Те поставиха нещастницата на скъсаното канапе, намиращо се в тъй наречената частна кантора на евреина. После й дадоха малко бульон и вино и момичето отвори очи. В този миг двамата мъже възкликнаха едновременно.
— Това е дъщерята на фалшификатора Мирович. После старият прошепна на сина си:
— Тя заложи преди няколко месеца при мене една скъпоценна брошка.
Синът добави:
— Видях това момиче преди няколко месеца в църквата „Нотр Дам“, обкръжена от блясък, като невеста на граф Естерхази.
Какво ли биха казали Емил фон Пикардин и заточеникът на Дяволския остров — недъгавият Мирович, ако биха видели лицето на любимото момиче. Те биха познали Павловна, защото любящото око не се мами, ала те биха били и поразени, ако видеха какво са направили от красивата девойка тези престъпници.
Красотата й не бе загубена, от очите й пак светеше невинност, но преживените мъки и страдания бяха сложили отпечатък по красивото й лице.
— Къде се намирам? — бяха първите думи, които Павловна произнесе, след като се огледа. — Ако още съм в ръцете на ония ужасни хора, имайте милост и ме убийте.
— Успокойте се, госпожице — каза Питу, опитвайки се да говори окуражаващо. — Вие сте спасена от вашите врагове и се намирате под закрилата на парижката криминална полиция, чийто представител съм,аз.
— Вие сте чиновник! — извика радостна Павловна и се опита да стане.
Тя беше толкова слаба, че не можа да се вдигне.
— Пазете се, госпожице — молеше я Питу, — и ако мижете, отговорете на въпросите ми.
— Как е вашето име?
— Павловна Мирович.
— Не бяхте ли невеста на граф Естерхази?
Като чу това име, девойката се сепна, но после отговори тихо: — Да.
— Имате ли роднини в Париж?
— Не, баща ми княз Мирович е умрял. Бащата и синът се спогледаха.
— Бихте ли могли да си припомните как се озовахте в тази изба?
— Жената ме хвърли в нея.
— Ах, Красцинска! Така и предполагахме. Но коя е причината, за да посегне тя на живота ви? Защото извън всякакво съмнение е, че вие щяхте да загинете в избата, ако случайно не бях ви намерил.
— Друг й заповяда да го направи.
— Но кой е той.
Павловна сложи ръце на очите си и замлъкна.
— Отговорете! В случай, че кажете истината, ние ще ви браним от вашите врагове — увери я Питу.
С големи усилия Павловна се привдигна.
— Не, не мога да ви кажа! Този човек има изключително влияние и само някоя извънредна сила може да ме спаси. Кажете ми, господине, ще ме заведете ли при началника си? Нему ще разправя всичко и кълна ви се, че ще ви похваля много, задето ме спасихте.
Гърбавият комисар замълча. Разговорът на девойката с Фон Ла Бриер можеше да бъде от полза за него, защото тя наистина, може да го похвали повече, отколкото ако сам разкаже за случая.
— Добре — реши той. — Веднага ще ви заведа. Чувствате ли се толкова добре, че да можете да дойдете с файтон до двореца на Фон Ла Бриер?
— Разбира се — заяви Павловна. Надеждата, че ще намери защита побеждаваше слабостта й. — Да вървим.
Двамата мъже отидоха в магазина и оставиха Павловна да поправи косата и тоалета си. После тя, подпирайки се на рамото на Питу, тръгна към колата. Файтонът ги отнесе към двореца на Фон Ла Бриер.
Питу и младата девойка влязоха в прекрасния дом. Комисарят отведе Павловна в стая, намираща се недалеч от кабинета на началника и заключи вратата. Веднага заповяда да съобщят, че е дошъл. Господин Фон Ла Бриер беше готов винаги да приема двамата си първи агенти — Гилберт и Питу; те бяха кажи-речи негови министри, с които управляваше полицейската си армия. Така че — той прие гърбавия Питу, но беше настроен зле.
— Любезни ми Питу — изгледа го иронично, — навярно сте дошли да ми съобщите, че най-после сте намерили онова момиче, за което се интересувам толкова. Нали знаете, че тази Наталка е петното в живота на моята съпруга?
Питу първо се изчерви, но после пребледня.
— Колкото и да се мъча да намеря това момиче, Ваше превъзходителство, не успявам. Може би колегата Гилберт е по-щастлив от мен…
— Нито той — отвърна началникът на парижката полиция, — нито вие успявате да направите нещо. Мисля, че причината е лошата ви воля.
— Осмелявам се да ви припомня услугите, които ви направих в Петербург — продума Питу покорно.
— Да, разбира се — кимна Фон Ла Бриер, — такива услуги не трябва да се забравят. Какви вести ми носите днес?
— Сполучих да уловя добра плячка.
— Да не сте хванали избягалия Равелак?
— Не, Ваше превъзходителство. Равелак е изчезнал от Париж и кой знае на кой край на земята се крие. Смятам, че избавих Париж от една по-низка твар.
— Правите ме любопитен!
— Ще си спомните ли, Ваше превъзходителство, че неотдавна получихте оплакване против делата на една акушерка, която живее в дома на Соломон Дулсети?
— Да, спомням си, че подписах заповед да арестуват евреина. Гилберт искаше да го арестува.
— Прощавайте, Ваше превъзходителство, забележката ми, но това щеше да бъде глупост от страна на Гилберт. Този евреин ми съобщи за делата на акушерката и се показа добър помощник на полицията.
— Как се казва тази жена? — запита Фон Да Бриер и се замисли.
— Красцинска! Тя е рускиня или полякиня.
— Това име ми е познато — промърмори началникът. — не си ли спомняте да сте го чували някъде.
— Не мога да си спомня.
— Както и да е. Какво е сторила тази жена?
— Всичко лошо и подло, което може да върши една акушерка със занаята си. Между другото намерихме в избата на Красцинска труповете на седем деца.
— Значи е голяма престъпница. Къде е жената?
— В зимника на вашата къща. Предположих, че ще искате сам да я разпитате.
— Да, ще го сторя, Питу, добре сте направил. Нека доведат жената тук.
Зарадван, че началникът го похвали, Питу излезе и заповяда на един стражар да доведе акушерката при началника. В този момент на прага на отсрещната стая се показа висока, бледа жена в черно облекло. Това беше Катерина фон Да Бриер, жената на парижкия градоначалник. Катерина беше с шапка на главата и държеше в ръка копринен чадър, навярно се готвеше да излезе.
— Господине — каза тя на мъжа си, — отивам на църква. Откакто припаднах тогава, не съм ходила на това свято място.
— Добре, госпожо, но защо ми съобщавате това?
— За да не изпратите шпионите си, които ме следват даже и в храма Божи. Както виждате, желая да ви предпазя от този грях.
— По-добре ще бъде, госпожо, ако мислите за собствените си грехове — отговори господин Фон Ла Бриер, като погледна злобно жена си.
Катерина вдигна гордо глава.
— Това, което вие наричате грях — каза тя, — е моят единствен светъл лъч, който съдбата изпрати през живота ми.
Градоначалникът почервеня от гняв.
— Госпожо, според вас може и да е така, но хората мислят друго. Едно незаконородено дете не е
