храст, всяка пещера, но Херманса беше изчезнала.
Слънцето беше забулено от тъмна мъгла. Морето беше тихо като огледало, но Емил мислеше, че това бе лъжовно спокойствие. Изглежда, че идваше голяма буря. Нощта настъпи, без да се случи нещо особено. Пикардин продължи пътя си без почивка. Той викаше хиляди пъти името на Херманса, обаче нищо не се чуваше в отговор, освен шушненето на листата и шума на вълните.
Нощта настъпи. Гръмотевици затрещяха, светкавиците осветяваха острова. Морето беше бурно. Дъждът намокри дрехите на нещастния пътник. Без да обръща внимание на това, той само запушваше цевите на пушката си с мъх и листа, за да не се намокри барутът.
Рано сутринта бурята престана и морето утихна. Слънцето бавно се показа и освети всичко със златистите си лъчи.
Пикардин не виждаше нищо. Изгряването на златното светило означаваше за него смърт от собствената му ръка. Слънцето се издигаше все по-високо, птичките запяха утринната си песен, а баронът отиваше към пещерата, която му служеше по-рано за жилище, а сега щеше да му стане гроб.
Вече знаеше, че беше загубил Херманса. Не искаше да бъде самотен. Емил мислеше за Павловна и си казваше, че няма право да посегне на живота си, тъй като не беше само негов, а и на годеницата му. После се изсмя горчиво и каза:
— Аз съм изгубен за Павловна, все ми е едно, дали ще умра на този остров или другаде. Нека Бог пази любимата ми и дано бъде щастлива с друг.
Сълзи потекоха от очите му, като изговори тези думи и седна уморен на една скала. Цял час бе изминал, докато се почувства по-силен и способен да изпълни ужасния си план. Преди да пристъпи към отчаяната си постъпка, той отиде и взе съда с червеното мастило, което сам бе приготвил, и написа по стените на пещерата:
| „На този остров загинаха от 2 февруари до 26 май 1896 година следните лица: Менард моряк, принц Луи Наполеон, госпожа Херманса Драйфус, барон Емил фон Пикардин. |
| Молете се за успокоение на душите им!“ |
— Дали някой смъртен някога ще види тези редове? — запита се той тихо. — Не бих му го пожелал, защото и той ще бъде нещастник, когото морето е изхвърлило на този забравен от света остров.
Сега беше готов да умре! Той погледна внимателно пушката си. Беше заредена. После събу ботушите си, облегна гърдите на цевите, а приклада се заби в пръстта. Хвана с две ръце пушката и сложи големия пръст на десния крак върху спусъка. Искаше да натисне с крака си спусъка и тогава двата куршума щяха да се забият в гърдите му. Още минута и всичко щеше да свърши.
— Сбогом, Павловна — извика Емил и затвори очи, — прощавай, моя любима! Повтарям ти пак пред смъртния ри час, че съм те обичал и че съм ти бил верен до гроб.
Кракът му започна да натиска спусъка. Но какво е това? Емил се ослуша. Лицето му светна и в следния миг той захвърли пушката.
— Хора! — извика той като луд. — Чуват се човешки гласове!
Баронът се втурна като пиян към входа на пещерата, където се спря вцепенен. Той не вярваше на очите си, не разбираше това сън ли е или действителност. Емил фон Пикардин искаше да надвие вълнението си и да извика, но порой сълзи потекоха от очите му и той само повтаряше:
— Хора, хора, хора…
Емил видя пред себе си жена. Тя беше облечена в хубава светла рокля, с каквато можеше да се разхожда в Париж, Берлин или Лондон. Един рус великан стоеше зад тази жена, а на няколко крачки — осем добре въоръжени моряци.
Младата жена постави нежно ръката си на рамото му и каза:
— Казвам се Алиса Тери и с хората си преминах Атлантическия океан, за да намеря този остров, който не е отбелязан на никоя карта. Търся Херманса Драйфус, жената на нещастния капитан.
22.
Балонът, с който забулената дама отвлече малкия Андре, летеше на височина от шестстотин метра над Париж. Мишонет, верният стар подофицер, висеше на въжето, което беше прикрепено към балона, и с ръце и крака се държеше за него. Забулената дама хвана стареца за гърлото, като искаше да удуши неканения свидетел на злодеянието.
— Оставете ме в коша — изхърка верният слуга. — За Бога, искате да ме удушите, а не мислите, че сама трябва да се приготвите за смъртта. Кой знае как ще свърши това летене за вас.
Помпадура махна воала и обезобразеното й отвратително лице се показа.
— Долу — извика тя на стареца.
Жената протегна ръцете си, за да го тласне в страшната бездна. В същия миг момченцето скочи от мястото си, заплака и се улови с две ръце за похитителката си.
— Пуснете обичния ми подофицер да дойде при мене — извика детето през плач. — Ти си лоша жена, не смей да му сториш нищо зло.
Като чу гласа на любимеца си, Мишонет почувства, че силите му се връщат, той се покатери по въжето и въпреки съпротивата на Помпадура, се качи на края на коша, който се наведе на една страна и пътниците бяха застрашени да паднат от него.
— Ето ме — извика Мишонет, — още миг и ще бъда при тебе. Тогава ще видим кой ще може да ни раздели във въздуха или на земята.
— Гаспар — подвикна Помпадура ядосано на авиатора, — хвърли този човек в бездната, пет хиляди франка ще ти дам, ако го сториш.
Гаспар поклати глава.
— Аз не съм убиец — извика той. — Въпреки че съм лош и съм готов да убия човек за пет хиляди, не бих го направил на този стар войник.
— Защо не?
— Защото Бог е помогнал на този човек — отговори авиаторът, — иначе щеше отдавна да лежи мъртъв на земята. Но той със свръхчовешка сила се държа за въжето и се бори като герой за живота си. Наш дълг е да вземем стареца в коша на балона.
И Гаспар протегна ръцете си, за да помогне на Мишонет да влезе в коша.
Обезобразената извика гневно:
— Назад! Гаспар, ти си ми дал балона под наем, затова аз съм господарка тук и имам право да заповядвам.
— Вярно е, Помпадура, че си наела балона ми — каза авиаторът развълнуван, — обаче не и моята съвест.
— Твоята съвест? Комедиантът има ли съвест? Гаспар скочи разгневен.
— Вярно е, че съм комедиант и принадлежа към онази презряна класа, която скита от град на град и от село на село да печели хляба си, обаче не съм толкова пропаднал, че да стана убиец.
Помпадура се разтрепера. Дали този човек щеше да разруши целия й план, който беше скроила с Естерхази за отвличането на детето. Не, тя не трябваше да позволи на Мишонет да влезе в коша. Как можеше да отведе детето, докато старият войник го пазеше?
— Давам ти десет хиляди франка, Гаспар — предложи нова цена тя. — Кълна ти се, че щом стъпя на земята, ще получиш десет хиляди, ако ме послушаш.
— Назад! — извика авиаторът. — Напразно ме изкушаваш. Дай си ръката, старче, а с другата се дръж здраво за края на коша. Ще ти помогна да влезеш!
Детето извика, а Обезобразената седна на пейката, намираща се в ъгъла и стана бледа като тебешир.
След минута Мишонет се озова в коша на балона. Но сега силите му го напуснаха. Той въздъхна и припадна. Малчуганът се настани до стария си верен приятел. Той милваше лицето на стареца с малките си ръчички, като го назоваваше с различни нежни имена и много се зарадва когато той се свести.
— Подофицер, идете си на мястото — заповяда момченцето, както често правеше при игрите.
— Слушам — отговори старецът и стана. Балонът продължаваше да се издига все по-високо.
Гаспар отчете на аерометьра, че са на деветстотин метра над земята. Мишонет погледна надолу. Под
