не можеше да си обясни.
На хартиеноподобния лист бяха написани на английски следните думи:
„Първата жертва. Всички ще загинете по същия начин, по който загина вашият другар. Бъдете готови за смъртта.
Князът на острова“
— Боже мой — простена Херманса. — Попаднали сме в ръцете на жесток човек, който иска да ни погуби. Не е ли по-добре да се качим на лодката и да избягаме от този ужасен остров?
Пикардин поклати глава.
— Трябва да останем на острова — каза той с убедителен глас. — Да се лутаме безцелно из океана, значи сами да се погубим. Ние сме виновни за смъртта на Менард. Бедна Херманса, на нас вече ни беше известно, че не сме сами на този бряг. Убиецът на острова не е никой друг, освен човекът с шестте пръста на единия крак.
Същия ден вечерта Емил фон Пикардин и принц Наполеон погребаха Менард. Те спуснаха стария моряк в гроб близо до морския бряг. Вълните му пееха вечната приспивна песен; вълните, с които покойният беше прекарал почти целия си живот. Приятелите му направиха дървен кръст и го поставиха на гроба, а Херманса го окичи с най-красивите цветя, които можа да намери.
Това нещастие застави корабокрушенците да променят досегашните си навици. Решиха никой от тях да не напуска сам жилището си. Бегълците ходеха винаги заедно. Мъжете носеха пушки, а Херманса — зареден револвер.
Колкото и да скърбяха за Менард, неговата смърт им донесе полза, важността на която знаеше сега само Емил фон Пикардин.
Те получиха хартия и мастило.
Емил непрестанно разглеждаше хартиенообразния лист и дойде до заключение, че е приготвен от мехур на тюлен. Баронът уби едно от тези животни, които живееха на стада край морския бряг, изсуши мехура му и така получи нещо като пергаментова хартия. След време Пикардин откри и червеното мастило.
Един ден тримата бегълци бяха се запътили на лов. Неочаквано Емил се спря пред голям храст, който беше отрупан с червени цветове. Те приличаха на лалета, бяха разцъфнали и започваха да увяхват. В чашките им имаше малки насекоми с бледочервени, дълги прозрачни крила и алени тела.
— Това е едно от най-ценните неща на земята — каза баронът на другарите си. — Ние се намираме пред тъй наречения тунален храст, който е от фамилията на кактусите, а насекомите са известни под името „кошениха“.
— Доколкото зная — обади се равнодушно Херманса, — кошенихата се употребява за боядисване, обаче ние нямаме нужда от боя.
— Но можем да пишем с кошениха — отговори Емил. — Като се размеси с лимонов сок, тази боя дава хубаво червено мастило.
— Какво искате да пишете? — запита го принцът.
— Не мога да ви кажа. Може би ще напиша нещо, което ще ни донесе помощ, ще ни избави от това окаяно положение.
Предсказанието на барона, че времето ще се развали, скоро се сбъдна. Осем дни след смъртта на Менард небето се покри с черни облаци, въздухът стана хладен и привечер заваля силен дъжд. Ужасни бури бучаха над острова и събаряха най-яките дървета. Падаха гръмотевици, а понякога по обяд ставаше тъмно като нощ.
Жилището на Херманса се оказа неудобно и недостатъчно здраво, за да устои на бурите. Младата жена се пресели в подземието, където спяха мъжете. За нейно щастие, природата беше разделила пещерата на две отделения, между които имаше висока стена с тесен проход. Съпругата на Драйфус се настани в задната част, Пикардин и принца — в предната. Двамата мъже пренесоха вещите на Херманса в новото й жилище. Бяха изтеглили лодката до брега и я вързаха с двойно въже за дебело дърво. Имаха складирана храна и дърва в изобилие. Едно нещо само им създаваше затруднения — доставянето на прясна вода за пиене и готвене.
Така изминаха три седмици. Бурята беше започнала да утихва и от време на време през тежките облаци проникваше слънцето и осветяваше тримата нещастници.
Една сутрин Пикардин се бе заловил да си прави обувки от тюленова кожа, защото ботушите му се бяха съвсем изпокъсали, и затова принц Наполеон Ътиде сам на рекичката. Негово Величество френският престолонаследник взе двата съда и спокойно се отправи за вода.
— Надявам се — каза баронът, оставайки сам с Херманса в пещерата, — че след три дни пак ще можем да излезем от жилището си. Вятърът тази сутрин се промени и вярвам, че ще ни донесе хубаво време.
— Дано даде Бог да се сбъднат думите ви, господин барон — усмихна се с надежда Херманса. — Храната ни вече се свърши и ако не искаме да гладуваме, трябва да се погрижим за друга.
— Веднага след спирането на дъжда ще тръгна на лов — каза Емил. — Съжалявам, че не съм станал обущар. Този занаят щеше да ми бъде сега много по-полезен, отколкото всички рицарски изкуства, в които съм се упражнявал през младите си години.
В този миг полуготовата обувка падна от ръцете му. Емил стана от мястото си и изгледа въпросително Херманса.
— За Бога, не чухте ли нещо? — попита я той бързо.
— Не — отговори тя, — чувам само плющенето на дъжда и бученето на вълните.
— Не, не — извика Емил отчаян, — имаше и друг глас. Ето, чуйте, ето пак…
Баронът грабна пушката и се завтече към изхода на пещерата. Херманса тръгна след него, нежната й ръка несъзнателно стисна дръжката на револвера. Дъждът продължаваше да вали като из ведро. Беше тъмно, нищо не се виждаше. Дочу се пак силен отчаян вик.
— Всемогъщи Боже, принцът е в опасност — извика баронът.
Пикардин прикри с ръка цевта на пушката си, за да не се намокри, и бързо напусна пещерата. Не измина и десет крачки и пред него се изправи мрачна фигура, която го хвана за ръката и го завлече в пещерата.
Блед като мъртвец и треперещ като лист, клетникът седна на камък до огъня. По челото му имаше кръв, но друга рана не се виждаше.
— За Бога, принце, какво се е случило? — запита го Емил с треперещ глас.
— Видях го — изстена Наполеон. — Нарани ме със стрела в челото, но като видя, че не ме улучи, излезе от скривалището, втурна се към мен, вдигна голямата си тояга и посегна да ме убие. Аз избягах, но той се спусна подире ми. За щастие стигнах пещерата, преди да успее да ме хване.
— Принце, благодарете Богу — каза Херманса, — че сте се отървали с такова малко нараняване. Боли ли ви раната?
— Не — отвърна принцът. — Стрелата му одраска само челото ми. Ако имах пушка, щях да го застрелям като куче.
Баронът разбра, че раната на клетника не е тъй безопасна, както си мислеше. Емил я изми внимателно, изсмука кръвта от нея и я изплю.
— Мислите ли, че стрелата е отровна? — изплаши се принцът.
— Не, но по-добре е да вземем мерки.
— Разправете ни сега, принце, как изглежда този тайнствен убиец, който иска да ни затрие?
— Едва ли бих могъл да го опиша — отговори Наполеон, — защото ужасът ми беше толкова голям, че нямах време да го гледам. Видях, че е едър мъж с руса брада и коса. Беше облечен в кожа от тюлен, а лицето му има почти животински израз.
— Може би този човек заслужава повече нашето съжаление, отколкото омразата ни — промълви Херманса. — Един бог знае, как е попаднал на този остров и какво е претърпял, та е изгубил ума си. Той, нещастният, трябва да е умопобъркан, щом се отнася така с нас.
— Както и да е — не се съгласи принцът. — Човекът може да е умопобъркан, но трябва да го смятаме за бясно куче и да го застреляме, когато ни се удаде… В пещерата стана студено, да сложим няколко дървета в огъня.
