тайнствения убиец.
— Успокойте се, Херманса, може би ще е по-добре да се срещнем лице в лице с този убиец — каза Емил.
— Ако той носи отровни стрели, в пушката ми има два добри куршума. А вие имате револвер, с който можете да си послужите при нужда.
— Значи, искате да се борите с убиеца на Менард и на принца?
Емил кимна утвърдително.
— Искам да освободя — каза той — красивия ни остров от това чудовище. Щом премахнем този кръвопиец, тогава спокойно ще се наслаждаваме на красотата на този къс земя, тъй като нямаме нужда вече да се върнем между хората.
Разговаряйки, те тръгнаха на лов. Утрото беше чудесно. Бързо убиха няколко птици с вкусно месо. Набраха и различни плодове. Стана обяд. Бяха уморени и решиха да си починат под един кипарис. Нахраниха се с плодове. Моравата под тях беше като кадифе, а сянката на кипариса разхлаждаше въздуха, из който-се разнасяше приятна миризма. Изведнъж Емил скочи и хвана пълната си пушка.
Херманса се разтрепера и запита тихо:
— Видяхте ли убиеца?
— Не, не, Херманса, успокойте се — отвърна младият мъж, — видях дива коза, която се мушна ей там, в храсталака. Вие знаете, че имаме нужда от месо, почакайте тук, докато се върна с дивеч.
Без да дочака отговор. Емил се втурна към гъсталака, през който се напредваше трудно. Дивата коза също се опитваше да избяга. Емил я следеше непрестанно, забравяйки всичко, като всеки ловец, когато види, че жертвата му бяга. Той влизаше все по-навътре. Въздухът там беше лош, хиляди насекоми се виеха из сумрака. Козата тръгна към открито място и Емил мислеше, че там ще може да я застреля. Току-що беше излязъл от храсталака и изведнъж падна на десет метра дълбочина, без обаче да се нарани. Наоколо му се издигаха стръмни скали, пръстта под него беше влажна. Козата стоеше на пет крачки до него. Тя също бе паднала в трапа. Сега Емил даже не помисли да я убие. Тя стана в този момент негова състрадалница, тъй като баронът се увери, че излизането от тази пропаст не ще бъде лесно.
Клончетата на храсталаците бяха крехки и се чупеха щом ги хванеше, а канарите бяха много стръмни. Младият барон си помисли, че ако има някакъв изход, козата ще го намери. Животното минаваше край скалите и ги душеше. Емил се намираше в окаяно положение. Какво можеше да стане с Херманса, ако останеше по-дълго време сама? Мисълта за това, което можеше да се случи, уплаши така Емил, че косата му настръхна. Не можеше ли тя да дойде и да му помогне? Той вдигна пушката и стреля. Гърмът се разнесе и отекна, но не последва никакъв отговор. Херманса не идваше.
Когато се отдалечи Емил, младата жена полегна под стария кипарис и облегна гърба си на дебелото дърво. Гробна тишина цареше около нея. Херманса започна да сънува, че се намира при нещастния си съпруг. Очите й се затвориха и тя заспа. Не знаеше колко време е била в това състояние. Изведнъж някакъв шум над главата й я събуди. Херманса мислеше, че е птица и искаше пак да затвори очите си, но изведнъж я обзе страшно чувство. Струваше й се, че някой я фиксира с втренчени очи. Тя се огледа, но не видя нищо. Най-после погледна нагоре. Кръвта в жилите й се смрази. Голяма змия, която се беше хванала с опашката си в сух клон, висеше тъкмо над нея. Змията впи поглед в Хермансините Очи и започна бавно да се спуща. Главата й се намираше вече съвсем близо до главата на Херманса, която беше зашеметена от змийския поглед. Тя не можеше да мръдне. Младата жена беше вцепенена.
Емил постъпи добре, като не уби козата. Неговата предвидливост му показа, че ако има изход от пропастта, козата само може да го намери. Не се излъга. Неочаквано животното спря и започна да рови из храсталаците.
Емил последва примера на животното. Сега двамата действаха заедно, макар че преди малко бяха преследвач и преследван. Вече ставаше дума за техния живот.
След като работиха четвърт час, те бяха махнали шумата от мястото и Емил с радост откри пукнатина, която водеше в канарите. Това беше изходът. Козата влезе в пукнатината, а Емил след нея. Скритият път през канарите водеше нагоре и след малко се намериха на една полянка.
Емил не искаше да убие спасителката си, затова я прогони. Мисълта за Херманса не му даваше покой. Той веднага заобиколи канарите и премина през гъсталаците. Сърцето му биеше силно. Извика няколко пъти, за да предизвести Херманса, но не последва отговор. Младият човек не чу нищо, освен шума на листата. Неочаквано до стеблото на един стар кипарис видя нещо бяло. Емил позна дрехата на Херманса. Той се втурна към дървото, искаше да се приближи, за да я разбуди, но внезапно спря и остана като закован. Лицето на обичната му приятелка беше пепеляво. Очите й бяха отворени и втренчени. Гърдите й тежко се вдигаха и спускаха. Пикардин се опомни и я извика по име. Очите на младата жена останаха втренчи, а тялото й не помръдна. Пикардин разбра причината за вцепенението й. В скута й имаше голяма змия. Баронът разбра, че това е една от ония опасни змии, чието тяло притежава голяма сила, а зъбите й са пълни с отрова. Благодарение на топлината, която издаваше тялото на Херманса, змията беше кротка. Емил помисли, че с един куршум не ще може да убие змията, дори и да я удари в главата. Имаше опасност в последния миг тя да забие зъбите си в гърдите на Херманса.
Младият човек бързо отчупи клон от намиращото се до него сухо дърво. Запъти се към змията и започна да я дразни. Тя вдигна глава и опашка и започна да се гърчи. После бързо се уви около клона. В същия миг Пикардин хвърли клона с влечугото по него на десетина крачки от себе си, а след секунда се разнесе и гърмежът на пушката му. Змията бе улучена точно в главата. Младият барон беше от хората, които не могат да гледат животните, когато се мъчат. Затова се приближи към влечугото и чакаше сгоден миг, за да го доубие с приклада на пушката си. Пикардин се наведе гърбом към дървото, до което стоеше Херманса. Изминаха няколко минути, докато смаже главата на змията.
— Не си опасна вече — промърмори Емил. — Защо ли във всеки рай има и змии? По-добре щеше да е, ако вместо тебе бях уловил този, който застрашава нашия живот.
След като каза тези думи, той се обърна и се запъти към кипариса, за да събуди Херманса от вцепенението. Но застана като смразен. Мястото, където допреди минута беше Херманса бе празно. Можеше ли да се отдалечи, без да му се обади? Емил я извика по име, но не получи никакъв отговор. Мислеше, че вече ще полудее, когато неочаквано забеляза край кипариса следи от стъпка, която по-рано не бе видял. Не беше следа от малки крака на жена, а от голям крак с шест пръста. Нещастният не можеше да се съмнява в похищаването на другарката си. За кратко време, докато убиваше змията, тайнственият владетел на острова беше откраднал Херманса.
След като се опомни. Емил фон Пикардин не мислеше вече за нищо освен за спасението на Херманса от ръцете на този, който я отвлече. С треперещи ръце той зареди пушката си. После се наведе и тръгна по стъпките на шестопръстия. Следите му личаха ясно.
Те водеха към онзи гъсталак, в който баронът попадна, докато гонеше дивата коза. Без да обръща внимание на бодливите листа, младият човек премина през гъсталака. Той стигна до края на пропастта, в която беше паднал. Нищо не показваше, че Херманса може да е наблизо. Баронът вече искаше да се върне, когато забеляза бяла кърпа, която висеше на един бодил, само на няколко крачки от дъното на пропастта. Емил позна кърпата на Херманса. Без да мисли много, той се хвърли в пропастта и разгледа пукнатината, която водеше към повърхността. Имаше ли вход към някаква пещера? Емил не откри нищо.
Младият човек излезе през пукнатината и внимателно разгледа тревата, търсейки следи, но не откри нищо. Това показваше, че похитителят не е идвал тук. Баронът помисли, че тайнственият убиец може да е отнесъл Херманса в пещерата.
Колкото и невероятна да беше тази мисъл, Пикардин се хвана за нея, като удавник за сламка. Той се втурна към пещерата, но тя беше празна. Емил се тръшна на земята и заплака. Той беше сам на острова и не се надяваше да види повече Херманса. Този дивак щеше да я убие или да й стори зло и Пикардин беше уверен, че в такъв случай Херманса сама щеше да посегне на живота си. Какво можеше да очаква от живота, ако години се луташе из този самотен остров? Оставаше му само отчаянието и лудостта. Баронът стана. На лицето му беше изписана ужасна решимост.
— Аз ще търся сестра си — каза той, като гледаше мрачно. — Ще обиколя целия остров и ако до утре заран не я намеря, ще сложа край на живота си. Куршумът ще ме спаси.
Емил фон Пикардин вдигна ръка, като че искаше да се закълне. След това тръгна на път. Младият барон обиколи целия остров и се озова на места, на които не бе ходил досега. Той претърсваше всичко, всеки
