нещастна и луда жена да гние в затвора, защото глупавата свиня Родни благоволява да твърди, че тя е луда и иска да я обеси само защото е била арестувана в Каруел. Освен това, както твърдите вие, ако е луда, най-добре да бъде държана настрани, но има начини да се постигне това и аз няма да допусна този нагъл сноб да ме командва. Ако го бях настигнал днес, сигурно щях да му счупя врата.
— Радвам се, че не сте го срещнали, сър. Кавгата винаги влече след себе си неприятности, но намесата в работата на закона е много сериозно нещо, не го ли разбирате?
— Да, сигурно е така… Има и още нещо. Тъй като наистина вярвам, че тази нещастна жена е съвсем луда разбирате ли ме?, — ще ми бъде много трудно да допусна едва ли не да умира от глад там, където са я натикали… Не сте ли съгласен? А не ми се иска да ходя в затвора… Така че, ако уредите да й дадат това… засега мога да направя само толкова… Само че всичко това се случва в дома ми и макар да нямам никаква вина, ме прави отговорен, така че мога да направя поне това.
Той подаде на адвоката една банкнота, без да откъсва поглед от папката, която лежеше на бюрото.
Уважаваният адвокат господин Хинкс също пое банкнотата донякъде стеснително.
— Ще наредя да й я изпратят… Как се казва тя между другото? — попита той.
— Берта Велдеркауст, но няма нужда да споменавате името ми. Само кажете, че е изпратена за нея и толкова. Много съм объркан, защото, както можете да допуснете, имам конкретна причина да не шумя около себе си и се настаних тук, в Грейндж… в Каруел… Смятах да си кротувам няколко седмици, а тази нещастна луда пристигнала, докато ме е нямаше за няколко дни, получила пристъп и се опита да нападне член на семейството ми. Така малкото ми скривалище бе разкрито, защото такава кавга, разбира се, ще се разчуе… Ужасно ми е трудно… Чудя се къде да отида.
Чарлс замълча с немощен и мрачен смях, а адвокатът погледна банкнотата, която държеше за връхчето, както вероятно героят от прекрасното произведение на Мъдфорд е държал писмото, което Вандердекен е искал да изпрати на отдавна изгубената си съпруга в Амстердам.
Не му беше съвсем ясно дали има някаква основателна причина да откаже тази незначителна услуга на брата на своя свадлив и избухлив клиент Хари Феърфийлд, който, макар да се въздържаше да плаща съдебни разноски, натоварваше с тях други хора и бе ценен клиент за кантората на господин Хинкс.
Затова след като прие дребната поръчка, адвокатът изпрати посетителя си долу. Вече бе запалил свещ и на нейната светлина му се стори, че никога не е виждал жив човек, който да изглежда толкова зле като Чарлс Феърфийлд, а ръката, която подаде на господин Хинкс на стълбите, беше суха и гореше.
— Пътуването до Каруел е много дълго, господине — поколеба се адвокатът.
— Конят хапна малко овес долу, благодаря ви — отвърна той и кимна към „Шлем с пера“, където бе оставил животното. — А и аз ще измина разстоянието бързо.
И без да се обърне или да погледне през рамо, той се отдалечи към малката странноприемница на лунната светлина.
ГЛАВА 43
ПОСРЕЩАНЕТО
Чарлс бавно подкара коня си към дома. Луната се издигна на небето, преди да стигне до просторната Кресли Комън — огромно море от хълмиста пустош, в която тук-там като далечно платно над обляната в лунна светлина повърхност стърчеше по някой сив камък.
Чарлс имаше треска — бе изтощен и умствено, и физически. Някои хора умеят повече от други да понасят нещастията и да продължават напред още и още, макар и отчаяни. Тази печална сила по-добра ли е от слабостта, която се огъва още при първите признаци на мъчението? Доволен си, че дори най-дългото мъчение не може да бъде твърде дълго, доволен си, че „роденият от жена човек има кратък живот“, понеже прозираш, че е „пълен с нещастие“.
Докато треската бушува, както мълнията проблясва изпод начумерената маска на облака пред буря, понякога има странни проблясъци, които сякаш те ободряват и те сгряват.
Всеки изтощен човек, сполетян от треска насред усилието и страданието си, много добре познава номерата, които съзнанието му върти на ръба на този хаос.
Чарлс оброни глава на гърдите си и потърси в джоба си едно писмо, чийто образ виждаше пред очите си съвсем ясно, сякаш го бе зърнал само преди миг.
— Какво съм направил с него? — запита се той. — С писмото, което ми даде Хинкс?
Прерови джобовете си за писмото, което виждаше толкова ясно пред очите си — напълно въображаемо! Канеше се да обърне и да претърси пътя, по който бе минал, но се запита: „За кого беше писмото?“. Не успя да намери отговор. „За кого?“. За никого. Въобразяваше си. Внезапно се опомни и се уплаши.
— Трябва да си почина хубаво, нуждая се от сън. Имам видения — човек може да полудее така. Каква муха ми влезе в главата?
Пред него вече се извисяваха високите дървета, които се сгъстяват, когато наближиш Каруел, и скоро между клоните им проблеснаха в бяло високите фронтови и комини и на Грейндж.
В съзнанието му съвсем необяснимо се появи представата, че се е срещнал с баща си, стария господар Хари, и е разговарял с него в Катстоун, докато е прекосявал пустошта.
— Ще предам съобщението му… Да, ще предам съобщението ти.
После си помисли какво го е прихванало, че е излязъл без шапка, а и бе по-блед от всякога.
После пък си каза: „Какво го води насам?“ И после: „Какво всъщност бе съобщението му?“ Отново шок, бездна — мозъкът му въртеше номера. Ужасно е, когато този мощен слуга се разбунтува и вместо да работи почтено за господаря си, започне да се развлича с плашещи занимания.
— Мили Боже, за какво мисля? — каза Чарлс и неочаквано го полазиха ледени тръпки, когато погледна назад през рамо.
Измореният му кон пасеше туфа трева, пораснала в основата на едно дърво.
— И двамата сме на края на силите си — отбеляза той и подкара коня си по-бързо по пътя към дома. — Горкото приятелче, и ти си изморен като мен. Утре сутринта всичко ще бъде наред, само да успея да поспя. Нещо не е наред… съвсем малко не е наред…, но сънят ще ме оправи и утре ще съм добре.
Пътем вдигна поглед към прозорците на спалнята, която споделяше с Алис. Когато Чарлс отсъстваше от дома, капаците винаги бяха полуотворени. Ако и тази вечер беше така, в стаята явно не светеше, а в съзнанието му шокирано и с ужасното несъвършенство на спомена се върна сцената от изминалата нощ.
— О, Боже! Така беше — каза си той и спря пред портата на двора. — Забравих за Алис. Видях ли се с Алис след това? Аз… Те казаха ли ми… Какво ми става?
Слезе от коня и имаше чувството, че ще припадне. Ръката му беше на резето, но нямаше смелостта да го вдигне. Напразно се опитваше да си спомни. Страховитата случка се въртеше пред погледа му, обагрена в светли тонове, но как бе завършила? Полудяваше ли?
— Мили боже, помогни ми! — мърмореше той отново и отново. — Случило ли се е нещо лошо? Не мога да си спомня. Случило ли се е нещо много лошо?
— Отворете вратата, той е… сигурна съм… Чух коня — обади се отвътре ясният глас на Алис.
— Да, аз съм — провикна се и съпругът й, обзет от странен възторг.
Само след миг вратата се отвори и Чарлс притисна своята съпруга към сърцето си.
— Скъпа, скъпа, толкова се радвам. Добре ли си? — почти проплака той.
— О, Рай, моят съпруг, скъпият ми съпруг, моят Рай. В безопасност е, нищо му няма. Влез вътре. Слава Богу, че се върна при малката си съпруга. О, скъпи, повече няма да се разделяме. Влез вътре, влез, скъпи.
Старата Милдред заключи вратата, а Том отведе коня в обора. Докато притискаше съпруга си в обятията си, от очите на Алис бликнаха толкова дълго чаканите сълзи и тя плака дълго и конвулсивно.
— О, Рай, прекарах толкова ужасни мигове, но ти си добре, нали?
— Напълно. О, скъпа, напълно… съвсем добре съм.
— О, Рай, изглеждаш толкова изморен. Да не си болен, скъпи?
— Не съм болен, само съм изморен. Не е нищо особено — изморен и глупав. Нуждая се от почивка.
— Пийни малко вино, изглеждаш много зле.
— Ами да, изморен съм. Благодаря, Милдред, това ще свърши работа — каза той и изпи чашата шери,
