пестете и не се страхувайте, за нула време ще го изправим на крака с конфитюри и с други полезни неща. Но дотогава трябва да поддържаме живота му по всякакъв възможен начин — по всякакъв възможен. Запомнете трите неща — червено вино, порто и бренди. — Докато ги изреждаше, лекарят изпъна трите си пръста и ги докосна един след друг. — По-добре е такъв огън да гори прекалено силно един час, отколкото прекалено слабо дори една секунда. Угасне ли веднъж, угасва завинаги.
— Благодаря ви, доктор Уилет, напълно ви разбирам. Значи утре ще дойдете в обичайното време, нали?
— Разбира се, госпожо. Освен това е крайно време да започнете да се грижите за себе си. Трябва да го направите, за да не съжалявате. Твърде дълго сте на крака и не си почивате нито денем, нито нощем. А е наложително да го правите, ако не искате да се съсипете, от което няма да има полза за никого. Не можем да се лишим от вас, госпожо, твърде ценна сте.
Известно време Чарлс Феърфийлд остана почти в същото състояние. След три-четири дни той немощно даде знак на Алис в стаята, приковала големите си благи очи върху болния, когато можеше да го гледа, без той да забелязва. Тя леко се изправи и се приближи до него.
— Да, скъпи — наведе глава Алис, за да може да й говори по-лесно.
— Много добре? — прошепна Чарлс.
— Чувстваш се много добре? Слава Богу! — отговори тя, а очите й се напълниха със сълзи.
— Не аз… ти — прошепна той нещастно и нетърпеливо. — Нали?
— Съвсем добре, скъпи.
Феърфийлд дигна красивите си сини очи към лицето й и прошепна с кратка въздишка:
— Радвам се.
Те се приведе и целуна слабата му буза.
— Твърде много сънувам — прошепна той. — Ще ми кажеш ли какво точно се случи, преди да се разболея… Нещо се е случило тук.
Тя му разказа тихичко. Когато приключи, той изчака, сякаш за да продължи, после прошепна:
— Така си и мислех… да — и тихо въздъхна.
— Изморен си, скъпи, трябва да пийнеш малко вино — каза тя.
— Не искам… омръзна ми — прошепна той.
— Не, скъпи, лекарят каза, че трябва… направи го заради мен.
На лицето му се появи съвсем лека усмивка:
— Милата ми — прошепна той.
Тя допря чашата до устните му, а той отпи и безсилно извърна глава.
— Достатъчно. Донеси ми несесера.
Тя се подчини.
— Ключът е в портфейла ми, струва ми се. Отвори го, Али.
Тя намери ключа и отключи украсената кутийка.
— Отдолу има две или три писма в голям плик. Пази ми ги, не се разделяй с тях — прошепна той.
Тя взе големия плик с няколко листа, а той кимна немощно, че точно това е търсил.
— Пази го. Прибери несесера.
Когато Алис се върна, той я погледна, съвсем леко извил вежди, и помръдна с глава. Тя разбра знака му и отново се приведе, за да го чуе.
— Не трябва да я съдят, Али, тя е луда… запомни.
— Както искаш, скъпи.
— Добре, Али. Достатъчно.
Настана кратка пауза.
— Не си пил достатъчно вино, скъпи Рай. Не искаш ли да пийнеш още малко заради твоята горкичка Алис? — прошепна тя разтревожено.
— Много съм добре, скъпа. По-късно. Засега предпочитам да поспя.
Той притисна бузата си към възглавницата и затвори очи, а Алис се върна на пръсти до стола си, погледна го отново, въздъхна дълбоко, седна и се зае с ръкоделието си.
В стаята беше тихо, ако не броим безшумното дишане на болния. Мина половин час и Алис се прокрадна до леглото. Той беше буден и тихо попита:
— Майка ти ли беше?
— Кой, скъпи?
— Дето говореше.
— Никой не говореше, скъпи.
— Видях я. И чух… не нея… някой да говори.
— Не, скъпи Рай, никой не е говорил.
— Да, сънувам — промърмори той и отново замълча. Тъжно и зловещо бе това блуждаене. Но такива неща често се случват по време на болест. Беше просто слабост.
След малко тя тихо се приближи и приседна до възглавницата му.
— Гледах надолу, Али — прошепна той.
— Аз ще го вдигна, скъпи. Нещо на пода ли? — попита тя и погледна надолу.
— Не, надолу към краката ми… Много са дълги… изпънати…
— Топло ли ти е на краката, скъпи?
— Да — въздъхна той и затвори очи.
Тя остана седнала до възглавницата му.
— Когато умря брат ми Уили, бях на петнайсет години.
После настъпи пауза.
— Уили беше най-красивият от нас — промърмори той. — Уили беше по-голям… на деветнайсет. Красивият Уили, аз му бях любимец. Много плаках през онзи ден. Всеки ден се усамотявах в овощната градина до реката и плачех. Той е погребан в овощната градина в Уайвърн. Дали пак ще я видя някога? В деня на погребението валеше казват, че това е добър знак. Ковчегът беше дълъг… нали знаеш какви са Феърфийлд…
— Скъпи Рай, говориш твърде много, ще се измориш. Пийни малко вино, за да зарадваш малката си Алис.
Този път той се подчини безмълвно, затвори очи и заспа.
ГЛАВА 46
ХАРИ ИЗПИВА ЕДНА ЧАША И РАЗЛИВА ДРУГА
Около половин час по-късно Дулчибела се приближи към вратата и почука. Чарлс Феърфийлд бе поспал малко и отново беше буден. Старата жена влезе в притихналата и затъмнена стая и прошепна съобщението си.
— Пристигна господин Хари, долу е. Иска да ви види, но пита дали може да види и господаря.
— Ще сляза долу да говоря с него. С радост ще го приема — отговори Алис. — Хари е тук, скъпи — нежно каза тя и се приближи към болния, — но ти, разбира се, не можеш да се срещнеш с него.
— Трябва — властно настоя той.
— Скъпи, достатъчно добре ли се чувстваш? Сигурна съм, че не бива. Ако лекарят беше тук, нямаше да ти позволи. Не мисли за това, скъпи Рай. Той ще дойде пак след няколко дни, когато поукрепнеш.
— Ще ми се отрази добре, доведи го — прошепна Чарлс. — Изморяваш ме… Чакай. Тя да му каже. Ще го приема сам. Върви, Али, върви.
Тя се канеше да му възрази, но забеляза пламналия му и раздразнен поглед, който я предупреди да не му противоречи повече.
— Дулчибела, слез долу и доведи господин Хари в стаята, за да се срещне с господаря ти. Дулчибела, бъди добра, обясни му колко слаб е господарят Чарлс — настоя тя, след като я последва в коридора, — и го помоли да не остава дълго.
След малко повече от минута по стълбите затрополиха ботушите на Хари. Той отвори вратата и влезе.
— Здрасти, Чарли! Тук е толкова тъмно, че кон може да ослепее. Така… Чух, че скоро пак ще си на
