Родни на погребението на моя син?
— Казаха ми, че се е хванал с онези проповедници в Уикфорд и сигурно е дошъл тук, за да покаже на онези мошеници какъв благороден и изпълнен с опрощение човек е станал. Преди да си сложи шапката, дойде до мен и ми подаде ръка.
— И ти я пое. Знам, че си го направил.
— Ами хората ни гледаха, а и той ме изненада — отговори Хари.
— Чарли нямаше да го направи. Той нямаше да се ръкува с него над гроба ти. Само че ти не си като нас, никога не си бил. Трябвало е да станеш адвокат, така мисля.
— Хората щяха да говорят, сър.
— Така ли? — гневно се ухили старият господар. — Никога не съм давал и пет пари какво говорят хората. Да си говорят, мътните ги взели. Нямал ръкавици, нямал нищо, каза ми Дикън, погребан е като куче в ъгъла.
— Казахте ми да не харча никакви пари, сър — отвърна Хари.
— Сигурно съм го казал, но когато хората са ядосани, невинаги говорят смислено. Няма значение, вече приключихме с това, край. Той струваше повече от всички вас — разпалено възкликна старият господар. — Сигурно щях да го харесвам, ако и той ме харесваше, ако ми беше позволил, но не го направи и гледай какво стана.
Господарят се отдалечи с бърза крачка, както правеше, когато искаше да остане сам, слезе по стълбите, костелив и залитащ, и бавно пое към високите гори недалеч, докато накрая патриархалната му фигура се изгуби от поглед.
Бъдеще, настояще, минало. Бъдещето — мъгла, сянка, нюанс. Облакът, на който страхът и надеждата проектират ефирните си привидения, живеещи във въображението и изпълнени с романтика — сън за сънищата. Само над настоящето човек има мимолетна власт, гъвкава под пръстите му като глината в ръката на грънчаря… Винаги даден момент от настоящето е в наша власт… винаги този пластичен и мимолетен миг отлита към миналото… неизменен, вечен. Металът се излива разтопен и после застива неизменен завинаги. Същото става и с живота на човека, с духа му. Действай, докато можеш. Мигът завинаги замразява спомените, а смъртта — характера. Само сърцето познава собствената си горчивина. Гордият човек наблюдава миналото, което е създал. Чукът на Тор не може да го разтроши, неугасналият огън не може да го разтопи. Необмисленото дело на ръцете му ще бъде същото завинаги.
Старият господар не говори повече за Чарли. Около месец по-късно изпрати човек в Крейбърн, за да нареди на Добс да отиде в Уайвърн. Сърцето на Добс се сви, когато чу заповедта.
— Ти си глупак, Добс, пълен глупак, не си никакъв мъж. Чудя се защо не се оплакваш от арендата си. Твърде висока е, наполовина по-висока. Наредих на Кресуел да ти намали арендата малко за в бъдеще, а ако не кажеш на никого, ще я намаля още.
С тези думи старият господар постави ръце върху раменете на Добс и го погледна съвсем не нелюбезно в лицето. След това се обърна и си тръгна, а Добс си даде сметка, че изпитанието е приключило.
Господарят Хари старееше все повече, а гробът на красивия Чарли Феърфийлд в Уайвърн все повече обрастваше с треви и бурени. Само че старецът нито веднъж не изпрати човек в Каруел Грейндж, нито пък се поинтересува как е Алис. Тази рана не заздравя, противно на други, които заздравяват след нечия смърт.
Хари я посети, но Алис беше болна и не можеше да го приеме. Дойде и лейди Уиндейл. Нея тя прие и добрата й стара родственица я накара да обещае, че ще се премести да живее в Аултън веднага щом се почувства достатъчно добре, за да напусне Грейндж.
Алис пазеше леглото, както бе наредил лекарят, и сърцето й щеше да се пръсне. Лятото отново щеше да дойде, но Рай никога вече нямаше да се върне. Годините щяха да идват и да си отиват — как щеше да ги преживее? О, и горкото малко същество, което щеше да се роди. Какво тъжно посрещане! Сърцето й щеше да се пръсне от мъка, когато го зърне.
— О, Рай, Рай, Рай, скъпи мой!
Така се съмваше и мръкваше, а големите й очи бяха винаги мокри от сълзи — „дъжда, който вали всеки ден“.
ГЛАВА 48
ПОСЕЩЕНИЕ ПО ЗДРАЧ
Вечерта Том влезе в кухнята по обичайното време, и се настани на кухненската маса, за да се съвземе с чаша бира, комат хляб и бучка сирене, а когато утоли малко глада си, стана доста словоохотлив. Това бе вечерята му. Сиянието на залеза на небето постепенно гаснеше в здрачевина, докато Том си бъбреше със старата госпожа Тарнли.
— Кой би си помислил, че са минали само три седмици от погребението? — каза Том. — Утре ще станат три седмици.
— Да, утре. Беше четвъртък, спомням си заради момчето, което дойде по обед от Грайс Мил за парите за перачката. Само преди два месеца, ако човек го погледне, щеше да каже, че ще живее поне още четирийсет години, обаче смъртта не държи сметка за времето, нали така казват. Чудя се защо Хари Феърфийлд не идва тук по-често. Тя може и да не е в състояние да го приеме или да говори с него, но дори гласът му в къщата ще й се отрази добре — той му е брат.
— Казват, че мъртвите нямат роднини — рече Том. — Те си имат свой дом, живите също.
— Пък и онази жена в затвора. Какво трябва да се направи с нея и кой ще говори с адвокатите? — зачуди се Милдред.
— Лош късмет извади тя в Каруел — отбеляза Том. Жалко че изобщо я е срещнал, само че такава е съдбата, пък и как да се въздържи котката, след като слугинчето е глупаво. Не разбирам нищо от тази работа, пък и нас не ни ценят хич. Дано господарите да знаят какво правят, повече или по-малко.
Милдред Тарнли изсумтя след тази пророческа реч, вирна нос, приближи се до бюфета и подреди нещо там.
— Дните се скъсяват. Старите ми очи не могат да видят тук почти нищо без свещ — оплака се тя, когато се върна.
— Обаче си мисля, че много неща в къщата трябва да се оправят.
Том кимна в знак на съгласие, изправи се, протегна се и вдигна поглед към смрачаващото се небе.
— Гарваните се върнаха в горите на Каруел. Време е да заключваме и да пускаме резетата — обяви той. — Да, много нещо има за правене тук, обаче кой ще го свърши?
— Да, кой ще го свърши? — повтори старата Милдред.
— Ще ти кажа нещо, Том, има много неща… твърде много… повече, отколкото си мислиш… дето могат да го изкарат от гроба. Чух да разказват разни неща, много неща и доста шантави.
Когато тя замълча, в двора се чу тропот на конски копита и една висока фигура, повела кон, както често правеше Чарлс Феърфийлд, когато се връщаше у дома късно, надникна през прозореца. На тази смътна
