тях беше големият Париж със своите къщи, камбанарии, паметници и укрепления, ала всичко изглеждаше като мравуняк, изграден от неуморимите трудолюбиви същества.
— Не съм и сънувал даже, че някога ще летя като птица над Париж — измърмори старият войник. — Заради момчето искам да стъпя на твърда почва.
— Дано стигнем благополучно на земята. Тогава ще моля за един сериозен разговор с тебе. Жестоката жена щеше без малко да ме изпрати на оня свят, но, кълна се в спомена за Солфарино и Мажента, ще разбера защо иска да ни отнеме детето.
Изглежда Обезобразената не обръщаше внимание на стария войник. Тя седеше на мястото си мълчаливо със затворени очи, сякаш не искаше да знае какво става около нея. Главата й обаче работеше усилено и тя кроеше много злобен и разрушителен план.
Мишонет извади луличката си и я запали. В същия миг авиаторът извика от ужас:
— Искра! Край мене прелетя искра — потръпна той.
После се обърна и пребледня. Гаспар видя Мишонет, който спокойно си пушеше лулата и приятелски му кимна с глава. В миг той сграбчи лулата от устата му и я захвърли в бездната.
— Господине, вие ме лишихте от лулата ми, най-любимия ми спомен. Как ще си намеря лулата в огромния Париж? Не зная даже над коя улица се намираме…
Авиаторът не знаеше да се смее ли, или да се сърди на стареца.
— Щастливи сме — каза той. — че не полетяхме всички по пътя, но който пое лулата. Не знаете ли, че когато човек се намира в балон, е забранено да се пуши?
— Ах, какво говорите?
— Една искра само стига, за да експлодира газът, с който е пълен балонът.
Но по-голяма опасност надвисна над Гаспар. Притъмня и черни облаци се появиха на небето.
— Ще има гръмотевици — промълви въздухоплавателят, — и понеже сме под облаците, заплашва ни голяма опасност.
Облаци обвиха балона, но след малко се разтвориха и зелено-жълтеникави мълнии се спуснаха над земята, докато по обвивката на балона забарабани едър град. Въздушните стихии се бяха разбеснели.
Детето заплака и се притисна до Мишонет, който предпочиташе да противостои на австрийските оръжия, отколкото на тези зеленикави светкавици, които като гърчещи се змии преминаваха край балона.
— Ако някоя от тези електрически искри се докосне до балона — загубени сме! — изпъшка през бурята Гаспар.
За щастие имаха късмет. Скоро балонът беше извън района на гръмотевиците и се носеше из чистия, ясен въздух.
Пътниците разбраха, че Париж е останал зад тях, а Гаспар се увери, че отиват към Версай.
— Това е хубаво — промърмори той. — Слизането в Париж би било трудно, защото има опасност балонът да се удари в някоя къща, а там, където отиваме, ще намерим и удобно място за спане.
Започна да се свечерява. Милиони звезди обсипаха небосклона. Бледожълтата светлина на луната пробиваше тънките облаци и осветяваше земята.
— О, колко е хубаво — извика детето и запляска с ръце. — Добри господине, закарай ни още по-високо, за да мога да взема няколко звездички и да ги занеса на обичния си татко. Ще отидем ли скоро при него, Мишонет?
— Скоро, скоро — избъбра старият войник. — Но по-добре би било, ако по-скоро стигнем у дома, на улица „Фуршамбол“, при чичо Матийо, който ще полудее от тревога и уплаха.
Въздухоплавателят хвърляше баласта.
— Падаме, не забелязвате ли колко бързо се приближаваме към земята?
— А къде ще се приземим? — попита Мишонет. Гаспар повдигна рамене:
— Някъде между Версай и Париж.
Макар и да беше тъмно, можаха да разпознаят мястото си на приземяване. То граничеше от едната страна с гора, а от друга — с бърз поток. Наоколо се издигаше височина, на която се намираше една полусъборена вятърна мелница. Наблизо нямаше никакъв човек. Въздухоплавателят беше отворил всички клапи, за да излезе газът от балона.
— Ще спрем ли тук? — попита Помпадура.
Това бяха първите думи, които изговори след като мълча часове.
— Вярвам, че ще успеем — отвърна Гаспар, — вятърът иска да ни отнесе на друго място, но аз ще чакам сгоден миг и ще хвърля котвата. Подофицер, вие елате от тази страна, детето и госпожата да останат на другата, а аз ще бъда в средата.
— Но защо? — запита Мишонет, защото му беше неприятно да остави Андре до жената.
— В коша трябва да има равновесие — обясни въздухоплавателят, — иначе, когато приближим до земята, всички ще паднем.
Мишонет не можеше да се противи и макар и неохотно, изпълни заповедта.
Балонът приближаваше бързо към земята. Неочаквано той се разтърси. Кошът беше се ударил в колелото на вятърната воденица. В следния миг балонът започна отново да се издига много бързо. Силният вятър го отклони за няколко минути на около миля на юг. Когато Гаспар и Мишонет дойдоха на себе си от сътресението, те видяха, че Андре и Обезобразената бяха изчезнали.
Когато балонът се сблъска с воденицата, Помпадура бързо затвори главния вентил. Преди да започнат да се издигат, тя хвана момченцето и скочи с него от коша, който не бе много нависоко, а и почвата беше песъчлива.
Като разбра каква е работата, Мишонет изпадна в ужас, а Гаспар едва задържа стареца да не скочи от балона. Той бе вече на деветдесет — сто метра и подофицерът непременно щеше да се убие.
— Спрете — извика Мишонет и толкова силно затропа с крака, че щеше да издъни коша. — Слушайте, господин Гаспар, заповядвам ви да спрете.
— Аз искам да изпълня желанието ви, но вятърът тласка балона все по-нагоре.
— Отворете главния вентил. Ако не изпълните желанието ми, ще запаля праханта с кремъка си и ще предизвикам експлозия.
— Вие луд ли сте, господин Мишонет?
— Разбира се, че съм луд — извика войникът и очите му се насълзиха. — Аз имам право да бъда такъв. Откраднаха ми детето. На мене ми го повериха и ще ме мислят за подлец, ако се върна вкъщи без момченцето.
— Нека Бог ни помогне — реши Гаспар и отвори вентила. — Не е добре да спре човек в такава буря на непознато място, но ще ви докажа, че комедиантът Гаспар не изоставя един храбър мъж.
Балонът падаше, като се въртеше спиралообразно из въздуха. Тъмнината беше вече толкова непроницаема, че двамата мъже не виждаха колко близо са до повърхността. Те почувстваха, че се намират на земята едва когато се удариха о нещо твърдо. Авиаторът хвърли котвата, която беше закрепена за желязната верига, като мислеше, че ще се захване за нещо. Напразно! Балонът повлече котвата и коша с двамата мъже към железопътната линия. Това ставаше толкова бързо, че беше немислимо да слязат от коша. Двамата легнаха на дъното и се хванаха за въжетата. Изминаха няколко минути, които им се сториха цяла вечност. Неочаквано силно изсвирване процепи въздуха. В тъмнината се показаха две жълти точки, които приличаха на блестящи очи на чудовище.
Гаспар хвана подофицера за рамото.
— Нека Бог се смили над нас — извика той дрезгаво, — намираме се на железопътните релси, а там е локомотивът!
Двамата мъже се надигнаха. Искаха да се хвърлят от коша, но беше вече късно. Чу се още едно изсвирване, пищенето на парата и после… Едно тяло прелетя надолу по линията, а другото заедно с коша изчезна под колелата на локомотива. Влакът спря. Железничарите с фенери в ръце и пътниците, които разбраха, че се е случило нещастие, се приближиха плахо. След малко извадиха изпод колелата голямо парче копринен плат.
— Минали сме през балон — обясни машинистът. Скоро намериха и обезобразения труп на човек.
Главата, краката и дясната ръка бяха откъснати. Познаваше се, че мъртвият е бил облечен в кафяво кадифено палто. Събраха останките на Гаспар в един кош. Не след дълго намериха и втори човек, който
