— Мамо, мамо! — извика тя. — Мамо…
За пръв път откакто се бе родила, каза тази дума.
— О, Боже мой, не ме оставяй да полудея — извика изстрадалата жена. — Не сега, когато ме дари с такова неизмеримо щастие. Когато детето ми ме нарече мамо. О, пак го кажи, повтори го, мила моя Наталке.
Вместо сладката дума, Катерина фон Ла Бриер чу съвсем друго нещо.
— Вие сте полудяла, госпожо — изкрещя градоначалникът на жена си. — Можете ли да смятате това улично момиче за своя дъщеря, макар че нашият брак е лишен от деца. Тази болест ви е обхванала отдавна.
Ла Бриер, блед и треперейки от вълнение, се втурна към вратата. Хрипливо извика прислугата.
— Отведете госпожата в нейната стая и я пазете там, докато дойда. Отговаряте за нея. Тя е полудяла.
Слугата се приближи до жената на градоначалника. Питу също.
Двамата откъснаха нещастната майка от детето й.
— Оставете ме при детето ми — молеше се клетницата. — Не разкъсвайте сърцето ми, не ме докарвайте до полуда. О, хора, ще посмеете ли да разделите тези, които Бог е събрал?
Напразно!
В сърцето на нейния мъж бе заспала и последната искра човещина, защото молбите на нещастната майка никак не го трогнаха. А тя не искаше нищо друго, освен да бъде до детето си… Сърцето на този човек сигурно беше от камък. Той даде заповед на мъжете и те завлякоха през вратата клетата жена.
— Мамо, ще дойда с тебе — извика Павловна.
Треперейки от вълнение, момичето искаше да тръгне след майка си. Ала господин Ла Бриер й пресече пътя. Той хвана момичето и го блъсна в средата на стаята, така че Павловна падна на килима.
— Всеки в тази къща трябва да се подчинява на моята воля! — кресна коравосърдечният човек. — Ще премахна всеки, който би опетнил доброто име на рода ми.
Ала тази, за която се отнасяха думи му, не ги чу. Тя лежеше на килима със затворени очи. Благодатно безсъзнание я спаси от идващата опасност. Уморен, градоначалникът също седна. Неочаквано злобен гласа му прошепна на ухото.
— Това беше малка семейна драма. Не съжалявам, че присъствах на нея. Тайната за произхода на това момиче ми осигурява свобода, а освен това вярвам, че сцената, която се разигра тук, струва десет хиляди франка.
С тези думи Красцинска отново разгневи градоначалника.
— Какво? Да ви освободя и на това отгоре да ви дам пари?
— Виждам, че добре ме разбрахте — изгледа го равнодушно акушерката. — Десетте хиляди ще ми послужат добре. Те ще съставят капитала, с който ще подновя търговията си. И тя ще върви отлично, защото ще бъда под покровителството на парижкия градоначалник.
— Колкото се отнася до това, бъдете спокойна — каза Ла Бриер усмихнат. — А за парите, понеже съм уверен, че нямате време да чакате до утре, ще заповядам да ви ги дадат веднага.
Той натисна четири пъти електрическия звънец. След малко се чуха стъпките на четирима мъже, които вървяха в предната стая. Влязоха четирима стражари. Появи се Питу.
— Какво е това? — изкрещя Красцинска и пламна от възмущение и уплаха. — Какво искат тези стражари? Ще посмеете ли, господин началник.
Стражарите се втурнаха към жената. Акушерката се изплаши, после се изсмя и отиде до прозореца. Искаше да го отвори и да издаде тайната на господин Ла Бриер. Но Питу застана до нея. Той я дръпна, Красцинска се опита да му издере очите, но Питу я удари толкова силно по главата, че тя падна на пода.
— Вържете я и запушете устата й! — заповяда Ла Бриер.
Без да обръщат внимание на виковете й, стражарите изпълниха заповедта.
— Заведете я веднага в Бисетр, в затвора за развратни жени — продължи нарежданията си градоначалникът със строг глас. — Ще се погрижа да бъде изпратена със следващия транспорт във Френска Гвиана. Махнете тази престъпница от очите ми!
Стражарите изведоха жената, която още упорстваше. Питу посочи към Павловна.
— Какво ще стане с тази? — попита той господин Ла Бриер.
— И тя трябва да изчезне — просъска той. — Петното, което опозорява моя герб, трябва никога да не се появи.
— Смея да направя едно предложение на Ваше превъзходителство — продума колебливо гърбавият полицай.
— Кажете, Питу!
— Вашето нещастие е дошло от Русия и тя е длъжна да го приеме назад.
Ла Бриер се замисли.
— Обяснете по-добре — помоли той.
— Ще ме разберете веднага, Ваше превъзходителство. Знаете колко благодарни ще ни бъдат в Петербург, ако им предадем някой заподозрян, че е нихилист.
Със сатанинска усмивка гърбавият комисар показа към припадналото момиче.
— Тази Павловна е опасна нихилистка — каза той, — и ако заповядате, още тази вечер ще отпътувам с нея за Петербург, за да я предам на тамошната полиция.
— Нямаме никакви доказателства срещу нея…
— Ще си набавим всичко, което е необходимо. Освен това те ще повярват, че дъщерята на известния разбойник Михаил Панин е нихилистка.
— Бързо ли ще я осъдят?
— По етапен ред ще я изпратят в Сибир. Там е студено и такива рози скоро увяхват.
Господин Ла Бриер стоеше като вцепенен на мястото си. Той се бореше със съвестта си. Изкусителят го запита тихо:
— Ваше превъзходителство, да отпътувам ли довечера с момичето?
— Отпътувайте, Питу — изпъшка жестокият човек, — освободете ме от привидението на живота ми и се върнете щастлив, вече като шеф на парижката тайна полиция.
Синът на Соломон Дулсети, гърбавият Питу, скри радостта си и се поклони дълбоко. Той беше постигнал целта си.
21.
След като човекът с шестте пръста на крака си, който сам се наричаше княз на острова, уби с отровните си стрели стария верен Менард и принц Наполеон, Херманса и Емил фон Пикардин се намираха в окаяно положение. Въпреки че островът им се бе сторил красив и очарователен, с изобилна храна, плодове, животни и риба, те се почувстваха като затворени в клетка, пред чиято решетка пази ловец, винаги готов да ги застреля.
Херманса и Емил не смееха да напуснат пещерата. Те никога не се разделяха, освен когато си почиваха. Не ходеха на височината, където беше убит Менард от стрелата на човека с шестте пръста. За да не ги сполети същата участ, те не поддържаха вече огън, който можеше да обърне вниманието на минаващите параходи. Загубиха всяка надежда за спасение.
Херманса и Емил започнаха да вярват, че на този остров ще прекарат живота си, забравени от света. Бяха истински приятели. Грижеха се един за друг и всеки гледаше да помогне на другия.
— Ние сме брат и сестра — казваше Емил и целуваше ръката й.
Всеки си имаше ангел-пазител, който им помагаше в случай, че някой проявеше слабост. Херманса обожаваше капитан Алфред Драйфус, а Емил фон Пикардин непрестанно виждаше своята Павловна.
Така минаваха седмица след седмица и, забравени от света, те водеха благочестив и трудолюбив живот. Но страшна случка наруши покоя им.
Един ден жителите на пещерата трябваше да си набавят месо. И други неща им липсваха и трябваше да навлязат навътре в острова. Бяха принудени да сторят това, въпреки че се страхуваха от среща с
