Вече можеше спокойно да размишлява колко зле изглеждаше съпругът й или по-точно да си спомни колко поразена бе останала от вида му, когато се бе появил на вратата. Да, разбира се, бе изтормозен и изтощен до смърт. Слава Богу, че най-сетне щеше да избяга от това нещастие и да си осигури отдиха, от който толкова явно се нуждаеше.
Дулчибела се върна с нещата от първа необходимост и скоро двете с господарката й подеха по-оживен разговор, отколкото преди по повод на случилото се през изминалата нощ.
Чарлс Феърфийлд трябваше да се види с фермера Чъб и да го убеди да му даде коня си, но онзи се поопъна. Не беше ходил далеч в долчинката в посока на църквата на Каруел, но когато се върна, отново завари Грейндж в безпорядък.
Чарлс Феърфийлд вървеше по тесния и стръмен път, който под сенките на високите дървета се изкачва от долината на Каруел до платото под сивите стени на Грейндж, и тъкмо бе стигнал гористата платформа, когато погледна към Кресли Комън и в тази смътна и благоговейна светлина забеляза Том Клинтън с плюшеното му палто да стои, да се чеше по главата и да гледа с явен интерес подир някакъв отдалечаващ се обект. Малко зад него и също толкова погълната от гледката стоеше старата Милдред Тарнли, заслонила очите си с ръка, макар че във величествената гора нямаше нужда от изкуствена сянка, а малко зад нея изничаше плещестата Лили Доджър, застанала близо до прага на портата към двора.
Том Клинтън се обърна пръв и бавно тръгна към къщата, казвайки нещо на госпожа Тарнли, която изчака той да стигне до нея, обърна се в същата посока и двамата подеха сериозен разговор, мятайки погледи през рамо, както понякога правят хората в посоката, в която е избягал кон. Двамата спряха пред вратата под големия ясен, чието обло стебло бе обвито в гъст бръшлян, и отново погледнаха назад, а малкото момиче се бе облегнало на стълба на вратата и слушаше необезпокоявано, участвайки в разговора на групата.
Ако Чарлс Феърфийлд бе в обичайното си състояние, сигурно любопитството му щеше да се разпали от толкова необичайна за ленивото му домакинство активност. Но в момента не даваше и пет пари и се приближи безмълвно, забол поглед в пътя и пъхнал ръце в джобовете си.
Госпожа Тарнли прошепна нещо на Том и го сръга в ребрата, без да откъсва поглед от приближаващата се фигура на Чарлс Феърфийлд.
Господарят на Грейндж се приближи, вдигна поглед и видя, че Том стои наблизо с вид на човек, който иска да каже нещо. Госпожа Тарнли бе отстъпила малко назад и явно не бе сигурна как ще му се отрази всичко това.
— Е, Том, Чъб ще ни даде коня — оповести Чарлс. — Да отидем в обора, трябва да поговорим.
Том докосна шапката си, все още вперил поглед в лицето му с въпросително и злокобно изражение.
— Нещо конкретно ли имаш да кажеш, Том? — попита господарят, завладян от внезапното предчувствие за ново нещастие.
— Нищо, сър, но господарят Родни Райдел дойде от Уикфорд.
— Той е тук, така ли? — попита Чарлс и внезапно пребледня още повече.
— Тръгна си, сър.
— Тръгна си, така ли? Е, значи няма нищо особено.
— Само че, сър, той доведе със себе си двама мъже.
— Какво искаш да кажеш? Да не би… Какви мъже доведе?
— Ами просто полицаи, струва ми се… Така трябва да е, защото извършиха арест.
— Какво?
— Той написа заповед, връчи ми я и ме разпита, обаче аз не можех нищо да му кажа, господине. Попита къде сте вие и аз му казах, каквото ми заръчахте — че ви няма, той изслуша разказа на господарката и после я накара да се закълне, че казва истината, и направи същото и с останалите: с госпожа Тарнли, с момичето и със сляпата жена. Заяви, че трябва да я арестуват за убийство или и аз не знам за какво, обаче рече, че няма да приеме гаранция за нея, така че я вързаха и я отведоха в затвора в Уикфорд, струва ми се.
— Разбира се, как не… така значи? — Чарлс сякаш всеки момент щеше да се строполи на земята, толкова бе пребледнял и толкова безсмислен бе впереният му в Том поглед. — Но… но… кой го повика. Не съм аз. Кой го повика, мамицата му? Не съм аз. Кой е господарят тук? Кой, по-дяволите, е повикал този досаден негодник от Уикфорд? — Гласът на Чарлс се бе извисил в крясък, докато яростно разтърсваше Том за яката.
Том отскочи леко назад и отговори, стиснал яката си на мястото, където го държеше господарят му.
— Не знам… Не съм аз и май никой не е. Съвсем наблизо е от тук до общинската мера. Никой не го е викал от Грейндж… Сигурен съм, че никой не е излизал оттук, съвсем никой, абсолютно съм сигурен.
— Какво е това, какво е това, какво, по дяволите, е всичко това, Том? — попита господарят, тропна с крак и размаха юмрук във въздуха като обезумял. — Защо позволи да я отведат… защо му позволи да я отведе, мътните да те вземат? Иде ми да те бутна от онази скала и да те смажа.
— Ами, господарю — поде Том и отстъпи още крачка-две назад, самият той вече пребледнял и уплашен, вдигнал отворената си длан донякъде укорително, — защо обвинявате мен? Какво можех да направя срещу силата на закона? Пък и откъде да знам какво си мислите и че не сте изпращали никого да го повика. Никой, освен новините, които пътуват бързо и кой може да ги спре? Нито аз, нито вие — тросна се Том. — Сам е дошъл и я арестува.
— Мили Боже! Свършено е. Надявах се, че ти няма да позволиш да ме тъпчат и да оскърбяват дома ми, смятах те за мъж, Том. Къде е конят ми? Ще го стигна! Ще запомни той този ден! Проклетият Родни, да идва така в дома ми с копоите си, за да разчиства стари сметки и да ме оскърбява!
Размахал стиснатите си юмруци, Чарлс Феърфийлд профуча през двора на обора, предпазливо следван от Том Клинтън.
ГЛАВА 40
ПРЕСЛЕДВАНЕ
Тъй като не бе сигурна как господарят й ще приеме заговора за ареста, Милдред Тарнли благоразумно си замълча и се оттегли почти до вратата на кухнята, докато навън се вихреше спорът. От време на време надникваше, за да провери как се развиват нещата, но се преструваше, че всъщност е заета с тенджерите и с парцалите. След малко вътре влезе Том, разгорещен и намусен.
— Ще дойде ли тук — попита Милдред.
— Няма — отвърна Том.
— Къде е?
— Тръгна към Уикфорд — отговори Том, — язди през общите земи.
— Към Уикфорд, така ли?
— Да, към Уикфорд, ако не го настигне по пътя. А когато се срещнат — той и господарят Родни, — положението ще стане много напечено, така да знаеш. Аз самият щях да тръгна с него, ако имаше какво да яздя, понеже един трудно ще се изправи срещу трима.
— Няма нужда да ми казваш! — възкликна Милдред и пусна парцала вертикално на пода и се облегна неподвижно на пръчката.
— Какво да ти казвам?
— Че ще стане напечено, както стана преди.
— Познаваш ги Феърфийлд, имат гореща кръв. Не обичат да стоят и да си мируват. Кипне ли им кръвта, веднага вдигат ръка.
— Ама за какво ще се бие — надявам се, не за тази сляпа дъртачка.
— Искам халба бира — заяви Том и смени посоката на разговора.
— Да, добре, ще ти дам. Ама за какво му е на господаря Чарлс да се кара с господин Родни и защо да се бият и да проливат кръв? Пълна глупост!
— Нищо не мога да направя. Щях да помогна на господаря, ако можех. Господин Родни също не е глупак — ще се сбият като куче и котка. А освен това с него има две яки момчета, та да приключат по-бързо цялата работа.
— Нали няма да го наранят, какво мислиш?
