Тресеше го и като наметна шинела си, седна съвсем близо до огъня, без да може да се стопли.
След час принцът съобщи на Емил, че постоянно има студени тръпки и го боли главата. Крайниците му натежаха и жажда започна да го измъчва. Трябваше постоянно да пие вода.
— Вие сте се простудили, принце — каза загрижена Херманса, — но ето супата започна да ври, тя ще ви стопли.
Людвиг Наполеон гледаше с изцъклени очи в гърнето, което висеше над огъня.
— Защо сложихте главата ми в супата? — попита той със строг глас Херманса.
Младата жена се разсмя.
— Виждам, че сте добре разположен — погледна го тя — и това ме радва. Но все пак мисля, че от костенурката в гърнето ще имаме по-хубава супа, отколкото би ни дала вашата глава, ако я сварим.
Баронът остави работата си и изплашено изгледа принца. Стана от мястото си и се запъти към огъня. В това време принцът блъсна с крак гърнето и го захвърли заедно със супата в огъня.
— Нещастна сган — извика той с нетърпящ възражение глас, — искате да отровите императора си? Подкупени убийци! Аз ще избягам. Балонът ми е готов и за двадесет и четири часа ще ме отнесе в Париж. Чувате ли камбаните? Народът иска да ме провъзгласи за свой император. Ха, ха, ха! Републиката пада, да живее Наполеон Четвърти!
Като видяха лицето му, Херманса и Пикардин с ужас отстъпиха от клетия си състрадалец. То беше посиняло, едра пот покриваше челото му, а очите му блестяха като светещи въглени.
— О, всемогъщи Боже, имай милост към него — извика Херманса с треперещ глас. — Нещастникът е полудял.
— Клетият ще загине от отровата, която бушува в кръвта му — опечали се баронът.
После се отвърна от принца и добави:
— Предчувствах, че стрелата на тайнствения убиец е отровна.
— Пазете се, бароне, клетникът взе вашата пушка. Той иска да ни убие!
Обезумелият наистина беше взел пушката на барона и се канеше да стреля. Нещастникът се целеше право в сърцето на младата жена и докато треперещите му ръце търсеха спусъка, той викна с хрипкав глас:
— Животни, вие не искате да ме признаете. Ще заповядам да ви застрелят като бесни кучета. Господин поручик, дайте знак за стрелба. Огън!
Но преди да успее да гръмне, Емил фон Пикардин се хвърли върху полуделия и хвана пушката му.
Започна борба. Лудостта бе дала на принца неизмерима сила, но баронът бе решил да загине, преди да се случи нещастие с беззащитната жена.
— Херманса, бягайте в жилището си — извика й той. Но тя не беше от ония жени, която ще остави другаря си в опасност.
Трескаво се втурна към огъня, взе горяща цепеница и перна с нея ръцете на обезумелия. От болка нещастният изпусна пушката.
Баронът я избута с крак към другия край на пещерата, хвана принца през кръста и го сложи на леглото. Клетникът се тръшна с рев на смъртно ранен звяр. Жестоки болки го измъчваха. Картината бе страшна. От устата му течеше кървава пяна, а краката му се свиваха в силните гърчове.
— Няма ли някакво средство да се спаси нещастният? — плачеше Херманса.
— Не — отговори баронът. — Отровата сигурно е направена от менханиловата ябълка, която вирее по тези места. Плодовете на това дърво са жълти като злато, а листата му — червени. Но и листата са отровни. Птиците никога не кълват тези плодове и листа, които, хвърлени в реката, отравят рибите и жабите.
— Ще загубим нашия приятел — изхълца Херманса.
— Да, госпожо, клетникът скоро ще свърши, но въпреки това ще му сложа студен компрес на главата и ще му дам да пие лимонов сок. Може би поне ще се облекчат болките му.
Гласът на умиращия ставаше все по-слаб и по-неясен. Езикът му беше се подул и висеше навън от устата. Лицето му стана черно. Очите му се оцъклиха и гледаха неподвижно към естествения таван на пещерата.
Емил замоли Херманса да излезе от жилището — не искаше тя да стане свидетел на страшната смърт на принца. Устните на нещастника още един път се раздвижиха. Баронът се наведе и дочу последните думи на принц Людвиг Наполеон:
— Майко! Царю!
Тези две думи изразяваха всичко, което той обичаше и към което се стремеше през живота си. Умиращият се сепна още веднъж и сърцето му престана да бие. Френската република вече нямаше защо да се страхува от престолонаследника Наполеон.
Херманса се хвърли към мъртвото тяло на принца и горко и сърцераздирателно заплака… През скръбта по загиналия тя почувства цялата абсурдност на положението си. Млада, красива жена и млад мъж — сами на самотен остров, при това принудени по неволя да живеят в една пещера, застрашавани от тайнствен убиец. А ако са заставени години още да живеят заедно? Ще могат ли да устоят срещу похотта на плътта?
Младата жена обичаше силно нещастния си мъж и не можеше и да помисли за друг. Тя живееше к бълнуваше за Драйфус и често й се струваше, че се намира при него, въпреки че беше на хиляди мили далеч от него.
Херманса се страхуваше от барона. Дали може да обуздае младежката си кръв? Тя проливаше горещи сълзи и хълцания задавяха гърлото й.
Баронът разбра мъката й. Той хвана нежно ръката й и каза:
— Моля ви се, Херманса, погледнете ме, искам да ви кажа нещо. Знам какво мислите и чувствате в тази минута. Не се страхувайте, Херманса. Кълна ви се, че вашата чест ще бъде свята за мене, докато съм господар на душевните си сили. Вие сте хубава, Херманса, вие сте пленителна! Обаче сте жена на друг, жена на най-скъпия ми приятел. Ако аз отнема най-свидното му притежание, най-ценното му съкровище, щях да бъда мизерен крадец и разбойник и сам щях да се презирам. Херманса, аз съм кавалер и тача честта си повече, отколкото живота си. А дори да бяхте свободна, пак не бих могъл да ви поискам. Сърцето ми не е свободно, то принадлежи на друго същество — това, мисля, е най-добрата спирачка срещу всички нечисти щения на плътта ми. Аз обичам силно и сърдечно една девойка, на която ще остана верен до последния си дъх. Разбрахте ли сега защо не трябва да се боите от мене, макар и да съм млад, а вие да сте жена, която трябва да бъде обичана. Разбирате ли?…
— Разбирам ви — прошепна Херманса, — и зная, че мога да бъда спокойна.
Двамата стиснаха сърдечно ръцете си, като стари, добри и обичащи се другари.
През следните дни баронът взе няколко листа от направената хартия. После тръгна към морския бряг и хвана две патици, каквито имаше в изобилие и които прелитаха на изток.
Пикардин завърза по един лист за крака на всяка патица и ги пусна в присъствието на Херманса. Те хвръкнаха и се изгубиха по широкото, безкрайно море.
— Пътувайте щастливо, пратеници по въздуха — извика след тях баронът. — Кацнете на някой параход и съобщете на хората, че на този самотен остров се намират две същества, които очакват скорошно спасение. Пикардин беше изпратил по крилатите пратеници следните редове:
„Добри хора,
Една французойка при пътуване по море пострада и сега се намира на самотен необитаем остров между четиридесет градуса източна дължина и тридесет и един градуса двадесет и шест минути южна ширина. Побързайте да я спасите. Ако сами не можете да сторите това, съобщете на Матийо Драйфус в Париж:, улица «Фуршамбол» № 25.
Бог да благослови спасителите!
