. Файтонът беше достигнал до входа на Булонската гора. Чудна пролетна картина се откриваше. Дърветата и храсталаците блестяха в нежна зеленина. Навсякъде из въздуха хвърчаха завърналите се от юг птички и чуруликаха сладко.
Изведнъж Матийо и Жоржина трепнаха. На лицата им се изписа безпокойство. То бе причинено от ездача, който мина полека край тях. Носеше униформа на висш офицер. Бледото му лице с черна брада се намръщи и той хвърли демоничен поглед към екипажа.
— Подлецът, който разруши щастието ми — помисли си Жоржина и сви устни.
— Черният майор — каза Драйфус. — Тази среща не предвещава добро, даже ми се иска да прекратим разходката и да се върнем.
Естерхази беше настигнал закрития файтон, който следваше екипажа на Драйфус. Той видя дамата със синия воал и се приближи до файтона. Прозорчето се отвори и главата на забулената дама се показа:
— Надявам се, че тази вечер малкият ще бъде в ръцете ни — каза тя на конника, — чакай ме в жилището си.
— Ще те чакам, но внимавай да не те открият.
— Не се безпокой! Сбогом.
Прозорчето на файтона се затвори и конникът отмина.
Файтоните караха бавно, защото времето беше чудесно и много парижани желаеха да се разходят, тъй че екипажите образуваха цяла колона.
Матийо забеляза, че до екипажа му постоянно тича едно момче, което, както изглежда, продаваше вестници.
То вдигна няколко вестника и каза със слабия си глас:
— Господине, купете си най-новия „Фигаро“.
Матийо не искаше да спре файтона, за да купи вестник, понеже знаеше, че новият „Фигаро“ се намираше вече на писалището му. Но както изглежда, момчето желаеше да спечели няколко дребни монети.
— Купете си, господине, новия „Фигаро“ — извика то. — Нови телеграми, конфликта между Англия и Русия, убийството на съпругата в Лион, корабокрушението на „Бригита“ в Атлантическия океан.
— Стой, кочияш, спри! Матийо пребледня.
— Стой! — извика той повторно. Кочияшът спря конете.
Матийо Драйфус се наведе от файтона.
— Дай вестника, момче!
Момчето претърси за миг вестниците, като че искаше да даде специален екземпляр на Драйфус.
Ръката му трепереше силно.
— По-бързо — извика Матийо, — всичките са еднакви.
Гласът му беше дрезгав.
Момчето подаде „Фигаро“ и получи солиден бакшиш.
— Карай! — заповяда Матийо на кочияша. Малкият вестникопродавец се доближи до закрития файтон. Той се качи на стъпалото и влезе през отворената врата в него.
Матийо Драйфус седна пак на мястото си. Жоржина забеляза силното му безпокойство.
Той разгъна вестника. Погледът му сновеше по колоните. Изведнъж пребледня като мъртвец. Зениците на очите му се уголемиха и той впи поглед във вестника, като че бе прочел смъртната си присъда.
Известието, което толкова разтревожи Матийо, се намираше в последната колона на „Фигаро“, при най-новите телеграми и гласеше:
Тукашните рибари, които са били навътре в океана, са открили запечатано шише, в което се намирало последното известие от «Бригита» (тръгнал от Хамбург, местоназначение неизвестно). Според това известие «Бригита» е потънал вследствие големи бури близо до Азорските острови. Само кърмчията и трима моряци се спасили с лодка. За съдбата на спасените няма никакво известие.“
Като прочете това печално известие, Матийо Драйфус затвори очи и се облегна мълчаливо на седалката. Стори му се, че слънцето угасна и ужасна тъмнина падна на земята. Мрак и самота цареше в сърцето му. Надеждата за щастие беше изчезнала при появата на известието за потъналата „Бригита“, ас нея и Алиса. Нямаше вече надежда да се освободят Драйфус и Херманса. Явно беше, че фамилията Драйфус беше осъдена на загиване. Като че божието провидение беше против нея. Нежна ръка се допря до неговата.
— Господин Драйфус — прошепна един състрадателен глас, — лошо известие ли получихте?
Гласът на Жоржина събуди Матийо от ужасната летаргия, която го бе обзела. Той вдигна глава и се усмихна на младото момиче:
— Благодаря ви за съчувствието. Вече се успокоих. Прочетох много неприятни новини в търговския отдел на вестника. Има неща, които изненадват търговеца. Франсоа, спрете.
Кочияшът спря файтона. Матийо беше намислил нещо. Той искаше да отиде веднага в редакцията и да попита дали кореспондентът, от когото се е получило това скръбно известие, заслужава доверие. Ако беше така, той искаше веднага да му телеграфира и да го помоли да му изпрати писмото, което е намерено в шишето,-колкото и да струваше това. Това си намерение не искаше още с никого да сподели.
— Не мога да ви придружавам по-нататък — каза Матийо на момичето. — Ще се върна в Париж с друг файтон, а вие можете да се разхождате още час, само, моля ви, не се отделяйте от Андре.
— Господин Драйфус, ще се грижа за малкия — отвърна Жоржина, — бъдете спокоен.
— И вие, Мишонет, внимавайте! Мишонет вдигна ръка до фуражката си.
— Господине, очите ми са винаги, отворени и днес също ще изпълня дълга си.
Матийо целуна малкия Андре и слезе. Свободен файтон се зададе пред него.
Той се качи и тръгна за Париж.
— Сега сме сами — пошепна Мишонет. — Франсоа, карай, нека Андре да види нещо.
Кочияшът сви по една алея и препусна конете. Малчуганът плясна с ръце от радост.
— На люлките ли ще отидем, дядо Мишонет?
— Добре, малко полковниче — отвърна старият войник, — нали ти обясних, че ще те заведа там? Старият подофицер Мишонет държи на думата си, ако ще и триста хиляди пруси да стоят с щиковете си отпреде му.
17.
Съборът, който ставаше в Боа дьо Булон, където спря екипажът на Драйфус, можеше да възхити само младите и невинни натури. Сред парк, приличащ почти на гора, имаше голямо пространство, което не беше обрасло с дървета, но по което имаше трева и пътеки, насипани с пясък, за да бъдат удобни за ходене, когато вали.
Кой парижанин, стар или млад, не познаваше това място? Кой не го обичаше и кой не идваше тук поне веднъж; в годината? За няколко сантима човек можеше да види каквото пожелае.
От всички страни се разнасяше музика. Италианският орган свиреше непрекъснато и йод неговите звуци се въртяха люлките. Тук имаше всичко: комедианти, гимнастици, дресьори на змии и животни, великанът Ли Фу от Китай, испанска танцьорка, силният човек от Германия и други. Народът се чуди на тези неща, а продавачи на разни сладки, печено месо, лимонада и други лакомства обикалят минувачите.
Малкият Андре отначало не знаеше къде да гледа. Жоржина и Мишонет го водеха при всички павилиони, а детето непрестанно ги разпитваше за това или онова.
Подофицерът бе извънредно щастлив, че неговият любимец се радва.
— Ще те заведа сега на панорамата, за да видиш сражението при Солферино — реши старият войник. — Уверен съм, че тази картина ще ти хареса най-много, защото в жилите ти тече войнишка кръв, а баща ти бе храбър войник.
