нейния нож, с червеното й манто и с всичките й дяволии. Стара вещица!
— Стига, госпожо Тарнли, недейте така!
— Сега, когато господарят Чарлс вече е под земята, няма да я пощадя. Защо госпожа Феърфийлд не я накара да си плати за стореното? Сега е неин ред. Наковалня ли си — стой. Чук ли си — удряй! Ако бях на мястото на госпожа Феърфийлд, щях да й видя сметката.
— Мисля, че нещастната ми господарка ще изпълни желанието на покойния господар Чарлс, а и освен това не знам нищо за онази жена — каза Дулчибела. — Само дето казват, че не е наред с главата, госпожо Тарнли. Според мен Алис ще уважи последното му желание и няма да я накаже. Иначе би било истинско светотатство, нали? Много шум за нищо. Все едно да подпалиш къщата, че да уплашиш мишката.
В този момент Хари Феърфийлд влезе в кухнята, премисляйки мълчаливо. Разговорът утихна, когато той се приближи. Дулчибела се поклони и се оттегли, а той се обърна към Том, който донесе мастилницата:
— Том, тичай навън и приготви коня ми. Трябва веднага да тръгвам.
Том веднага излезе.
— Е, Милдред — каза Хари и я изгледа мрачно с ъгълчетата на очите си, — мъката ни сполита ненадейно, нали?
— Направо ще й се скъса сърцето, горкичката.
— Няма да стане, гарантирам ти — отговори той. Казват, че скръбта по съпруга прилича на болка в лакътя — остра и кратка.
— Всичко е заради онова чудовище, холандката. Кой вятър я довя! — възкликна Милдред.
Хари затвори очи и поклати глава.
— Доникъде нямаше да стигнат. Две котки в една къща, две съпруги в един дом.
— Господарят Чарлс не беше такъв глупак. Защо изобщо му е да се жени за такава като нея? Не вярвам в това — остро заяви госпожа Тарнли.
— Две кучета винаги ще се карат за кокала — повтори пророчески Хари. — Напомням ти, че няма смисъл да развързваме езиците на хората, нито пък е хубаво да потулваме случилото се, защото нейните хора никога няма да ни оставят на мира, уверявам те. Новината сигурно ще смае всички в Уайвърн, но старата кримка ще докаже всичко. Всички ни ще опозори.
— Ами да си говорят, глупаците не се замислят много, много. Аз обаче не мога да повярвам. Господарят Чарлс никога не би причинил на рода Феърфийлд подобно нещо, а ако го бе сторил, нямаше да навлече на онова нещастно същество горе толкова проблеми и такъв срам. Няма да го повярвам, докато не се докаже.
— Надявам се никога да не успеят да го докажат. Но какво можем да сторим. Не с вас знаем как живяха те тук, освен това съм я чувал да го нарича свой съпруг много често. Само че ние ще си държим езика зад зъбите, нали? Нали ще го направиш, Милдред? Не бива да говориш.
— Да говоря ли? Няма за какво да говоря. По дяволите, не го вярвам. Това е проклета лъжа от началото до края.
— Надявам се — каза той.
— Безсрамна лъжкиня е тя, най-лошата, която съм виждала.
— Най-добре да не разлайваме кучетата — рече той.
В джоба на панталоните му имаше няколко монети и той подрънкваше с тях, вперил настойчиво поглед в Милдред, докато говореше. Понякога стискаше с палеца и с показалеца си един шилинг, понякога половин крона. Мислено преценяваше с кое от двете да се раздели и в крайна сметка даде на Милдред шилинга и й препоръча да купи чай с този великолепен подарък.
Някои хора имат чувството, че сияят, след като са извършили голяма добрина. Докато вървеше към обора, Хари усети нещо, но не беше сияние, а по-скоро ледена тръпка. Спомни си косия поглед, с който тя бе гледала монетата в мургавата му длан и оскъдните й благодарности и се ядоса, задето толкова глупаво се бе разделил с парите си.
В кухнята Милдред Тарнли цинично си промърмори:
— Сбогом, стипцо! Нещо не получи, нищо не изгуби! Хубав подарък, няма що! Господ да го благослови. Спомням си времето, когато един Феърфийлд би се засрамил, ако даде на слугата си такъв нищожен бакшиш. Боже, накъде е тръгнал светът? Този път няма оправия. Само че господарят Хари винаги си е бил стиснат, все си държи сметка за парите — подигравателно отбеляза старата Милдред Тарнли и хвърли монетата презрително в малката калаена купичка на тоалетката.
Том се върна, заключиха вратите, Милдред Тарнли приготви своята скромна чаша чай и всичко утихна за през нощта.
Само че думите на Хари бяха смаяли Алис Феърфийлд. Може би тези невидими стрели убиват по-често, отколкото си мислят хората. Алис лежеше горе в стаята си и наистина беше много зле.
ГЛАВА 49
НАСЛЕДНИКЪТ НА ФЕЪРФИЙЛД
Късно през нощта Алис се почувства много зле и Том бе изпратен отвъд Кресли Комън да доведе лекаря от Уикфорд. Състоянието й се влошаваше все повече и повече. Сполетяна от тази непозната опасност, лишена от утехата или от любовта на съпруга си, „адови болки я сковаха“ и тя се вцепени от страх, че може да умре. В самотния си ужас Алис с радост чу приятелския глас на доктор Уилет, докато той се качваше по стълбите, трополейки силно с ботушите си и увлечен в забързан разговор със старата Дулчибела Крейн, която бе слязла да го посрещне, когато го бе чула да пристига.
Лекарят приглушено зададе въпросите си, а след като влезе в стаята на болната, поведението му стана строго, мерките — бързи, от което се разбра, че е силно притеснен.
Алис Феърфийлд бе в опасност — в толкова сериозна опасност, че той би повикал лекаря от Хадъртън или който и да е друг лекар, за да си поделят отговорността, ако конят, който бе яздил Том, не бе изминал предостатъчно път — дълъг тръст и понякога лек галоп — до Уикфорд и обратно до Грейндж.
Опасността, която грозеше Алис, нарасна и състоянието й стана толкова тревожно, че лекарят се боеше да остави пациентката си сама и прекара нощта в Грейндж.
На сутринта изпрати Том в Хадъртън, за да повика неговия колега. Малкото домакинство бе сковано от тревога.
Господарката почти не бе в състояние да говори и дори да мисли, и лежеше в леглото, бяла като привидение. Старата Дулчибела с радост се зае да управлява парите — не много, — с които Алис разполагаше в момента, така че на лекарите бе заплатено и те си тръгнаха. Доктор Уилет от Уикфорд щеше да дойде отново вечерта, след като остави пациентката си по-спокойна съгласно думите му, но все още в много опасно състояние.
Когато лекарят от Уикфорд се върна, Алис отново бе твърде зле, за да си позволи да я остави сама. В полунощ се наложи Том пак да яхне коня и да отиде в Хадъртън да доведе и другия лекар.
Само че преди лекарят от Хадъртън да успее да пристигне в Грейндж, там вече плачеше едно тъничко гласче — на бял свят бе дошъл един мъничък дух, наследник на рода Феърфийлд.
Госпожа Тарнли писа на Хари Феърфийлд в Уайвърн, за да му съобщи за събитието по следния начин:
„Сър, господарю Хари, имаме изненада. Тъзи сутрин госпужата роди момче и наследник. Бебето е дубре, ама госпужа Феърфийлд е слаба и има упасност за живота й.
Вашъ слугиня, Милдред Тарнли“
Дулчибела, без да се посъветва с Милдред, както бе постъпила и самата Милдред, също написа писмо — по-учтиво и по-възпитано, но с не по-малко правописни грешки. Когато писмата пристигнаха в Уайвърн, Хари не беше у дома.
Минаха цели четири дни, преди един следобед да пристигне Хари Феърфийлд.
Беше хвърлил поводите на коня си на Том в двора на обора и изникна ненадейно пред Милдред Тарнли на вратата на кухнята.
— Е, как е родилката? — попита Хари със смутен вид, но се постара да се усмихне. — Как е госпожица Алис?
