се сбъдна. Аз нямам добро мнение за нашите парижанки. Те мислят само за контене, за танци и за удоволствия. Но Жоржина, дъщерята на един прост наемател от Белмари, има добро сърце и работи повече, отколкото десет парижанки.
— Спечелила ли е любовта на малкия?
— Андре е много привързан към нея. И тя също се стреми да угоди на детето и да го учи на добро. Само едно…
— Какво?
— Нещо, което се отнася лично до нея. Тя е много често тъжна и щом се увери, че никой не я вижда, започва да плаче.
— Може би любовни грижи!
— Това е първото нещо, което един мъж си помисля, когато едно момиче плаче. Случаят не е такъв.
Леля Ерика излезе и остави Матийо потънал в мисли. Той отиде до прозореца и погледна на улицата, без да вижда какво става там. Мислеше за любимата си Алиса, макар че щеше да е по-добре, ако беше погледнал внимателно улицата. Тъкмо срещу къщата на Драйфус се разхождаше една стара просякиня. От време на време тя отиваше до ъгъла на улица „Фуршамбол“. Там стоеше малко човече, толкова малко, че всеки го поглеждаше. По лицето му се виждаше, че е на около дванадесет години, но по малкото му тяло, малките ръце и крака приличаше на четиригодишно. Беше джудже. То бе облечено в скъсани дрехи и имаше везани пантофи на краката. В ръцете си носеше кошница с букетчета от теменуги и неуморно молеше минувачите да купят. Щом дойдеше до него, старата просякиня пошепваше: „Още нищо не се вижда, стой на мястото си, Бижу“.
— Добре, майко Казота — отговаряше малкият.
И старата просякиня се връщаше пак пред къщата на Драйфус.
Портиерът излезе и каза на минувачите да се отстранят. В същото време елегантен файтон излезе през портата на къщата. Нямаше още никой в него, само старият Мишонет се беше настанил до добре облечения кочияш. Старият войник беше във войнишки шинел и имаше фуражка на главата. Той не изпущаше никога случая да покаже, че някога е бил военен. Старата просякиня отиде при Мишонет, изкриви лицето си и проплака:
— Господине, помогнете на една бедна жена! От двадесет години съм вдовица и страдам от ревматизъм в двата крака.
Мишонет бръкна в джоба си и каза:
— И аз страдам от ревматизъм и ви съжалявам, но въпреки това пак работя. Ето, вземете тези пари.
Той хвърли три монети в престилката на старата.
— Благодаря ви — измърмори тя. Дано щастието ви придружава из пътя, по който вървите.
— Къде отиваме. — попита кочияшът.
— В Булонската гора отговори Мишонет. — Слушайте. Франсоа, какво ще ви кажа.
Двамата мъже не обърнаха внимание, че старата спря до предното колело на файтона. Тя уж броеше медните монети, но в действителност слушаше разговора на двамата.
— Днес ще отидем на разходка с малкия Андре — продължи Мишонет. — Господин Матийо Драйфус желае да отидем в Булонската гора. Преди няколко седмици разказах на малчугана за красотите на тази местност и той гори от желание да ги види. Нашият Андре ще се учуди, когато види грамадната люлка, люлките с шарените дървени коне, колата от миди, в която са впрегнати две морски чудовища от дърво. Той ще се удиви, когато минем през маймунския театър. Ще видим после и панорамната битка при Мажента и Сулферино. Аз съм участвал в нея и знам, че това най-много ще хареса на Андре, тъй като там има войници, дим от барут и…
— Какво искахте да ми кажете, господин Мишонет — прекъсна кочияшът войнственото въодушевление на стария войник.
— Какво исках да ви кажа ли? Ах, да, Франсоа, само вие можете да помогнете нашият Андре да не бъде лишен от това удоволствие. Господин Драйфус не позволява да посетим това място, защото се страхува да не се случи нещастие на детето. Но вие, Франсоа, можете, като стигнем там, да карате бавно, за да може малкият да види всичко. Това ще зарадва господин Драйфус, а и моят обичан Андре ще бъде доволен.
Кочияшът кимна с глава.
— Мога да сторя това — каза той, — разчитайте на мен.
Старата просякиня се отдалечи от колата и тръгна забързано. Тя стигна до ъгъла на улицата. Там още стоеше джуджето и продаваше теменуги.
— Бижу, тичай, колкото можеш. Знаеш къде те чака Обезобразената, нали?
— Да, майко Казота, в сладкарницата, която е на десет къщи оттук.
— Добре. Бижу — забърза старата, — влез в сладкарницата и продай на гостите теменуги, а като дойдеш до Обезобразената, кажи й следното: „Те отиват в Булонската гора. Казота мисли, че там ще може да се направи нещо. Обезобразената да не забрави, че комедиантът Гаспар, който преживя няколко месеца у дома, се намира там. Ако има нужда от помощ, да се обърне към него.“
— Всичко разбрах, майко Казота.
— Тръгвай тогава!
Малкият пое и скоро влезе в сладкарницата. Вътре имаше само няколко души. Близо до голямата мраморна статуя седеше елегантно облечена дама, чието лице беше забулено със син воал. След като обиколи всички гости, Бижу отиде при дамата.
— Пресни теменуги — предложи той със слаб гласец.
— Бижу — каза му тихо дамата със синия воал, — известия ли ми носиш?
— Да. Казота ме изпрати — пошепна малкият, като се преструваше, че уж й показва теменугите. — Те отиват в Булонската гора. Тя мисли, че там ще може да се направи нещо. Не забравяйте, че в случай на нужда Гаспар е там и ще ви помогне.
— Добре, Бижу, нямам време за губене. Слушай какво ще ти кажа.
Дамата със синия воал извади изпод палтото си един вестник, който изглеждаше, че е нов и го даде скришом на момчето.
— Нали знаеш какво трябва да правиш, Бижу? — запита го повторно тя.
— Разбира се, но къде да оставя теменужките.
— Ах, глупако, те ще останат в колата. Чакай ме пред вратата на сладкарницата!
Момчето се изгуби. След малко и дамата със синия воал излезе на улицата. Тя нае закрит файтон.
— Закарайте ме в Булонската гора — заповяда на кочияша. — Ще карате бавно, когато минаваме край екипажа, който ще ви покажа. След това ще го следвате на близко разстояние.
Кочияшът кимна с глава. Такива заповеди не са рядкост за парижките кочияши.
Забулената дама се качи във файтона. Джуджето се вмъкна при нея.
През това време Матийо Драйфус, Жоржина и малкият Андре се бяха качили в открития екипаж. Андре, облечен в бяло палтенце, с бяла шапка, седна до Матийо, а Жоржина — срещу него. Малкият викаше от възторг. Детските му очички с радост се срещаха с погледа на стария Мишонет. Те имаха тайна помежду си. Жоржина също знаеше нещо за нея.
Екипажът тръгна. Колко хубава беше тази разходка на чист въздух! Къщите се издигаха от двете страни на улицата. Движението по нея развеселяваше Андре. Внезапно той стана мълчалив.
— Чичо Матийо — каза той, — ще срещнем ли татко и мама на разходката? Във файтона има място и те могат да се качат.
Тези детски думи улучиха Матийо в сърцето. Той едва сдържа сълзите си. Жоржина също беше мълчалива и гледаше натъжена наоколо. Тя мислеше за Леон Бернард. Той беше отпътувал за далечна страна, като я бе отблъснал от себе си — нея, която бе обичал толкова силно.
Всичко това стана поради едно нещастно недоразумение. Ако можеше поне още веднъж да поговори с любимия си, да му каже, че е извършила голяма грешка, да му се закълне, че никога не е обичала друг, освен него и че никога не ще обича другиго, тогава щеше да олекне на сърцето й. Тя вече не се надяваше да види Леон. Той беше толкова далеч, а имаше толкова жени, които можеха да спечелят сърце му.
— Зелени дървета! — извика Андре радостен.
