крак… Изобщо не те виждам, честна дума, ама изобщо… Ще се оправиш за няма и три седмици, ама не бива да се изморяваш… нали не говоря твърде силно? Имаш ли нещо против да открехна капаците?
— Не — слабо отвърна Чарлс. — Съвсем малко.
— Ето така, не е много. Вече виждам малко. Този път здравата си загазил, Чарли… не е тиф, не е нищо заразно, само в главата е…, но положението е сериозно. Щях да дойда да видя как си, но бях твърде зает.
— Нямаше смисъл, Хари. Нямаше да мога да говоря, нито да те видя. Сега съм по-добре.
— Още си доста слаб — снижи гласа си Хари. — Ама бързо ще се оправиш. Виждам, че поддържаш духа си бодър — смигна Хари и погледна към гарафите. — При това с по-хубави неща от това противно вино. Да, това ще ти вдъхне живот. Порто. — Той си наля в чашата на брат си, помириса я и я изпи. — Да, точно така, хубаво порто. Пия за здравето ти, Чарли — закачливо добави той и отново напълни чашата си.
— Радвам се, че дойде, Хари… Чувствам се по-добре — каза болният и протегна слабата си ръка на леглото към брат си.
— Ама разбира се — отговори Хари, вперил поглед в него, вече привикнал със слабата светлина. — Ще се оправиш, а доколкото чух, Алис също е добре. Значи старата кримка те е навестила и малко сте се поскарали, а?
— Стана много зле, Хари! О, Господ да ми е на помощ — изстена Чарлс.
— Не е хубава и не е приятна — лоша е и отвътре, и отвън, като чувал за въглища — отбеляза Хари с отвратено изражение, изви вежди и поклати глава.
— Тя е непреклонна и упорита, така че работата се влоши. Не знам какво трябва да направя.
— Най-добре да я оставиш да се оправя сама — отговори Хари. — Чух, че са я тикнали в Хадъртън.
— Точно там е работата — промърмори Чарлс с дълбока въздишка. — Съсипан съм, Хари.
— Това лесно ще се оправи. Не я съди, това е. Напусни страната, когато се оправиш, и ще я освободят. Може би един урок няма да й навреди.
— Радвам се, че можем да поговорим — промърмори Чарлс и отново въздъхна. — не мога да го избия от главата си. Ще ми помогнеш ли, Хари?
— С каквото мога, макар да не е много.
— Хари, едно нещо ме тревожи — каза той и замълча изтощен.
— Не говори сега, че се изморяваш. Пийни чаша от това — подкани го той и му напълни чашата, от която беше пил порто.
— Не, не обичам вино — отвърна брат му. — Може би по-късно.
— Ти си знаеш — примири се Хари. — Тогава май трябва аз да го изпия — заяви той и изпълни тази необходимост. — Научих новините и щях да дойда по-рано, само че се занимавам със съдебното дело за онази сива кобила срещу проклетия фермер Лънди и трябваше да бъда от другата страна на Уайвърн заедно с адвоката. Не е лесно човек да опази собствеността си от мошениците, които са се навъдили напоследък, от мен да го знаеш.
— Не мога да говоря сега, Хари. Следващия път, когато се видим, ще съм по-добре, само че помни, че може да не живея още дълго на този свят…, но ти давам честната си дума, кълна се пред Бога, който ще ме съди, че никога не съм бил женен за Берта. Това е лъжа. Знаех си, че тя ще ми създава неприятности някой ден, но това е лъжа. Алис е моята съпруга пред Всевишния. Другото е лъжа. Нали знаеш, че е лъжа, Хари?
— Не се измъчвай сега с това — отговори Хари студено и доста начумерено, и отправи поглед през пролуката между капаците към далечния хоризонт. — Умниците и адвокатите разбират тънкостите на закона. Защо ми е на мен да си блъскам главата?
— Хари, знам, че ме обичаш и няма да допуснеш да повярват на една лъжа — каза Чарлс Феърфийлд внезапно по-силно, отколкото беше говорил преди.
— Няма да допусна да повярват на лъжа — отговори другият студено и може би намусено, а после впери поглед в него и сърдито отвори уста.
— Знаеш, че скоро ще се роди едно дете, Хари умолително каза брат му. — Не искам да го съсипя. О, Хари, нима не обичаш единствения си нещастен брат?
Хари като че ли се канеше да изтърси нещо пикантно, но вместо това само се изсмя.
— Честна дума, Чарли, ако някой ни гледа, ще си помисли, че искаш да дам показания под клетва. Че кога съм казвал нещо друго освен истината? Ама че работа! Човек като мен, който винаги греши, защото е твърде откровен и прям. А що се отнася до обичта, какво друго може да ме е довело тук? Разбира се, не мога да кажа, че обичам някого, дори Хари Феърфийлд. Но ти си ми брат и аз съм до теб…, ама както съм ти казвал и преди, много обичам ризата си, ама повече обичам кожата си. Ей, така е честно!
— Четно е, Хари… няма да говоря повече. Ще си полежа. Пак ще се видим.
Хари отново зарея поглед между открехнатите капаци и се прозя. Смяташе да си върви.
От мислите му го извади някакъв звук. Приличаше на началото на смях. Погледна към Чарли, който беше издал този звук с протегната към масичката отстрани тънка ръка под ръкава на ризата. Очите му бяха отворени, но лицето му бе променено. Хари често бе виждал смъртта и веднага я позна. Скочи уплашено и стисна брат си за раменете.
— Чарли… човече… погледни ме! Боже! — Грабна бутилката с бренди и изля огромна доза между отворените устни. Течността потече от ъгълчетата на устните по бузите и по брадичката, гърлото не я преглътна, а очите останаха настойчиво вперени някъде в далечината, без да се променят. Чарлс Феърфийлд вече бе сред представителите на рода Феърфийлд от стари времена. Надеждата и страхът, всички проблеми и мечти бяха секнали.
ГЛАВА 47
У ДОМА В УАЙВЪРН
Когато болен човек умре, той напуска леглото и тялото си. Най-добрият му приятел го моли да не остава повече, любимата и близките му са единодушни, че трябва да го изнесат от къщи, да го положат в легло от глина под открито небе, независимо дали е мразовито, има буря или вали дъжд — безмълвен изгнаник от огнището, от веселбата и дори от разговорите на другите.
Разбира се, облякоха високия и синеок Чарлс Феърфийлд в странния му бял костюм, пъхнаха го и го затвориха в ковчег, а над студените му гърди поставиха плочка с надпис, отбелязващ личното и фамилното му име и годините на живота му.
Ако бе възможно да се събуди от този спокоен сън, пронизителният и изключително болезнен писък, неистовото сбогуване от страна на неговата нещастна Алис щяха да го разбудят. Само че нейният любящ Рай, нейният герой остана заспал с осветено от неземна светлина лице, докато капакът на ковчега не го скри, а на сутринта високото тяло бе свалено долу върху раменете на неколцина мъже, пъхнато бе благоговейно в катафалката и бе откарано в стария църковен двор в Уайвърн.
В десет часа сутринта Чарлс Феърфийлд бе погребан. Там ли беше старият господар Хари, за да посрещне сина си и да изпроводи ковчега до старата малка църква, а после и до гроба му в двора? Не.
— Така му се пада — каза господарят, когато научи за смъртта му. — Проклет да съм, ако позволя да го погребат в гробницата ни. Да върви при отец Мейбъл, там, под дърветата. Аз не го искам.
Така Чарлс Феърфийлд беше погребан под печалните стари дървета, близо до благия викарий и до красивата му и добра съпруга, чиито гробове бяха обрасли с висока трева и бяха покрити с листата и с цветчетата на двайсет лета и чието осиротяло и красиво дете бе станало съпруга, а сега и вдовица на покойника.
Хари Феърфийлд беше там, наметнал яките си и характерни за рода Феърфийлд рамене с черната наметка на опечаления. Той кимна отсечено на приятеля си и на хората в тълпата. Беше навел замислено глава и бе свел поглед, но понякога за кратко и разсеяно се вглеждаше в лицето на непознат зрител. Главата му стърчеше над другите глави без шапки. Високата му фигура и правилните пропорции, характерни за рода му, щяха да го отличат като родственик на покойния Феърфийлд, дори и да не носеше траурната черна наметка.
Хари отиде в къщата на имението Уайвърн след погребението. Старецът го чакаше на стълбите, гологлав и стиснал шапката в ръката си. Когато Хари се приближи, той кимна на последния си останал жив син. Вече всички си бяха отишли. Слабо слънце осветяваше старческото лице, студен северен вятър рошеше
