слънчев лъч.
Жестоката дума нарани нещастната жена.
— Вие късате сърцето ми — извика тя със сълзи на очи. — Но Бог помага на всекиго, който има да изпълни велико дело.
— В какво се състои, госпожо, вашето велико дело?
— Да намеря дъщеря си и да й стана майка.
Като каза тези думи, госпожа Фон Ла Бриер тръгна към вратата. Внезапно се чуха гласове. Питу се връщаше с арестуваната. Брадатото лице на градоначалника прие по-благ вид.
— Госпожо, моля ви за минута. — Кажете, господине.
Катерина беше застанала на вратата и гледаше въпросително мъжа си. Дали съжаляваше и се каеше, че бе нагрубил толкова много жена си?
— Госпожо, искам да поговоря с вас още малко — продължи Фон Ла Бриер с по-благ глас. — Преди това трябва да проведа един разпит, който ще трае няколко минути. Имайте добрината да отидете дотогава зад онази завеса.
Без да подозира ни най-малко какво я очаква, Катерина се скри зад зелената завеса, която покриваше големия прозорец. Едва се бе настанила зад завесата, и Питу влезе, придружен от Красцинска. Рускинята не се страхуваше ни най-малко. Тя гледаше нахално и предизвикателно господин Фон Ла Бриер.
— Вие ли сте акушерката Красцинска? — запита градоначалникът. — Най-после попаднахте в ръцете на правосъдието. Открихме престъпните ви дела. Убивала сте невинни деца, чиито трупове намерихме.
— Намерихте? — попита Красцинска. — Кой може да докаже, че аз съм убила децата? Децата умират лесно.
— Аз ще ви докажа — каза Питу. — Щом вие не сте убила децата, тогава защо сте оставила труповете им в избата?
— Защото не ми платиха за погребването им, а нямах и време.
— Заплатили са ви — продължи Питу бързо — да държите онова момиче в онази ужасна и пълна с трупове изба, за да умре от глад.
Акушерката се стресна, като чу, че и това беше разкрито.
— Това е лъжа — тросна се тя грубо, — момичето беше мъртво, когато го занесох в избата.
Питу се изсмя.
— Нека мъртвата сама ви каже, госпожа Красцинска, какво престъпление сте искали да извършите над нея.
Гърбавия! комисар напусна стаята, като бързаше да изиграе последната си, най-голяма роля. Щом Питу излезе от стаята, акушерката отиде бавно при писалището на градоначалника. Тя се наведе над смутения началник.
— Води ли тази врата към коридора? — запита тя и показа към вратата, през която преди малко беше влязла госпожа Фон Ла Бриер.
— Вие луда ли сте? — извика градоначалникът.
— Заповядвам ви да отворите веднага вратата и да ме пуснете.
— Вие сте луда!
— Не, аз съм напълно с ума си — каза жената. — Не забравяйте, господине, че аз като акушерка зная много тайни, с които мога да си послужа при благоприятен случай. Да ви разкажа ли една такава тайна из моята практика?
Господин Ла Бриер побледня. Зелената завеса също потрепера, като че някой се държеше за нея. Акушерката се доближи още по-близо до него и му пошепна:
— Една нощ в Петербург акуширах на млада баронеса. Тя роди момиченце. Бащата на това дете беше прочутият разбойник Михаил Панин, а майката се казваше Катерина фон Острау, а сега се казва…
— Спрете!
— Желаете ли, Ваше превъзходителство, да знаете как се казва сега майката на онова незаконородено, разбойническо дете? — запита акушерката със сатанинска усмивка. — Искате ли парижкото общество да узнае, или мислите, че ще е по-добре, ако ме придружите навън, като ми обещаете, че ще ме оставите свободно да практикувам професията си?
Едри капки пот потекоха по челото на смаяния мъж. Той се намираше в отчаяно положение. Думите на тази жена щяха да унищожат общественото му положение. В случай че я освободи, той нарушаваше дълга си и трябваше в бъдеще да защитава голямата, престъпница.
Ла Бриер се бори за миг със съвестта си. Най-после егоизмът победи. Той се страхуваше от унижение пред обществото.
— Елате — каза той, — ще ви пусна. Само мълчете, мълчете.
— Нищо лошо не сте ми направили — каза жената.
Тя се упъти към вратата. В тази минута в стаята влезе Питу. Той водеше Павловна за ръка. Господин Фон Ла Бриер препречи пътя на Красцинска. Той не желаеше да се изложи пред чиновника си.
— Ето доказателството, което ни е нужно — процеди гърбавият като посочи Павловна. — Още ли ще лъжете, след като сама виждате, че мъртвите възкръсват, за да свидетелстват срещу вас.
Акушерката се стресна и хвърли зловещ поглед към хубавото момиче.
— Щеше да е по-добре да те бях убила — изсъска тя. — Ако зависеше от мене, нямаше да си жива вече, но оня влюбен до уши искаше да те държа в избата, докато се опитомиш и изпълниш желанията му.
Павловна не отговори нищо. Сълзите напълниха очите й, тя простря ръцете си към градоначалника и падна на колене пред него.
— Господин началник, аз съм едно нещастно момиче, което няма кой да защити на този жесток свят — изплака тя. — Имайте милост към мене и ме покровителствайте. Вие единствен можете да ме избавите, не оставяйте да попадна в ръцете на враговете си. Кълна ви се, работила съм почтено, макар и да не бях свикнала да работя. Не ми е останало, господине, нищо друго, освен девическата чест, която ще браня докато живея.
Дълбоко трогнат, Фон Ла Бриер гледаше красивото плачещо създание, което, изпълнено с отчаяние, го молеше за избавление.
— Невъзможно ли е, наистина — извика той, — честно и почтено момиче да не може в Париж да изкарва прехраната си, необезпокоявано от никого. Станете, дете мое, и не плачете. Във Франция има закон за закрила на честните момичета от похищенията на богати развратници. Кажете ми името на човека, който си е позволил да ви говори такива безсрамни работи и кълна ви се, че ще го накажа както изисква законът.
Павловна стана. Очите й светеха и по лицето й се изписваше нещо, което досега бе непонятно за нея — чувство за мъст. Тя искаше да отмъсти на този, който се осмели да се докосне до нейната чест.
— Проклет да е този човек — каза тя. — Нищо не би ме спряло да кажа името му и да го изложа на срам и позор, за да се освободи целият женски свят от този демон и вампир. Човекът с животински инстинкти, от когото можах да се отърва само със силна воля, с която Бог ме е дарил, се нарича граф Ес…
Сърцераздирателен писък се разнесе откъм прозореца и Павловна не можа да доизкаже името. Зелените завеси се вдигнаха.
— Дете мое, мило и обично ми дете — извика Катерина фон Ла Бриер и се хвърли към Павловна, хълцайки и смеейки се като майка, която е намерила най-скъпото си на света.
Преди изненаданото момиче да проговори и преди началникът на парижката тайна полиция да се опомни, трогнатата жена беше вече притиснала в обятията си Павловна. Тя я целуваше по челото, устата и страните, мокреше лицето й със сълзите си, гладеше косата й и не снемаше втренчения си поглед от нея.
— Наталке, мое дете, пак те намерих — плачеше тя с безкрайна радост. — Бог е справедлив. Той наказва тежко създанията си, но ги и утешава със случаи, като този. Ела, дете мое, Наталке, да отидем на улицата, между хората. Нека всички узнаят. Ще им кажа с гордост: ето това е моята дъщеря, моето дете, детето на моята любов.
У Павловна се събуди чувство, непознато досега, което я накара да забрави всичко, което ставаше около нея. Тя гледаше само бледата, плачеща и възкликваща от радост жена.
