камъните. Около тази стълба имаше слама. Жената реши да пренощува там.
Помпадура искаше да си почине и щом съмне, да отиде в близкото село, за да наеме файтон, който да я отведе в Париж.
Едва сложи детето на сламата, и то заспа. Ала и тя бе толкова изморена от преживените през деня приключения, че веднага се отпусна до Андре и заспа на минутата.
Бурята беше стихнала, бледата светлина на луната проникваше през счупения прозорец и осветяваше вътрешността на тайнствената воденица. Дълга сянка се показа от горния етаж. Дочуха се тежки стъпки. Страшната No сянка слизаше по стълбите и се приближаваше до заспалите.
Верни ли бяха разказите на хората? Дали умрелият воденичар, който бе отровил цялото си семейство, се явяваше нощно време в мелницата, в която бе живял и където бе извършил престъпленията си?
Едно същество, което приличаше на излязло от гроба, се наведе над спящата жена като скърцаше със зъби.
Дали наистина има призраци?
23.
— Емил, Емил, спаси ме, очите на змията, загубена съм!
Херманса се събуди с този вик от вцепенението, което приличаше на хипноза. Погледът на змията има хипнотична сила, която действа върху всички животни, даже и върху човека.
Херманса се огледа разтреперана и не можеше да мръдне от мястото си. Тя се намираше в пещера, но не в пещерата, в която живееше с Емил фон Пикардин, единствен от другарите й, който остана жив. Тази беше много по-голяма от тяхната и както изглежда, имаше много входове. Помещението беше чудесно наредено. Стените бяха украсени с мидени черупки, в много от които блестяха бисерни зрънца с нежен блясък. Подът беше покрит с кожи от разни зверове и килими от влакна на кокосов орех. Всичко това правеше мястото удобно за живеене.
Едно кандило висеше на тавана и осветяваше пещерата. То беше направено от издълбана кратуна, а от влакната на памук беше усукан фитил. Маста от тюлен заместваше дървеното масло. Не липсваха и мебели в пещерата. Имаше маси, столове, даже и легло, на което Херманса лежеше. Мебелите бяха изработени от бамбук, който изобилстваше на острова.
Младата жена едва забеляза всичко това. Тя втренчи поглед в едно непознато същество и изпита неописуем страх. Това беше мъж, облечен в кожи, който стоеше прав със скръстени ръце и гледаше Херманса. Имаше вид на статуя, а не на човек.
— Боже мой — извика съпругата на капитан Драйфус, като се надигна от леглото, — къде се намирам? Сън ли е това? Змията… Да сега разбирам — намирам се в ръцете на убиеца на моите приятели.
Изненадата й беше още по-голяма, когато този дивак й заговори на френски, макар и не много чисто. По чертите на лицето му се виждаше, че е интелигентен мъж.
— Не се страхувай, красавице — каза мъжът с шестте пръста. — Никакво зло не ще ти сторя, макар че убих другарите ти. Никога не ще посегна на жена. Донесох те в моето жилище, като се надявах, че в тебе ще намеря жена за любов.
Херманса се разтрепера. Думите на човека с шестте пръста бяха много по-страшни от смъртта. Страхът от това, което предстоеше, възвърна силите на Херманса. Тя се свлече от леглото на колене пред непознатия мъж.
— Който и да си, странни човече, навярно си нещастен. По думите ти познавам, че по-рано си живял в друго общество, обаче сега си самотник като мен. Затова имай милост към хората с подобна участ. Аз съм жена на друг мъж, когото съдбата тласна в най-дълбоката пропаст и който вече няма нищо, освен верността на Съпругата си, голямата й любов и неопетнената й чест.
— Този, с когото живееш в пещерата ли е мъжът ти? — запита сърдито шестопръстият.
— Не, не — извика Херманса, — нямам нищо общо с този мъж, освен страшната съдба, която ни изхвърли на този остров. Съдбата ни направи добри приятели — брат и сестра. Не му причинявай зло — не го убивай, както стори с другите мои другари. Моля ти се, присъедини се към нас и ние тримата по-лесно ще преживяваме страшната участ, която ни изпраща небето.
Облеченият в кожи мъж поклати глава, заобиколена от руси къдри, а очите му светнаха от гняв.
— Твоят другар е мъж — каза той студено. — и затова трябва да умре.
— Но защо? Той не ти прави нищо лошо.
— Все едно. Аз съм князът на този остров и който стъпи на него без мое позволение, трябва да бъде убит от стрелите ми.
— Убий и мене тогава — молеше го Херманса, — забий една стрела в гърдите ми и ще ти бъда благодарна.
Подивелият мъж поглъщаше с поглед Херманса. Той протегна ръцете си към нея. Херманса се изплаши и се отдръпна настрана. Очите й се напълниха със сълзи и тръпки побиха младото й тяло.
Мъжът издаваше викове, изразяващи страст и желание. Той хвана нежно ръцете на Херманса, но неочаквано се отдръпна и избяга в пещерата.
— Не, не — извика той разчувстван. — Никаква сила не ще ме накара да повторя престъплението, което ме доведе на този остров. Тук аз станах по-добър, по-благороден в самотата си. Ти стоиш помежду ни, тя, която аз… Не се плаши, ще чакам докато някога сама ме повикаш при себе си.
Херманса стана. Разбра, че се бе избавила от ужасната опасност.
Князът на острова, както се наричаше той сам, даде знак на Херманса да остане на леглото, а той изчезна в един от входовете. Скоро се върна с храна и вода. Постави една от бамбуковите маси пред жената, нареди грижливо на трапезата печено месо, печени яйца от костенурка, плодове и прясно козе мляко. Херманса изпи млякото, което бещев една черупка от кокосов орех, и изяде няколко яйца от костенурка, които й се сториха много вкусни. Дивакът гледаше жената с такъв поглед, с какъвто само подсъдимият гледа съдията, когато иска да познае по лицето му присъдата си. Този ням изпит излезе резултатен за княза на острова. Херманса откри по лицето на русия, полудив мъж, следи от меланхолия и дълбока скръб. Тя не можа да удържи на любопитството си и запита:
— Колко години си живял на този самотен остров?
— Точно не мога да ти кажа — отговори шестопръстият, — защото земетресението разруши моя календар, но трябва да има осемнадесет години.
— Осемнадесет години? — извика Херманса. — И си бил все сам, толкова време?
— Да, все сам. Отначало копнеех за хора, а после реших да ги убивам, щом се осмелят да ми отнемат острова.
— Как си попаднал тук, корабокрушенец ли си?
— Да, корабокрушенец съм.
Херманса замълча, тя не желаеше да го разпитва повече. Без съмнение край този човек имаше някаква тайна. Но тя се учуди много, когато князът на острова след къса пауза каза:
— Ще ти разкажа историята си. Не е минал нито ден през тези осемнадесет години, в който да не съм я разказвал наум. Днес за пръв път човешко същество ще я чуе. Ти ще станеш моя жена и затова трябва да знаеш на кого ще принадлежиш!
Мъжът наведе глава и се заразхожда из пещерата, после започна да говори повече на себе си, отколкото на Херманса:
— Колко ли годишен съм бил, когато се случи това? Осемнадесет, деветнадесет, може би на двадесет, точно не знам. Бях единственият син на лорд Пърсифьл, който имаше грамадно имение в Шотландия. Баща ми и майка ми ме глезеха много и знаех, че съм техен любимец. Бях свикнал още от младини да заповядвам и да заставям хората да ми се подчиняват. Не търпях никакви възражения и на шестнадесет години без малко щях да убия един слуга, който се осмели да ми възрази. Обичах родителите си много, особено майка си. Тя беше бледа, красива жена и живееше скромно в замъка ни, който се намираше на чудно място в шотландските планини. Майка ми често плачеше, особено когато останеше сама.
Когато баща ми, лордът, я виждаше да плаче, ставаше тъжен и се затваряше по цели седмици в стаята си. Бях на двадесет години, когато един ден запитах майка си коя е причината за постоянната й тъга. Тя поклати глава, после ме прегърна нежно, помилва русите ми къдри и запита:
