иска господарят Чарлс да ме гледа накриво, нито пък да ми се кара заради вас. Не че съветът ми е толкова ценен, понеже откакто мога да мия чинии, все с работа си изкарвам хляба. Затова ви моля, госпожо, не му казвайте, че съм ви посъветвала какво да правите.
— Разбира се, госпожо Тарнли, както искате.
— Искате ли да хапнете нещо, госпожо? — попита Милдред, отново възприела сухия си и официален тон.
— Нищо, Милдред, благодаря.
— Ще ви прилошее, ако не ядете, госпожице. Трябва да хапнете.
— Благодаря, Милдред, може би по-късно.
Като много други простодушни хора госпожа Тарнли смяташе яденето за механично действие и се чудеше защо хората срещат трудности с него при каквито и да било обстоятелства. Донякъде коравосърдечна и с нерви като корабни въжета, тя нямаше ни най-малка представа, че силният шок може да лиши човек не само от апетит, но и от способността да се храни в продължение на дни.
Алис не можеше да понесе да остане сама дори за миг — непрекъснато я преследваше смътният, но силен ужас, че жената, която едва не я уби, може да се върне. А нервите й бяха разклатени болезнено, както се случва дори на силен мъж много дълго, след като е бил направен опит той да бъде убит изненадващо и подло.
С напредването на деня тя ставаше все по-отчаяна и нервна и все повече се ужасяваше, че холандката може да се върне. Голямата стара къща с цели четири входа подсилваше въображаемите й страхове. Често мислеше за милата си стара родственица лейди Уиндейл и за предложеното от нея убежище в уютната къща в Аултън.
Само че това бе просто мимолетен образ и нищо повече. Колкото и да беше нещастна в Грейндж, докато не видеше съпруга си и не узнаеше какви са плановете и желанията му, на преданата му млада съпруга и през ум не й минаваше да замине за Аултън.
Остана тук, докато вечерните сенки не се сгъстиха над стръмния покрив и над величествените дървета на Каруел Грейндж. Колкото повече се стъмваше, толкова повече нарастваше ужасът й, а самата тя бе тъжна и разсеяна заради продължаващото отсъствие на съпруга си.
Стоеше в дневната и се ослушваше с разтуптяно сърце. Всеки звук, който в друг случай би останал нечут, сега я изпълваше с надежда или с ужас.
Старата Дулчибела в стаята също бе ужасена — много повече, отколкото съзнаваше. Дори Милдред Тарнли тази сурова възрастна дама — бе докосната от заразата на този ужас, защото с ревностно усърдие залости и заключи всички врати, дори пусна резетата на прозорците и започна да усеща частица от свръхестествения страх, който изпитваше към злата жена, от чиито лапи бе успяла да избяга.
От време на време, когато я заговореха, тя казваше една-две успокоителни думи относно необяснимо продължителното отсъствие на Чарлс Феърфийлд. Само че паниката на младата дама започна да нахлува и в нея и да събужда в душата й неприятни опасения.
До такава степен се бе разтревожила, че когато слънцето залезе, а Чарлс Феърфийлд не се върна, Милдред изпрати Том в Уикфорд. Том се върна, но мисията му се бе оказала неуспешна. В Уикфорд бе научил, че Чарлс Феърфийлд е бил там — ходил в дома на господаря Родни и из града и разпитвал. Насочили го по погрешна следа. В Уикфорд имаше изправителен дом, който действаше като арест, за да облекчава работата на областния затвор. Само че истинският затвор се намираше в град Хадъртън, както Чарлс лесно би могъл да си спомни, ако яростта му бе дала възможност да помисли. Том обаче не бе направил опита да го последва и по-нататък само по предположение и се върна в Каруел Грейндж не по- осведомен от преди.
ГЛАВА 42
ХАДЪРТЪН
Обзет от характерния за един Феърфийлд гняв, Чарлс язди бързо чак до моста на Уикфорд, което пък поддържаше кръвта му гореща. Беше очаквал, че лесно ще настигне съдията, преди той да се добере до тук, и ако наистина го беше сторил, един господ знае какво щеше да се случи.
След като спря в Уикфорд и узна още колко дълго ще трябва да язди, преди да има някаква надежда да го настигне, той смени посоката и подкара коня си вече в друго настроение.
Щеше да извади от ареста тази жена под гаранция. Изобщо не се запита дали става дума за углавно престъпление, или за престъпление, от което можеше да я освободи под гаранция. Каквато и да беше, нападателка или същински дявол, той не можеше и нямаше да допусне тя да лежи в затвора. Затворена бе в собствената му къща, с множество страдания и с една огромна неправда, която да я измъчва, с въображаеми според него права, в които обаче тя бе вероятно искрено убедена, а също и с други права, които измъченото му сърце не можеше да й отрече, тъжните права, основаващи се на изгнанието от обществото и на позора, зависещи от нечия благосклонност, но необорими, когато ги защитаваш пред човек, изгубил всякаква доброта, и доказващи ужасната истина — че порокът задължава не по-малко от добродетелта.
След като обузда първия си гневен импулс, Чарлс подкара коня си спокойно по отклонението за Хадъртън с множество стръмни изкачвания и набразден от коловози.
Да, щеше да му е приятно да набие онзи негодник Родни и да прекатури каруцата му в канавката, за да освободи изпадналата в беда жена. Но дори Чарлс Феърфийлд започна да си дава сметка за последиците и да обмисля по-умерени действия.
Нали в Хадъртън се намираше адвокатът Переграйн Хинкс, който помагаше на брат му, Хари Феърфийлд, да следва пътя си, който по-често от пътя на истинската любов, невинаги бе гладък, и да го измъква от внезапните пречки и препятствия по него?
Щеше да отиде при този майстор на всякакви тънкости, свързани със закона, и да му каже какво иска вероятно най-глупавото нещо на света, — да поправи онова, което късметът му е сервирал, и отново да си навлече неприятности.
Скандал! Че какво й пукаше на непокорната душа на един Феърфийлд от някакъв скандал? Импулсивност, безумие, загриженост и съвсем не липса на щедрост всички тези чувства бяха отстъпили пред угризението.
Два часа по-късно Чарлс се озова в кабинета на господин Переграйн Хинкс, който изслуша разказа му с проницателно и безизразно лице. Той знаеше точно колкото Хари Феърфийлд за особата, която в момента се намираше в ареста. Само че Чарлс смяташе, че адвокатът изобщо не е осведомен, и се държеше по съответния начин.
— Ще изпратя някого в ареста и ще проверя в какво е обвинена. Само че за гаранцията ни трябват двама души. Кой ще стане гарант освен вас?
— Сигурен съм, че Хари веднага ще се отзове — отговори Чарлс.
Адвокатът пък бе напълно сигурен, че Хари няма да направи нищо подобно. Само че не беше нужно да обсъждат точно този въпрос, нито пък да намеква за местния скандал, който щеше да избухне след намесата му на страната на затворничка, обвинена в опит да убие собствената му съпруга, защото информацията, която адвокатът получи от затвора, го убеди, че в никакъв случай не бива да опитва освобождаване под гаранция.
Когато научи това, Чарлс отново се разгневи. Застана за малко до полицата на камината, загледан мълчаливо в поставената там свещ, след това отиде до прозореца с ядосано и изморено лице и известно време гледа навън, пъхнал ръце в джобовете си.
— Много добре. Толкова по-зле за Родни — внезапно заяви той. — Казах ви, че единственият ми мотив е да натрия носа на този тип. Извършил е арест в дома ми — що за проклета наглост, без изобщо да се допита до мен, затова реших да освободя затворницата му, ако мога. Някой трябва да покаже на този човек къде му е мястото — не давам и пет пари за нищо друго, затова ще намеря друг начин.
— По-добре пийнете чаша шери, господине, и си вземете бисквита — малко сте изморен.
— Не искам нищо, благодаря, докато… докато… Какво исках да кажа? Има предостатъчно време, чака ме много работа у дома, много работа, господин Хинкс, а главата ме боли. Наистина съм изморен, но няма да понеса виното, благодаря ви, главата ужасно ме боли. Ако успея да изясня някои неща, ще се оправя и ще успея да си почина малко. Натоварих се прекалено. Ще дойда тук утре и ще поговорим. Не ми се иска тази
