— Казвате откраднат! — извика той. — Кой, кой стори това?
Преди още да отговори Жоржина, той продължи гневно:
— Все ми е едно кой го е направил! Аз зная кой разбива щастието на нашето семейство. Трябва да се намери детето. Дори да обиколя земята, пак ще го намеря!
Жоржина беше покрила лицето си с ръце и плачеше.
— И тогава не ще го намерите, защото, господин Драйфус, нашият любим Андре не се намира на земята…
— Не е на земята!
— Отвлякоха го във въздуха!…
18.
Луната се показа зад облаците и освети морето с бледите си лъчи, когато капитан Драйфус, барон Ервин и Одета влязоха в пещерата при тримата си другари, за да се съветват и обмислят добре плана за бягството. Отдавна вече тримата затворници ги чакаха и не беше нужно да се запознават. Като влезе в пещерата. Драйфус се отправи към висок белобрад затворник, на когото, както се виждаше, заточението на Дяволския остров не беше причинило много мъки и попита:
— Вие ли сте, господин Легуве?
— Да, поздравявам ви, капитан Драйфус. Във вас е най-голямата ми надежда.
В същото време някой хвана другата ръка на капитана и я стисна.
Той се обърна и видя един красив младеж.
— Капитане — каза той със звучния си глас, — онзи сакат старец ми разказа за нещастието, което ви е сполетяло и ви е докарало на този остров. Въпреки че и аз съм нещастен и беден затворник без права, описанията на вашите страдания дълбоко ме трогнаха и се чудя с какво геройство търпите всичко, което несправедливо ви е сполетяло.
— Добре го казахте, Антонио — намеси се сакатият Мирович. — Капитан Драйфус е благороден мъж. Той се застъпи за мене тогава, когато всяка дума в моя полза щеше да коства живота му. Това никога не ще забравя, нека Бог го благослови и дори никой от нас да не успее да избяга, поне той нека да се спаси.
След тези поздравления затворниците насядаха на скалите, които природата беше поставила в пещерата вместо столове.
Ервин фон дер Халде започна да говори.
— Приятели и състрадалци — обърна се към всички той, — ние, които сме се събрали тук в нощната тъмнина, сме обладани от едно велико желание за свобода. Никой от нас не е без вина на този остров. За да се опознаем по-добре, необходимо е всеки от нас да разкаже причината, която го е довела тук, на острова. Ние сме петима и в разстояние на пет нощи всеки ще си разкаже историята. Закълнете се, че ще го направите.
— Заклеваме се — съгласиха се затворниците. — Сега нека решим как ще извършим бягството.
— Аз не ви съветвам да пътуваме по суша — каза кубинецът Легуве. — Невъзможно е да се пътува през горите и блатата на Френска Гвиана. Ще бъдем изложени на мъченическа смърт.
— Легуве е прав — поде Одета. — Всички затворници, които са се опитали да избягат от Каена по този път, са ставали жертва на зверовете или пък са загинали в блатата.
— Остава ни само пътят по море, нали? — запита Драйфус.
— Да — отговори Легуве, — и докато не се снабдим с параход, не можем да си помислим за такова нещо.
— Ако имахте параход, Легуве, в коя страна щяхте да отидете?
— Трябва да отидем на английска територия — отговори кубинецът. — Испанците и холандците ще ни предадат. Ако успеем да отидем до Тринидад, тогава сме спасени.
— Пътят по море дотам е дълъг и пълен с трудности — каза Ервин — и за да стигнем благополучно, ни е необходим параход, какъвто не можем да имаме. Одета и аз ви предлагаме друг план, който добре сме обмислили. И той, разбира се, е пълен с трудности, но все пак има надежда да успеем. Желаете ли да го чуете?
Всички с нетърпение очакваха да чуят какво ще им каже.
— Ще построим сал и с него ще плаваме край брега на юг, докато стигнем устието на река Амазонка. Ще плаваме все по реката нагоре край брега. По този път не ще гладуваме. Ще имаме достатъчно дърва от горите край брега. Има и много дивеч. Всички тези удобства не ще ги имаме, ако изберем друг път. Ще минем през Бразилия и щом дойдем до Перу или Еквадор, ще бъдем свободни.
Всички се съгласиха с този план.
— Готов съм да пътувам през Бразилия по река Амазонка, дори да претърпя десетократно по-големи мъки, отколкото съм претърпял тук на острова.
— И аз също — заяви кубинецът Легуве. — Само едно искам да знам, как ще стигнем до река Амазонка?
— Нали ви казах — отвърна Ервин, — със сал, който трябва да построим.
— Откъде ще вземем дървета за този сал, как ще го построим, че да не се усъмнят стражите и къде ще го скрием, когато бъде готов?
Пленниците на Дяволския остров се спогледаха въпросително. Всеки разбра, че да се построи такъв сал, беше невъзможно. В това беше цялата трудност. Нещастните затворници нямаха нито дървета, нито колове, от които да направят сала, нито гвоздеи и въжета. Как можеха тогава да построят сал, с който да плават по океана?
Ервин и Одета бяха предвидили и това.
— Приятели — каза Одета, като застана сред пещерата, — чуйте ме и ще се съгласите с мен, че нищо не може да противостои на човешкия разум. Всички сте виждали, че морето изхвърля дървета на брега. Морското течение ги изтласква тук. Ще ги събираме и от тях ще си направим сал. Понеже това не е възможно денем, трябва нощем да събираме изхвърлените дървета. Не ще ви липсват сечива, гвоздеи и други материали. Аз ще ги докарвам нощем от Каена. Тук има вече скрити три брадви, двадесет килограма големи гвоздеи, една бургия и множество въжета. Ще донеса още. Ще се погрижа и за храна, тъй че нищо да не ни липсва, докато стигнем до река Амазонка.
Драйфус стана и стисна ръката на Одета.
— Ако успеем да избягаме, ще трябва да благодарим само на вас. Вие доказвате, Одета, че истинската любов е винаги придружена с мъжество и твърда воля. Приемете благодарностите на нещастниците, които са събрани тук, около вас, за това, което сте направили и което ще сторите за тях.
Ервин прегърна любимата си. Той се гордееше за похвалата, която получи Одета. Главните проблеми бяха решени и одобрени. Само изпълнението беше трудно и то трябваше да се върши нощем. Ервин и Драйфус пресметнаха, че салът ще бъде готов след четири седмици, когато можеха да тръгнат.
Разделиха се и обещаха, че следващата нощ пак ще дойдат.
Легуве, Антонио и сакатият се упътиха към колибите си и незабелязано влязоха в тях. Ервин, Одета и Драйфус се запътиха към брега, където бяха вързали лодката.
— Време е да се връщам — каза младото момиче. — Откакто отказах на Мурильо, баща ми започна да се съмнява и ме е страх да не ме следи. Макар и да узнае, че нощем вместо да еня отсъствам от къщи, той никога не ще узнае тайната ми. Нека да ме бие и измъчва, пак не ще разбере къде ходя.
— Да те бие? — извика Ервин и сви юмруци. — О, мила ми Одета, това няма да направи баща ти. А ако те бие, скрий се някъде…
— Не ви съветвам да правите това — каза Драйфус. — Въпреки че годеницата ви може да се мъчи, Ервин, Одета не трябва да прави това, защото може да предизвика съмнението на Панталон и Мурильо.
— Капитан Драйфус е прав — съгласи се Одета. — Всичко ще сторя само и само моят баща да не се усъмни, че имам връзки с теб, Ервин, защото иначе сме загубени. От дванадесет години никой заточеник не е успял да избяга от Дяволския остров, затова и пазачите не са толкова строги. Те се уповават на големите пречки, които правят бягството невъзможно. Но тежко и горко, ако Мурильо започне да се съмнява. Тогава ще ви затворят като зверове и не ще можете да се виждате. Сега вече тръгвам — завърши Одета. — Скоро
