Като чух това, останах като треснат. Кръвта ми се вледени в жилите и аз започнах да дишам тежко и трудно. Това, което чух от родителите си, ми се стори като сън. Майка ми и баща ми заплакаха от скръб и отчаяние. Моят дядо не позволявал на баща ми да се ожени за майка ми, тъй като била от неподходящо семейство, но влюбените се виждали тайно и резултатът от тези срещи било едно дете — Маджи, която се родила в Брюксел и там била дадена и възпитана у едно благородно семейство. Най-после баща ми успял да убеди дядо ми да се съгласи да се венчаят. Но роденото преди брака дете трябвало да остане тайна. Моят дядо никога не прости постъпката на майка ми. Той умря една година преди нещастието. Едва след смъртта му моите родители прибрали Маджи при себе си, и за нещастие не ми казали, кое е това момиче, а само това, че е компаньонка на майка ми…
Разболях се от възпаление на мозъка и лежах болен шест месеца. Бог се показа милостив, оставяйки ме да оздравея. Когато излязох за пръв път от стаята, намерих само един изтощен старец и три ковчега. Старецът беше моят баща, който беше получил удар и който всеки момент можеше да напусне този свят.
Отидох при ковчезите, които се намираха в семейната ни гробница. Двата бяха големи, а единият малък. В големите почиваха майка ми и сестра ми, а в малкия — моето дете. Маджи починала при раждането.
Един стар слуга ми каза, че детето било момченце и че както всички от рода Пърсифъл имало шест пръстта на десния си крак.
Почаках, докато погребах и баща си. После завещах целия си имот на манастира „Св. Патрик“. Поръчах да ми построят парна яхта, която можех да управлявам сам, снабдих я с достатъчно припаси и тръгнах с нея по безкрайния океан.
— Защо сторихте това?
— Защото търсех смъртта си в бурното море. Приличах на Летящия холандец. С малкия си параход обикалях океана. Един ден видях този остров. Спрях и го разгледах. Островът беше необитаем рай. Тук на това усамотено място за пръв път се почувствах по-спокоен. Не виждах хора, които можеха само да усилят мъките ми. Реших да остана тук. Бях намерил място за покаяние и убежище.
На другия ден се завърнах на парахода си, който бях нарекъл „Маджи“. Седнах на палубата и плаках, докато слънцето залезе. Стори ми се, че плача над собствения гроб.
После отидох в машинното отделение, запалих огъня в котлите и затворих всички кранове, след което бързо излязох на брега, скрих се зад една канара и чаках да видя какво ще стане.
Чу се тътен и морето бе покрито с останките от кораба. Това бяха останките на моя живот, който сам разруших на късове. Оттогава живея самотен на този остров. Убих другарите ти, защото ми заприличаха на неприятели, които са дошли да смущават спокойствието и спомените ми. Но през първата нощ, когато, без ти да ме виждах, те наблюдавах, хубостта ти ми напомни за оная, която не можа да бъде моя жена. Затова те откраднах. Ще те държа тук и ще те гледам, но ще убия и последния ти приятел, тъй като той може да те вземе от пещерата ми.
— Патрик Пърсифъл, ти няма да сториш това!
Изговаряйки тези думи, Херманса сложи нежно ръка на рамото му.
— Не знаеш ли, че твоята жена Маджи и майка ти те виждат от небето и са постоянно с тебе? — продължи тя. — Колко ли са плакали, когато са видели, че си убил подло стария, храбър моряк и принца. О, Патрик, Бог ти е изпратил двама другари, за да се срещнеш пак с хора, които да те утешат. Човек трябва да живее с хора. Ти знаеш, че самотата събужда животински инстинкти в човека и го прави зъл и способен да върши лоши работи. Ела, бедни многострадални човече! Ще те заведа при моя приятел и той ще ти стане обичан брат.
Порой сълзи потекоха от очите на нещастника, когато Херманса заговори така нежно с него. След това той се наведе и целуна ръцете й.
Дивакът беше опитомен.
— Заведи ме при брат си — промълви той.
— Патрик, сега не мога, защото е вечер — отговори младата жена.
— Вярно ли? — извика той учудено. — Лъжеш се, сестро. Не е нито вечер, нито нощ, а светло утро.
Младата жена зачудено го погледна и той продължи.
— През време на безсъзнанието, в което те бе докарала змията, ти си лежала като мъртва половин ден и една нощ. Тук имаше ужасен ураган, но ти нищо не си чула. Ала аз бях до леглото и те гледах, струваше ми се, че виждах Маджи, когато лежи на обраслата с мъх пейка и само този спомен те опази от дивата ми страст.
Херманса се разтрепера. Свят й се зави, като си помисли в каква опасност е била, докато е спала.
— Да вървим! — каза тя. — По-скоро…
Патрик поклати глава. Той отиде в един ъгъл на пещерата, взе лъка, стрели и ножа си. Херманса го изгледа тревожно.
— Но за какво ти са тия оръжия, нали не те застрашава никаква опасност?
— Имаш право,-сестро!
Той захвърли ножа, лъка и стрелите.
— Готов съм — каза след това Патрик, — да вървим.
Той я поведе през проход, който за учудване на Херманса отиваше все по-надолу.
— Моята пещера — разправяше й, докато вървяха — се намира в един угаснал кратер. Този остров, както и всички други наоколо, има вулканичен произход. Той се е издигнал от морето след вулканично подводно изригване. В канарите направих стъпала и можем да се качим по тях, като по мраморните стълби на някоя вила или дворец…
Преди да стигнат до стълбите, те трябваше да вървят още десет минути. Понеже в този проход беше много тъмно, Патрик хвана съпругата на капитан Драйфус за ръка. Сега започнаха да се качват нагоре.
Наистина Патрик бе казал самата истина. Те се изкачваха по стъпалата, сякаш бяха направени от известен архитект. Херманса видя, че е ден и жадно дишаше свежия морски въздух. Неочаквано двамата се намериха в гъсталак, който мъжът с русата брада разтвори, след като излязоха на открито място. За свое голямо удивление Херманса видя, че се намира на върха на същата височина, където падна убит старият верен Менард.
Младата жена тъжно наведе глава.
— Не ми напомняй за това, сестро — молеше я Патрик. — Отсега нататък само вредните животни ще падат под стрелите ми.
После той поведе Херманса след себе си. Двамата заслизаха по кривата пътека.
— Сега островът ще стане същински рай — каза радостно Херманса. — Макар да ни е сполетяла такава съдба, ще живеем в мир.
— Да, в мир, в мир — повтори Патрик, поглеждайки тъжно в далечината. — Мир ще владее и в душата и в сърцето ми. О, дано дойде този мир!
Неочаквано във въздуха се разнесе гърмеж. Зад един гъсталак светна и куршумът мина край ухото на Патрик.
— Какво беше това, милостиви Боже? — стресна се Херманса. — Емил, Емил, не стреляй.
Разнесе се втори гърмеж и Патрик падна.
Той лежеше на зелената трева сякаш ударен от гръм.
— Печална грешка! — изплака Херманса. — О, Емиле, ти уби добър приятел.
24.
Младата жена се беше хвърлила до простреляния мъж и се опитваше да превърже с края на дрехата си раната, от която бликаше кръв. Херманса се огледа учудена. Изведнъж я заобиколиха четирима, после шестима и най-после осем моряци. Тя видя Емил, придружен от дама и едър мъж, които бързаха към нея.
— Спасена сте, Херманса — извика Емил фон Пикардин отдалеч, като въртеше пушката си над главата.
— Моята ръка не потрепера, когато вдигнах оръжието си за да отмъстя за нашите двама приятели. Вижте, Херманса, тази дама и всички тези храбри мъже кръстосаха океана заради нас и са дошли да ни
